Магдалена от Добрич: Осиновените търсим биологичните си майки, за да открием себе си

Докато не простиш, не можеш да намериш, споделя Магдалена Димова от Добрич. Когато е на 42 години, тя открива своята сестра близначка, среща се и с биологичната си майка

Никой от нас, осиновените, не търси биологичните си роднини, за да обиди осиновителите си. Търси ги поради някаква причина. Най-вече, за да намери себе си. Защото, да, вярно е, че ние сме това, което са направили нашите осиновители, но вътре в нас има неща, които не са от тях. И ние искаме да разберем защо. Цял живот се питаме, задаваме си въпроси: Добре де, тези очи от кого съм ги взел? Майка ми е с кафяви очи, баща ми – също. А аз съм с пъстри… Като видиш биологичната си майка, получаваш отговор на въпросите си.

Магдалена Димова е от Добрич. Когато е на 42 години открива своята сестра близначка. Тя цял живот е живяла на по-малко от 100 км, осиновена в село в Шуменско. По-късно среща и биологичната си майка… За да получи прегръдка като никоя друга.

Разговорът ни е провокиран от негативните коментари, които се изсипаха върху осиновената от дом в Добрич Кичка Енчева Вълчанова, която търси биологичните си близки. Магдалена е категорична, че не е редно по този начин да се подхожда към хората, които търсят произхода си, биологичните си родители. Като към вещ, хора без права, а само със задължения. Без право да задават въпроси, да изказват мнение, да искат да знаят кои са.

Днес Магдалена е в мир със себе си. Намерила е отговори на въпросите, които са я тормозили десетилетия. От момента, в който научила, че е осиновена, че е хранениче.

„Когато ми казаха, че съм осиновена, исках да се самоубия. Чувствах се изгубена. В един момент знаеш кой си, а в следващия си никой. Започваш да мислиш, че затова родителите ти се карат, не ти казват, че те обичат, защото не си тяхно дете. Аз коя съм? Никоя. Майка ми ме е захвърлила. Ако човек е по-лабилен психически, ето повод за самоубийство. Радвам се, че тогава  моя приятелка беше до мен. Тя и майка й буквално ме спасиха“.

Магдалена започнала да търси истината за произхода си през 90-те години на миналия век, когато баща й разказал, че са били две бебета. От дом "Майка и дете" казали, че ще им дадат едното, а другото ще бъде осиновено от различно семейство.

 „Години наред, включително и в страницата "Търсим се!“ аз търсех сестра си, не майка си. Търсенето ми продължи общо 21 години“, припомня си Магдалена.

Нито един осиновен, който търси биологичната си майка, не го прави, за да отиде при нея. Независимо колко нещастно е живял, защото има и такива случаи. Независимо от това как осиновителите се държат с децата, ние знаем, че те ни обичат по някакъв начин. И сме им благодарни, че са ни дали възможност да не живеем по домовете. Но, все пак, дори и да сме осиновени, ние имаме право на чувства, на искания към живота. Аз нямах право да отида да уча в друг град или чужбина, защото трябваше да се грижа за родителите си. Докато приключи земният им път, животът ти се върти около тях. Да си наблизо, да им помагаш. Да си на разположение, споделя тя.

За 90 % от хората темата за осиновяването е табу. Малко се говори заради закостеняло мислене. Схващането,  че когато търсиш биологичните си родители, го правиш от неуважение към родителите, които са те отгледали. Това не е вярно. Правим го единствено, за да разберем за генетично предавани заболявания, дали имаме братя и сестри, да научим точната дата на раждане.

Аз търсих биологичната си майка, за да намеря сестра си. Не можех да открия близначката си, ако не бях открила биологичната си майка, за да й задам въпроси, да разбера дали наистина сме били две деца. Защото голяма част от информацията, която осиновителите дават, е такава, която те са получили от дома, или от близки. 50 на сто от нея не е вярна. Казват ти нещо, което да те откаже да търсиш. Че майката е била студентка и не те е искала, защото ще пречиш на живота й. Или, че е била циганка. Или изнасилена...

Поне в 80 % от случаите, когато намерим биологичните си родители, започваме повече да ценим осиновителите си. Защото виждаме, че тези хора наистина са направили много,  дали са всичко от себе си, на което са способни, главно като чувства, за да те направят малко по-щастлив. И, себе си, разбира се. Защото те не са ни взели заради нас, а заради себе си, водени от това какво ще кажат хората. Точно поради която причина и майката е оставила детето си.

„Какво ще кажат хората?“ е най-големият проблем на осиновяването у нас, категорична е Магдалена.

Счита, че, когато осиновено дете стане на 6-7 годинки, когато започне да разбира, трябва да му се каже. Много хора са споделяли, както осиновени, така и осиновители, че, когато това се направи, няма драми, няма сътресения за човека и за семейството. Защото той отстоява тази истина, която вече знае. Не може да бъде атакуван за това, че е осиновен. По този начин се слага точка и на злословието. Хората са зли и търсят момента, в който да те уязвят – от завист, от злоба, от лошотия. Затова родителите трябва да казват на децата, когато са осиновени, вярва Магдалена.

Смята, че Семейният кодекс, който посочва кога осиновеният има право да научи кои са биологичните му родители, цели да предпази биологичните майки от децата, които са дали за осиновяване. Тези, които не искат да бъдат намерени. Защото има много майки, които си търсят децата, но те, по закон, нямат право. Никой никъде не им дава информация. Затова осиновените търсят. И трябва да търсят повече, защото биологичната майка може да  няма компютър, интернет, но в същото време да иска да намери детето си.

