Водещи новини Общество

Радослав Христов от Добрич или пъстрият живот на един млад каратист, актьор и поет

Радослав Христов, възпитаник на Езикова гимназия „Гео Милев“ в Добрич, е много интересна личност, изобилстваща от вълнуващи истории за своите скромни 20 години. Затова ние от Про Нюз Добрич решихме да разкажем за този млад и инициативен човек.

Радослав започва да тренира карате, когато е в първи клас. В началото на учебната година един от треньорите на карате клуб „Самурай“ посетил всички класове в училището му, за да покани деца да се запишат в клуба. Радо, впечатлен от думите му, се прибрал у дома много ентусиазиран. На следващия ден той вече е част от клуба.

Още в самото начало забелязва как всички деца имат кимона, а той тренирал по анцуг. „Набързо уредих да ми осигурят кимоно, защото исках и аз да съм като останалите. Първото беше на вуйчо ми, защото родителите ми мислеха, че ентусиазмът ми е временен.“ Момчето обаче иска кимоно като на другите деца с обещанието да тренира сериозно и да стане много добър.“ Не след дълго го получава.

„В началото, докато се научим на всичко базово, беше много интересно. Видях неща, които съм си представял, че само по филмите може да се случат.“ Всеки ден след училище следвали тренировките, а кимоното не излизало от раницата. „Имаше период, в който всеки ден ходех на карате. Тренирах както с големите, така и с малките, дори когато вече бях в напредналата група.“ В клуба е срещнал някои от най-верните си приятели.

Много рано започва подготовката си за състезания с ръководителя на клуба Димитър Христов. „Справях се добре, но когато отидох на първото си състезание, видях, че каратето е нещо много сериозно и наистина се изплаших.“ Този страх е до момента, в който приятелите му печелят първите си медали. „Казах си, че и аз искам да покажа какво мога, но все не се случваше. Отивах на състезание, губех и се натъжавах много от неуспеха.“ Според него причината за тези загуби е притеснителността му. Споделя, че като дете е приемал загубата като нещо позорно и лицето му се обливало в сълзи. Като по-голям се научава да показва все по-малко, че му е тежко, защото е наясно, че, освен най-близките, другите не могат да помогнат. „Загубите са неща, които сами трябва да се научим да превъзмогваме“. Той казва, че най-тежко приемал падането от по-слаби противници, но това и сега му напомня, че никога не трябва да се отпуска.“

Първите си медали печели на състезание, на което родителите му са сред публиката. „Не исках да идват, защото ще се притесня още повече и ще се изложа пред тях. Всъщност точно тогава играх най-добре и забравих какво е да се притесняваш. Спечелих няколко срещи срещу опоненти, които бяха печелили медали. За жалост, се пренавих и загубих точно на полуфиналите.“ Тази загуба обаче го надъхва и на репешажите в Хасково през 2011г. печели първия си медал – бронзов. Само година по-късно в Сливен печели и злато. За него най-трудно е било да превъзмогне бариерата на притеснението. Смята, че именно тези трудности са го подтикнали да тренира по-усърдно и да постигне целите си.

„От 1-и до 12-и клас бяха едни от най-хубавите ми години, защото аз израснах с каратето. Все още от време на време се включвам в състезания. Харесва ми да се срещам с треньорите си и с тези, които ние като напреднали, обучавахме и израснаха пред нас. Лично за мен това е едно от най-хубавите неща, които можеха да се случат в детството ми и не съжалявам за тези моменти.“ Радослав споделя, че му е много приятно да види малките деца, нахъсани за победа на състезанията, защото му напомнят на самия него.

Голямо постижение за момчето е, че успява да защити първи дан и черен пояс. Дълги години клубът му е шампион на отборни дисциплини. Радослав е и част от националния отбор на България, участва и на Балканиади. „Самият факт, че съм имал възможността да ходя на подобни състезания в чужбина, за мен е доста голямо постижение“, споделя младежът. Твърди, че каратето го е научило на дисциплина, сериозност и търпение. Обмислял е и идеята да стане треньор, за да предаде това, което е научил от своите сенсеи, и техният труд да не остане напразен.

В 3 или 4 клас майката на Радо му предлага да го запише в новосформираната театрална школа към кукления театър. Не крие, че от малък мечтае за сцена, привличат го изявата пред публика и вниманието. В детската градина и в училище много му  харесвало да рецитира и да влиза в различни роли. Редовно гледал филми и се стараел да копира интонациите и играта на актьорите. Но отказва предложението на майка си, за да има време за тренировки.

