Най-възрастният ветеран от област Добрич помни кошмара на Втората световна война

Завърнахме се от фронта гладни, жадни, със скъсани дрехи, ботуши, въшливи, а се оказа, че са ни забравили, спомня си 99-годишният ветеран, участвал в Дравската епопея, ранен по пътя към Германия. Днес Георги Симеонов пожелава младите хора никога да не разберат какво е война

В началото на септември 1944 г. България се оказва в куриозната ситуация да е в състояние на война с почти целия свят. След 9 септември новите управляващи смятат да облекчат положението на страната, като сключат примирие с Антихитлеристката коалиция, което става факт на 28 октомври. Надеждите им са, че България ще получи статут на „съвоюваща”, което ще осигури по-леки условия на бъдещия мирен договор. През октомври същата година е мобилизирана 65-хилядна армия, която воюва на територията на бивша Югославия и Унгария.
На 30 декември 1944 г. маршал Ф. И. Толбухин заповядва Първа българска армия в пълния си състав да се прегрупира северно от р. Дунав, в района западно и югозападно от гр. Печ. Под командването на ген. Владимир Стойчев Първа българска армия участва в Дравската отбранителна операция, станала по-късно известна като Дравската епопея. Тя е част от Балатонската отбранителна операция на Трети украински фронт. Един от основните удари на германските части е в направлението Долни Михоляц – Харкан – Печ. При защитата на този сектор от фронта на р. Драва българите показват масов героизъм. От 12 до 19 март, след ожесточени боеве при селата Дравасоболч, Дравапалконя, Дравачехи войските на Вермахта са отхвърлени на юг от Драва. Българските войни с право наричат Дравасоболч „малкият Сталинград“. Успешното провеждане на Дравската операция спомага за настъпателната Виенска операция на Червената армия. Общо по време на бойните действия на територията на Унгария, където се сражава Първа българска армия, загиват 3483 български войни. Дравска епопея, е една от най-успешните отбранителни операции на българската армия във Втората световна война срещу войските на Третия райх. Загубите на българската армия от тази операция наброяват 1614 убити, а ранените са около 2500.

Един от тях е 22-годишният тогава Георги Симеонов от добруджанското село Полковник Дяково.
Днес той е на 99 години и живее в село Бранище. Дядо Георги е последният жив ветеран от Втората световна война в област Добрич.
Посреща ни на крака в дома си, където живее заедно със снахата Цеца Симеонова, след като синът му преди 6 години починал. И впечатлява с детайлния разказ за събитията отпреди 77 години.
Георги е едно от петте деца в семейството, има още трима братя. Но той като най-голям е единствен от семейството, който 22-годишен отива на фронта. Бил разузнавач.
„Една година служих в града, втората година ни пратиха на румънската граница. Там останахме до май 1944 г. След това ни мобилизираха и ни изпратиха в граничните войски в Кранево, за да охраняваме Черноморието. Цялото лято стояхме там. През есента казаците прогониха немците от Русия и те стигнаха до българската граница. Руснаците проведоха преговори с българското ръководство. Уволниха запасняците, но ние бяхме редовна армия. Пуснаха ни у дома, като трябваше през есента да се уволним. Вместо това, ни извикаха обратно. Попълниха 44-и полк, който беше на турската граница, с нас – 21-и и 22-и набор от граничните войски. Така образуваха 46-и полк“, връща лентата назад Георги Симеонов. Така на 12 декемри 1944 г. се прибира за няколко дни да се ожени. И на рождения си ден, 17 декември, тръгва към фронта.

