Милена Тодорова: Мечтата ми беше да пътувам по света и със спортната стрелба аз я осъществих

Милена Тодорова от Добрич е първият български състезател по спортна стрелба в историята на Параолимпийските игри. Представила е България на Параолимпиадата през 2016 година в Рио де Жанейро. Тази година тя защитава националния флаг и в Токио. Започнала спортната си кариера през 2007 година, тя, може да се каже, в момента е сред най-добрите жени стрелци с увреждания в света. Даже най-добрата, защото на параолимпийския турнир в Токио тя се класира първа сред жените в смесената група. Милена е дългогодишен служител в общинската администрация в Добрич, а вече 14 години е държавен шампион, има спечелени отличия в международни състезания и световни първенства. Още в Токио обаче Милена обяви, че се отказва, че окачва пушката на стената.

„За съжаление смятам да се откажа, това нещо няма как да се промени. При мен здравословно нещата много се усложниха. Аз наистина страшно много харесвам този спорт и много искам да продължа да се занимавам с него, но просто физически нямам възможност да го правя. Влошено ми е здравето, а аз не искам да ходя на състезание просто за да участвам. Искам да показвам какво мога, аз знам, че мога. Но вече няма как да го показвам“, сподели Милена за Про Нюз Добрич.

„Моите близки, познати и приятели не искат аз да се отказвам, те ми дават кураж да продължа да се състезавам, да се боря. Но някак си нямам сили вече, мускулите ми са изключително слаби, имам болки в кръста.

А искам да продължа. Душата ми го иска, но тялото не може.“

Милена, която страда от мускулна атрофия и от 23 години се придвижва само с количка, смята да започне лечение, като й предстои преглед при кинезитерапевт. Иска да опита с гимнастика, с процедури, които могат да й помогнат. Сигурна е, че ако проблемът го е нямало, резултатът на Параолимпиадата в Токио нямаше да бъде този – 15 място.

„Този спорт за мен е нещо много скъпо, този спорт ми даде страшно много емоции,  Бих се върнала на стрелбището, ако се чувствам добре, ако имам облекчение на болките. Въпреки финансовият проблем, който отново стои на дневен ред – ако продължа, няма да получа държавно финансиране за следващата година, тъй като не успях да вляза в осмицата в Токио. Така беше и след Игрите в Рио. Тогава аз обявих една кампания за финансиране, за да мога да продължа. Много хора се отзоваха, за което съм изключително благодарна. След това, на Световното в Южна Корея аз успях да взема квота за Параолимпиадата в Токио и после вече нямах проблем с финансирането“, спомня си за трудностите Милена.

Казва, че този спорт наистина й е донесъл страхотни емоции. Запознала се с хора от цял свят, продължава да поддържа връзка с някои от тях, станали близки приятели. На всяко състезание стрелците са много щастливи, че са заедно, че общуват, споделят и хубави, и лоши моменти. „Виждаме се хора с подобни на моите проблеми, имаме си нашите ограничения, но търсим възможности да се състезаваме. Имам две мои колежки, които също се отказаха по здравословни причини – понякога е просто неизбежно. Приятелите ми, с които се състезаваме заедно, бяха разочаровани, когато научиха че се отказвам. Но просто за момента нямам изход.“

Милена Тодорова е на 33 години през 2007 година, когато влиза в спорта. „Една моя приятелка, която има спортен клуб във Варна - Богомилка Манолова, веднъж ми се обади и ми каза: „Ще има държавно първенство във Варна по спортна стрелба, искаш ли да участваш?“. Аз казвам: „Боги, аз пушка в живота си не съм хващала. Нали знаеш, че съм с мускулна атрофия, няма да мога да я вдигна тази пушка.“ А тя: „Спокойно, има и други като теб, има начини да се постави пушката по определен начин, има треньорка, тя ще ти покаже основните неща“, разказва Милена.

И отишла. Буквално за 5 минути получила инструктаж - как се хваща пушката, къде се слага, къде трябва да погледне, да изравни мерните прибори, как да задържа въздуха и се стреля - основни неща, важни за всеки състезател по спортна стрелба. За 5 минути. Изстреляла пробно 5-6 сачми и състезанието започнало.

„Застанахме на старта и започнахме да стреляме. И така, както за първи път хващах пушка, аз взех че спечелих златен медал! Стрелбата много ми хареса и си казах – ето това е нещо, което мога да правя. Защото повечето спортове са силови и аз няма как да ги практикувам. Докато този е много подходящ за моето заболяване и аз някак вътрешно усетих, че това е моят спорт. Така започнах – помолих Боги да ми даде една пушка от нейния клуб. Ходех след работа на добричкото стрелбище и лека-полека започнах да се усъвършенствам, започнах да ставам все по-добра.“

Решили с неин колега стрелец да отидат на международен турнир, за да видят за какво става въпрос извън страната. Отишли почти без екипировка на едно състезание в Германия. „Тогава се класирахме последни, но си казахме, че можем да се усъвършенстваме и да се справим. От следващата година започнахме редовно да ходим по международни турнири. Тогава се финансирахме сами – ходехме с автомобил, разделяхме си разходите. Постепенно си купихме пушки, екипировка, започнахме да тренираме по-сериозно и резултатите не закъсняха“, припомня си Милена.

От последна в таблицата тя апочнала да се изкачва към средата, после малко над средата, та до върха. От 2007 година тя е държавен шампион за хора с увреждания. „Продължих с помощта на моя брат и баща ми, които неотлъчно са до мен, помагат ми винаги при тренировките. На количката се монтират едни специални метални устройства – това е ежедневно сглобяване и разглобяване. Само ние знаем какво ни е коствало.“

Първият международен успех на Милена е през 2013 г. в турския град Анталия, където на Световната купа печели бронзов медал в дисциплината пневматична пушка на 10 метра SH2 R4 с резултат 624.5 т. и 188.0 т. на финала. Има и трето място в Полша на Гран При състезание. За игрите в Рио се класира с директна квота от Световната купа по спортна стрелба за хора с увреждания, проведена в Хърватия през 2015 г. Квотата за Токио взима на Световното първенство в Южна Корея през 2018 година. На Параолимпиадите тя регистрира 13-о и 15-о място в смесени групи – мъже и жени.

„Най-важното за един стрелец е да успее да запази самообладание. В момента, в който ни кажат „Старт!“, сърцето започва да бие ускорено и трябва да се овладея, а това е много трудно. Аз за 10 години участия в чужбина трудно можах да се справя с това. Трябваха ми по 5-10 минути да се овладея и да започна да стрелям по-спокойно. Един стрелец трябва да не се поддава на емоциите, буквално да върши нещата като робот“, казва Милена. Тя работи с психолога на федерацията по спортна стрелба – чуват се преди стартовете, разговарят, той й дава насоки.

„Няма да забравя никога емоциите, които съм преживяла по състезания, хората, пътуванията. Видях много страни, била съм на 4 континента, мирогледът ми се разшири. Не мога да го опиша, чувствала съм се прекрасно. Мечтата ми беше да пътувам по света и със спортната стрелба аз осъществих тази мечта.“

Ще се откаже ли наистина?

„Имам моменти, в които си казвам, че мога да продължа. В следващия момент, когато ме налегнат проблемите, си казвам, че не бива да поемам ангажименти, които не мога да изпълня. Много ми се иска да кажа „Продължавам!“, но не се чувствам добре. Не знам какво ще стане в бъдеще. Може и да се получат някак си нещата. Хайде да не казвам на 100%, че се отказвам, оставям малка пролука!“

Какво пък, може и да се получи…