Духът на клуб „Вар(т)на“ бе без насилие да прокарваме своите възгледи, казаха пред БТА създателите на художествената група
В духа на клуб „Вар(т)на“ бе без насилие, без да противоречим на когото и да било, да прокарваме своите възгледи. Това наистина ни обединяваше. Това споделиха в интервю за БТА творците Владимир Иванов и Цветан Кръстев, които са създатели на емблематичната за Варна художествена група, съществувала през 90-те години на миналия и началото на нашия век. Нейната 25-годишнина се отбелязва с изложба, която може да се разгледа в Градската художествена галерия до края на този месец.
Клуб „Вар(т)на“ е създаден през 1996 г. от художниците Владимир Иванов, Веселин Димов и Цветан Кръстев. Той е продължение на група от десет артисти, сформирана в ателиетата „Вулкан“ между 1987 и 1989 г. По-късно към клуба се присъединяват още Ангел Ангелов и Бранимир Антонов, Иван Русев, Петър Костадинов, Росен Радоев, Явор Цанев, Стефка Георгиева.
Названието ни е съчетание на думите Варна и арт (изкуство), поясни Иванов и обясни, че са се опитали да съвместят двете понятия, защото именно за това става въпрос - за изкуството във Варна. През януари 1998 г. е първата публична изява на клуба във Варненската художествена галерия. До 2001 г. правят 12 изложби в страната. Нямат обнародвана платформа, но работят в областта най-вече на концептуалното изкуство, излагайки предметни и инсталационни пространствени форми.
Ето какво разказаха пред БТА Владимир Иванов и Цветан Кръстев за историята на групата, възгледите си за ненасилие, теченията в съвременното българско изкуство и реализацията на творбите с концептуално начало у нас.
Какво ви подтикна да започнете да се събирате и кога се роди арт групата?
Вл. Иванов: - Ние се познавахме и преди това. Коренът е една група от десет художници, която направихме във „Вулкан“ преди 1989 г. Тя се разпадна след една изложба през октомври-ноември 1989 г. После аз заминах за Нидерландия, откъдето се върнах в средата на 90-те години на ХХ век. През 1996-а срещнах на улицата колегата Койно Койнов, който сподели, че във Варна дълго време не се случва нищо, което да раздвижи пейзажа.
Не знам какво точно ни събра на 8 декември същата година в къщата на Весо Димов в Звездица, но там решихме да направим група. С Цецо и Весо поначало имаме сходен поглед върху изкуството и мнение за движението не само в изкуството, което е много важно. И тогава, и по-рано аз смятах, че художник, чиито възгледи се късат от общоприетите и чиито работи стоят самотни в една обща изложба, е добре да се събере с нему подобни, за да образуват чувствително ядро, което да бъде представител на даден светоглед в изкуството. Това ме накара да участвам в тази група. Нарекохме го клуб „Вар(т)на“, тъй като клубът е свободно пространство за обмяна на идеи. Той е отворен, човек може да премине и да си замине. Всеки, който споделя възгледите на участниците, е добре дошъл, няма забрани. Това е възможно най-свободната форма, в която творци могат да се съберат под една шапка, което по принцип е много мъчно, дори невъзможно, за силни индивидуалности, каквито са и трябва да бъдат художниците. В случая беше необходим един общ фронт, който за добро или зло изигра някаква роля и в изкуството във Варна и в България в онова време.
Как определяте случващото се в изкуството в България тогава? Защо търсехте нещо различно като поле за изява? Противодействие ли беше, имахте ли желание за провокация?
- По това време в България вече имаше доста оформени групи в Пловдив, София, Благоевград, Велико Търново. В тези групи, в общия климат на бурните 90-те години на миналия век, нещата бяха буря и натиск, акцентираше се повече върху силата на противостоенето, утвърждаването на алтернативна кауза. Правеше се със средства, които включваха насилие, докато ние, като щастливо изключение, не залагахме на никакво насилие, просто всеки си вършеше работата и жадуваше свободно пространство. Мисля, че това е по-дълбоко и по-стабилно като светоглед. Без да противоречиш на когото и да било, да прокарваш своя възглед. Това наистина ни обединяваше. Ние и тримата се бяхме докоснали до източните теории и философии и всеки по своему в някаква степен се идентифицираше с това ненасилие, което е в духа на групата. Смятам, че в един климат, където всеки се бори за място под слънцето, наистина най-добрата стратегия е човек да си седи на мястото и да си върши работата.