„В Сърбия, село Пертате до Лясковец, образуваха състава на полка. Тръгнахме на запад. Отидохме в Ниш. Там ни натовариха на влака и до Белград. Там слязохме на гарата до река Сава. Мостът беше бомбардиран, скъсан, но минахме. Закараха ни в Земун, на един голям площад, където имаше голяма сграда, бивша казарма. Останахме там две вечери, а на третата падна сняг до колене. Получихме заповед да тръгваме към южната страна на Сърбия, защото сърбите бяха изпуснали фронта на Винковци. Не може да се върви, до коленете имаше сняг. Тръгнахме. Пуснаха пред нас 12 коня, които ни проправяха пътека, разбиваха снега“, разказва дядо Георги. Връща спомените за това как посрещнали 1 януари 1945 г. в село Карловец на брега на Дунав. „Два дни стояхме там, на третия тръгнахме към Нови Сад. От там трябваше да се качим на влака, за да пътуваме на запад. Като стигнахме се оказа, че трябва да чакаме ред, за да се качим на платформата. Насядахме из града под саджака, нямаше другаде къде, наредени по двама-три, покрити с платнищата. Но сутринта тръбата изсвири, събраха ни и ни закараха в Нови Сад. Един фермер, който отглеждаше крави, ни даде една бъчва мляко, за да си правим попара“, продължава разказа си Георги. Казва, че прясното и кисело мляко, които някои фермери им давали, били най-хубавата храна на фронта. Обикновено се задоволявали с къшей сух хляб. Колко сме гладували, спомня си ветеранът с насълзени очи.

Разказва как получил прякора Дърваря: „Това става на 8 януари 1945 година. Бях с другар от Горни Цибър, Ломско. Там имаше вързани три лодки, с които носеха дърва от гората. Аз съм лодкар от детските ми години в Румъния. Откачих едната лодка, качих се на нея и извиках Тошко да си вземем дърва, за да си опънем палатка, за да се пазим от дъжда, но той не пожела. Хвърлих две дървета в лодката и се върнах. Оттам ми излезе прякора Дърваря. Тошко обясняваше, че съм герой, защото съм ходил в немско, за да взема дърва“.
Разказва как помагал на руските патрули, съпровождал арестуваните, които напускат Сърбия през южния фронт, как подпалили фермата, в която се приютили, защото искали да се стоплят в мразовития 1 март 1945 г. За сраженията с немската армия дни по-късно, за руските танкове, които им върнали надеждата.
Георги е ранен на 31 март по пътя за Германия. Куршумите попаднали в мускула на десния крак и коляното на левия крак. Като влязохме в Клагенфурт, Австрия, Германия капитулира. Дойдоха дипломати, които се срещната с командването на нашата армия, след което на втория ден си тръгнахме към дома. Италианските войски слизаха от Алпите и се предаваха.

„Сърбите дойдоха да обезоръжават италианските войски, но те не искаха да се предават. Хвърляха коли, камиони, мотори в реката“, припомня си Георги Симеонов. Тогава българските войници потеглили към дома.“Трябваше 10-12 км да се върви, но ние ранените бяхме натоварени на каруци. Здравите се качиха на влака и си заминаха. Ротният командир каза: „Те са нашите момчета, те ни спасиха“, и остана с нас. По четирима души бяхме в каруца и се прибрахме до Белград. Там ни качиха на влака. Ротният казваше: Момчета, не бой те се. Отиваме си в България, там ще ни посрещнат с почести, с викове „Ура!“.
Радвахме се, че се прибираме у дома. Мнозина плачеха, докато се прибирахме с каруците към София. Но радостта беше за кратко, защото бяхме гладни, жадни, със скъсани дрехи, ботуши, въшливи. Когато пристигнахме, се оказа, че са ни забравили. Бяха строили една рота да вика „Ура!“ и това беше. Прибрахме се в Добруджа, свалихме багажа и си отидохме по домовете. Нямаше посрещане“, спомня си ветеранът.

„Като се върнах, първото, за което мама ме попита, беше дали имам въшки. Не ме пуснаха при жена ми, която скоро трябваше да роди“, разказва той. Върнал се в село Полковник Дяково на 12 май.
Когато след години се срещнал с взводния си командир Дядо Петър от с. Драганово, който заедно с него бил тежко ранен, плакал като дете.

Питаме го какво е войната, а той отговаря „войната е играчка плачка“. Пожелава на младите хора никога да не чуват за война.
Ветеранът, носител на много медали, имал 4 деца, от които само един днес е жив. Има три внучки, двама правнука и правнучка.
На раздяла си пожелаваме да се видим пак на рождения му ден през декември, когато дядо Георги ще започне своята стогодишнина.