Петък, 29 март 2024

29.03.2024

Последвайте ни

Преселниците от Северна Добруджа - навсякъде чужди

По спомени на Данаил Бекяров, добрички адвокат, преселването на българите е истинска трагедия. „На пристанището в Тулча преди потеглянето на парахода с изселниците – пише Бекяров, – всички плачеха. Мало и голямо, жени, мъже и деца. Картината беше страшна. Като че се намирахме пред някакво масово многолюдно погребение.”

Българите са били държани в неведение за правата, които имат и под предлог, че не им е  разрешавано да изнасят добитък и покъщнина, румънските власти ги принуждават да ги продават на безценица. Пътували с дни и седмици през студа, калта и границата. Гонени от едното място и не добре приети на новото. Бити, ограбвани и заплашвани. Пътищата, по които минават керваните с натоварени каруци, са нападани от разбойници, а митническите власти, под предлог, че ценности над определен лимит трябва да се конфискуват, отнемали от жените златни пръстени, обеци и накити. Моята баба разказваше как криели златните монети – махмудии и лефтове, забучени в главите лук, сплетен на плитка и как треперили да не ги намерят, защото това е най-ценното, което имат.

Кака Грозданка казва, че след пристигането ѝ в България, най-много ѝ липсвало училището. Била отлична и много дисциплинирана ученичка, която имала възможност да продължи образованието си в Кюстенджа или Букурещ. В семейството ѝ се говорило само и единствено български, но в румънското училище /макар, че училището в Горна Чамурла е построено от българи през 1875 година/, където ходила до 4-то отделение, българският бил строго забранен. За говорене на български биели и наказвали. Всички учители били румънци. След 1913 г. в българското училище в Горна Чамурла, а и в другите населени от българи села не е имало български учители – част от политиката за румънизация на местното население. Всички празници и традиции, които спазвали в нейното семейство, били от стария български календар. Такива, каквито са предавани от поколение на поколение, през земи, реки, граници и векове.

Трагедията на 67 000 българи през очите на 95-годишната Грозданка от село Дъбовик

След преселването, обаче, време за образование нямало. Трябвало да помага в работата и успяла да учи едва 2 години в България. Родителите ѝ нямали други деца. От петте живородени деца в семейството, останали само тя и сестра ѝ. Другите починали, като бебета. По-голямата сестра на кака Грозданка я спасили с „краден кръстник“ – традиция, при която веднага след раждането се намира кръстник на детето. Някой чужд човек, на който му носят детето изненадващо и той, каквото и да прави, трябва да го остави и без да каже нито дума на никой /дори и ако го срещне някой по пътя и го пита - той трябва да мълчи/ да отиде в църквата, за да кръсти детето. Така спасили сестра ѝ, а по-късно се родила тя и тъй като в семейството не се родили повече деца, всяка работна ръка е била необходима за оцеляването на всички.

Дошла 1944 година, дошъл социализмът и ТКЗС-то и кака Грозданка, напътствана от свой роднина, се записала комсомолка. През 1950 година семейството ѝ си купило къща в Дъбовик и се преместили, за да са по-близо до роднините. Родителите ѝ не се противили, когато се омъжила за младеж от „местните“, макар такова разделение да е имало и браковете между преселници и местни да са били рядкост.

„Преселниците“ изглеждали старомодни в очите на „местните“ с техните характерни облекла, „гълчали“ и „ортували“ на българско наречие от XIX век и спазвали традиции от стари времена. Фолклорът им бил различен, такъв какъвто са им го предали бабите и дядовците им преди векове. Те, като капсули на времето, съхранили българското в общността си и където и да са живели го пазили. Опитите за румънизация не само не ги е променила, а напротив, накарала ги е още повече да се капсуловат в опит да запазят българската си идентичност.  Повечето от тях съхранили особеностите на своите обичаи, облекло и фолклор. Тези разлики предизвиквали подигравки от страна на местното население и своеобразно разделение. На тях гледали с лека доза неприязън и като чужди натрапници. 

Аз съм наследник на такива българи от Северна Добруджа. Пораснах с разказите на всички стари хора около мен за преселението. Помня насълзените им очи.  Помня разделението на „преселци“ и „местни“. То не беше нещо дискриминационно, но го имаше и се усещаше. Моята баба ни разказваше много за живота им преди преселването и се беше погрижила да се гордеем с произхода си. И сега чувам за това разделение, дори от хора, които са образовани и би трябвало да знаят какви са историческите факти, но и те наследили чутото от своите баби и дядови, продължават да смятат „преселците“ за друга категория хора.Още едно или две поколения и това разделение съвсем ще се забрави, както и определени културни специфики. Това което, обаче, не бива да се забравя е историята на хората. Историята на хора, като кака Грозданка и нейната мечта за образование, трагедията на 67 000 българи принудени да напуснат домовете си, да тръгнат към неизвестното с надежда да намерят дом и да пуснат корени.  Както и историята на няколко поколения наследници на севернодобруджански българи, които все още пазят спомените на своите баби и дядовци, пазят носиите в ярки цветове, които вадят на празници и с гордост обличат. Помнят как  бабите им забраждали чумберите си и пеели най-тъжните песни с насълзени очи и те, верни на корените си, продължават да съхраняват българското такова, каквото са го наследили през вековете.

Диана СТЕФАНОВА

Източници: https://armymedia.bg/
https://www.dobrichmuseum.bg/tradicion-culture-nord-dobrudzha/

c