За мен е важно също, че се случи във Варна. Голямо е значението на града за характеристиката на един творец, внушението на морето безспорно оказва влияние и то влияеше на всеки от групата.
Цв. Кръстев: - Докато другите групи бяха по-радикално настроени, по-отворени за злободневните проблеми, които се случваха, като че ли нашата отличителна черта бе точно това умело съчетание между западноевропейското и източния мистицизъм. Като външни прояви то беше своеобразен минимализъм в изказа, докато останалите бяха по-разказвателни, с идеята да бъдат по-разбираеми.
Какви бяха произведенията ви в първите изложби?
Вл. Иванов: - Ние основахме „Вар(т)на“ през 1986 г. и всъщност първите две години само се събирахме на маса и говорехме. Нямахме амбиции непременно да показваме нещо, да опровергаваме или налагаме нещо. За мен моделът беше като на братята Гонкур. Исках да бъде само комуникация, движение на идеи. Спомням си една от фразите на групата „XXL“ тогава беше „Да наритаме културата!“. Тя беше много далеч от моето отношение към изкуството и културата. Това беше и съществената разлика, ние не искахме да ритаме когото и да било. Фактически след две години събирания, в които канехме и Чавдар Попов, през 1998 г. вече се роди идеята, че трябва да покажем нещо. Пледирах, че трима сме малко и тогава се появиха Ангел и Бранимир. Така първата ни изложба беше с петима души. Беше само с инсталации и обекти. Те бяха елементите, които отличаваха по-съвременните работи от едно по-традиционно третиране на материята. Това наистина беше езикът на времето. Такова нещо не беше показвано във Варна, освен на онази изложба от 1989 г. За щастие публиката прие много охотно този начин на комуникация и имахме доста публика на откриванията, имаше интерес и отклик във вестниците във Варна. За нашите работи писаха и видни изкуствоведи като Чавдар Попов, Свилен Стефанов, Руен Руенов и това ни окуражи, че сме на прав път.
Кога се разшири приятелският кръг?
- След първите две изложби решихме за следващите да каним колеги от цялата страна точно на клубен принцип. В този формат през 1999, 2000 и 2001 г. направихме събития „Вар(т)на“ и приятели“ и се получи много добре, защото колегите откликнаха охотно на поканите и видяхме тук много свестни работи, които бяха наистина един собствен глас в хора на българското изкуство.
Кога започна да се появява и видео арт?
Цв. Кръстев: - Не стана на първите изложби, но по-късно имаше видеа на Недко Буцев и Илиян Лалев.
Каква е съдбата на произведения като обекти, инсталации, видео арт? Правят ли се откупки на такива творби за фондовете на музеите или от колекционери?
Вл. Иванов: - Вече се правят, но тогава, пък и до скоро откупки на този вид изкуство няма. Един колега се жалваше, че в последните 30 години не се попълват фондовете със съвременно изкуство и това е истина. Дължи се на недалновидната политика на културните управници и все още запазената у нас съпротива срещу този вид език в изкуството, за която причините са много. Нашият консерватизъм е изработен през целия ХХ век, който е минал в голяма степен покрай България. Най-голямата причина е периодът между 1944 и 1989 г., който е посегателство върху нормалното развитие на българското изкуство и не може да няма последици. Заедно със социализма ни беше наложено на сила и неговото изкуство, което беше отклонение от пътя на световното изкуство.
Наваксали ли сме движението по този път през последните години? Живеещите в България творци в крак ли са с колегите си по света?
- Не. Това е дълъг, тъжен и бавен процес. Като всички други българи, и творците са разделени на две. Има хора, които са възпитани в старите стойности и държат на тях.