До откриването на биологичните си близки Магдалена стигнала след като се регистрирала във фейсбук групата „Търсим се“. От там получила информация какви законови стъпки трябва да предприеме – да извади заверено копие от акта за раждане, където пише номера на делото. И, ако осиновителите като страна по делото, са съгласни да помогнат, да пуснат молба в съда за отваряне на делото, откъдето се получава информация за това как се казва биологичната майка.

„Това е законният начин. Получава се, ако осиновителите са съгласни да помогнат“, обяснява жената.

След като получила копието от акта за раждане, с адвокат подали молба в съда, за да бъде отворено делото и да се види коя е майката. Два часа по-късно Магдалена вече знаела къде се намира тя.

Когато получила заверения акт за раждане, посетила за пореден път  групата „Търсим се“. Видяла снимката на жена. „Имаше моите очи. Като прочетох кога е родена, къде е осиновена, нещо ме жегна. Бях сигурна, че е сестра ми“, припомня си Магдалена. Свързала се с администратора на групата, получила профила и й написала „Здрасти! Аз съм сестра ти!“

Стефка не й отговорила веднага, но до края на деня се видели с всички роднини, обсъдили по какво си приличат. Стефка е малко по-слаба от Магдалена и по-висока. Но като характер много си приличат. Има и доста сходства в съдбата им. Дъщерята на едната е родена на 16 юни, а на другата - на 18 юни, синът на Стефка е роден на 30 април, а на Магдалена - на 20 април. Почувствала облекчение, че най-накрая е изпълнила това, което дълги години търси. Че вече го е намерила.

„Затвори се една голяма празнина в сърцето ми. Дори тя да не беше ме приела, да не бяхме продължили отношенията си, нямаше въпроси – намерих я, видях я, чух я.“

Магдалена е имала среща и с биологичната им майка.

„Аз се свързах с майка ни. Стефка не пожела да дойде. Оказа се, че е от Сливен, но живее наблизо. Много спокойно ни прие. Бях притеснена, не знаех какво да очаквам. В доста от случаите биологичните майки, понеже не са казали на съпрузите и децата си, не искат да бъдат намерени, отричат. Но тя ме прие. Не ни изгони. Разказа ми защо ни е оставила и аз приех обяснението й“, споделя Магдалена.

Когато си тръгвала, жената поискала да я прегърне. Позволила й.

„Толкова топла прегръдка не бях получавала от моята майка за всичките 42 години. Прегръдка, която казва абсолютно всичко“.

Поддържали отношения известно време. След това мъжът, за когото била женена в едно добричко село, починал и децата му я изгонили. Върнала се при сестра си в Сливен. Загубили връзка. А и Магдалена не е правила опит отново да я намери.

Категорична е, че е простила на биологичната си майка. Още преди да започне да я търси.

„Докато не простиш, не можеш да намериш. В момента, в който простих в себе си и не говорех с обида или омраза, аз намерих. Но пътят на прошката е дълъг“.

На всички празници се сеща за нея, както и на рождения си ден, на нейния, на други празници, дори и без повод. Но като за далечен роднина.

„Този човек не е присъствал в живота ти, спомените ти не са свързани с него. Когато я открих, моята майка още беше жива, не съм контактувала толкова много и не съм настоявала, за да не я притискам. Не създадохме някаква силна връзка. Но и не съм имала нужда от нея. Защото през тези години, независимо от всичко, аз съм имала майка, която ми е дала, каквото е могла“, казва Магдалена. Но е категорична, че е намерила отговорите. Това е, което ние търсим, за да довършим пъзела.

„На осми март аз цял живот благодаря на майка си, която ме е отгледала. Когато открих биологичната си майка, когато тя ми разказа историята си и защо ни е оставила, вече се сещам и за нея на 8 март. Но голямото „Благодаря!“ е към майката, която ме е отгледала. Но зная, че нямаше да се случи, ако другата не ме беше родила и оставила“.

Магдалена съветва всички осиновени, които решават да търсят биологичните си родители, да го направят едва след като са простили.

„Няма нужда от гняв и обида. Трябва да разберат, че майката е имала някаква причина, за да ги остави. В повечето случаи има обяснение, което е свързано и с времената, в които живеехме. Може да е била изнасилена, да е прегрешила извън семейството. Не трябва да я съдят, преди да намерят. Нека да я изслушат, а след това да преценят. Никой не ги задължава да поддържат контакт с нея“.

Осиновителите съветва те да са хората, които да кажат на децата, да им помогнат да намерят отговорите. Тогава връзката им с тях ще стане още по-силна. Нито едно осиновено дете няма да предпочете да отиде при биологичната си майка, вместо да остане при жената, която го е отгледала.  

На хората, които съдят осиновените, казва, че нямат право на това, докато не минат през същия ад, през който преминават и те. Защото именно ад е да се питаш с години кой си, откъде си, кога си роден, защо си оставен. Тези въпроси всеки ден да са в главата ти. Вечер преди да заспиш, отново мислиш за това.

„Докато не минат през този наш ад, те нямат право да ни съдят за това, че  искаме да разберем кои сме.  Никой не е забравил или иска да нарани осиновителите. Просто искаме да запълним празнината в себе си от тези въпроси, които денонощно ни тормозят. Да получим отговорите. Да запълним празнината и да намерим покой“.

Станислава КРЪСТЕВА

Снимките са от личния архив на Магдалена Димова