На какво се дължеше вашата различност тогава, след като и вие сте живели в тази среда?
- Аз по принцип съм любопитен човек. Завърших Френска гимназия и учебниците, хората, с които общувахме, езикът, който е мост към други хоризонти, възпитаха у мен любопитство към това което се случва в Европа. Много малко съм се интересувал от тогавашното българско изкуство, освен като антипод на това, което намирам за смислено. Това наистина струваше много, човек се обричаше на изолация и други неща, характерни за нашето „любвеобилно“ общество. По тази причина аз нямах конфликт преди и след 1989 г. като колеги, които са различни в двата периода. За щастие имах възможност да бъда във Варшава, където ни заведоха от Художествената академия през 1984 г. Видяхме биеналето на плаката и на графиката в Краков. Посетих и една галерия, където имаше изложба на французин концептуалист. Следващата година бяхме в Дрезден и говорихме с колеги за това, което става в изкуството. Там чух за първи път за Йозеф Бойс. Имах щастието да отида във Франция и Нидерландия. След това пътят беше ясен.
Цв. Кръстев: - Аз лично в творчески план се чувствам по-комфортно във враждебна обкръжаваща среда. Нуждая се от някакъв дразнител, който да поддържа сетивата ми изострени за реакция. В този смисъл не се изживявам като жертва, че съществена част от живота ми е минала в социализма или че няма пазар за съвременно изкуство. Приемам го като нещо нормално и си върша работата.
Работили ли сте в класически форми на изобразителното изкуство?
Вл. Иванов: - Аз съм завършил Националната художествена академия, където за мен бе модел Микеланджело и се стремях да овладея фигурите като него. Рисувал съм класически много. Исках да мога да направя портрет на всеки, хванат от улицата, и го постигнах. Започнал съм по този начин, но твърде бързо открих, че има и друго. Мостът бяха списанията, които се получаваха в библиотеките, които бяха тогавашните ни компютри. Всеки път излизах пиян от ефекта, който оказваха върху мен тези репродукции. Свободно четях френски и малко английски и това ми помогна да надскоча тукашните бариери и да бъда в курса на ставащото по света. Получавах и каталози от чужбина.
Сега вече има пазар за съвременно концептуално изкуство. Смятате ли обаче, че то може да бъде вечно по подобие на творбите на големите майстори, които предизвикват и днес възхищение и търговски интерес?
Вл. Иванов: - Това не са съвместими величини. Днес няма Микеланджело, защото изкуството и хората са други, има различни измерения. Няма сравнение между епохите. Гигантите ще си останат такива в техните години. Всеки е с времето си и със своя мащаб става това, което е паметник в историята. Няма златен стандарт. Освен това днес нещата са много по-динамични, по-бързо се трансформират. Цялата среда е друга, но има много интересни постижения. Микеланджело е бил издигнат, ухажван, лансиран, поръчван. Сега нещата са по-разводнени, намесват се манипулации от различен характер, половината от които не са за добро.
Цв. Кръстев: - Естествено, че може съвременното концептуално изкуство да бъде вечно. Съдбата на всяка творба, която се е родила в крак с времето и му е адекватна, е да стане еталон и да остане в историята на изкуството. Друг е въпросът, че поради естеството си повечето работи имат ефимерен характер, трудно се съхраняват в немузейна среда и когато останат в студиото на художника няма ефект. Затова е много важно музеите да започнат да поддържат фонд за такива творби.
Предвиждате ли още нещо от клуб „Вар(т)на“ занапред?
Вл. Иванов: - Тази изложба ми показа, че направеното от нас има стойност и хората го уважават. Днес то няма същия смисъл, но може да ни наведе на мисълта как да продължим. Просто човек трябва да си върши работата. Важно е, че изложбата влиза в календара на Градската галерия и се надявам, че прояви от тази различна линия на културата на Варна, към която галерията по начало има уважение, ще бъдат повече в бъдеще, защото днес езикът е друг и ние не можем да бягаме от трансформациите, които самото време налага.