„Започнах да се занимавам с театър и наистина да се интересувам от него, когато бях в 10-и клас и в гимназията се сформира „Клуб театър“. Записал се, но не с идеята да става популярен. Дори в началото смятал, че театърът не е за него. В „Клуб театър“ се научава да рецитира, работи върху етюди и скечове. Впоследствие учениците подготвят и собствена пиеса. Казва, че театърът го повлякъл буквално като вълна. „Много ми харесваше и постоянно мислех за него, но се стараех да го съчетавам с тренировките и с училище.“ Страстта към театъра прераснала в любов, започнал по-често да посещава постановки, да се концентрира върху актьорската игра. Сигурен е, че театърът ще продължава да го увлича.

На първото представление „Няма да има по-добри от нас“ той е в ролята на Батман, затова трябва да бъде изключително гневен и да разтърси колкото може по-силно единия от актьорите. Решава, че ще е като по филмите, че главата му ще започне да се клати. Но в момента, в който започнал да го разтърсва, къса тениската му. Осъзнава, че не може повече да го дърпа и просто му разкъсва цялата тениска, припомня си Радо с усмивка. Подобни истории сред актьорите от „Клуб театър“ са сред най-хубавите спомени за младежа.

„Винаги се притеснявам преди да изляза на сцената. Но, застана ли пред всички, притеснението се всмуква в мен и се разпределя по такъв начин по тялото ми, като че е костюм, който съм облякъл, но не ми е толкова нужен. Когато сляза от сцената, то автоматично се връща, колкото и странно да звучи“.

Радослав продължава да се занимава с театър и след гимназията. Наскоро става част от театрална школа „Хамелеон“ в Пловдив. Там се запознава с изключително амбициозни и ентусиазирани хора. Обстановката му харесва, тъй като не е нито изцяло професионална, нито аматьорска, макар трупата да е от професионални актьори.

Младежът се е превъплъщавал в много различни роли – от Батман, бабичка, руснак и шоумен в гимназията, до пушка, готвач, човек с фобия от дишане и още много други в театрална школа „Хамелеон“. През летата, когато работи като аниматор, е влизал в образите и на различни жени. Тази работа му дава още една сцена, на която може да е артист, да бъде шарен и забавен, но и много нови приятели.

Докато играел в „Клуб театър“ започва да пише първите си стихове. Главната причина е неговата приятелка Пламена. „Това беше нещо романтично и стиховете ми я правеха щастлива. Повечето не са публикувани, а са си лично за нея.“ Не само любовта подтиква Радослав към писането, а и театралният клуб. Той започва да се вслушва в своите мисли и разсъждения и да пренася всичко на белия лист. Театърът е това, което го мотивира да пише. За Радослав той е място, в което се казва истината, която не се показва по телевизора.

Покрай „Клуб театър“ в негова страст се превръщат и книгите, а писането го отвежда до запознаването му с нови автори. Книгите се превръщат в част от неговата същност и почти никога не се случва при пътуване да не носи у себе си 1-2 томчета и тетрадката си със стихове. Във всяко едно произведение или книга той намира нещо, до което се доближава.

Радослав вече е изписал няколко тетрадки със стихове и често се връща към тях. „Има моменти, в които задрасквам всичко и го пиша наново. Изглежда по коренно различен начин – със същата идея, но с форма.“

Момчето намира своето вдъхновение не само в своята любима, но и във всичко наоколо. „Може да ме вдъхнови най-обикновена разходка, в която случайно видя нещо на пътя, или нещо, което виждаме всеки ден, но не му обръщаме внимание.“ Старае се да вниква много по-дълбоко в нещата около себе си и това силно го мотивира. Вдъхновение за него са често и напълно непознатите, в които той съзрява различни погледи и проблеми. Често намира идеи в случващото се около нас – независимо дали природни стихии, или политически събития. Има много произведения, които все още не е публикувал. Според него може би най-голямата му мотивация са авторите, чиито произведения чете. Сред тях са Стефан Цанев, Георги Господинов, Камен Донев. „Вдъхновяват ме най-вече хората, които пишат. Понякога гледните им точки са коренна противоположност на моите възгледи и мисли и това ме жегва. Започвам да разглеждам различното, да анализирам всичко, което са написали.“ За Радо хората и съдбите им често изглеждат най-обикновени, но точно тези малки неща провокират интереса му. Всичко това води до емоция, която той излива на хартията.

Дълго време Радослав държи стихотворенията само за себе си, но през март, когато започва пандемията, решава да даде старт на своя блог, в който да публикува част от стиховете си. „Приех това като ново поле за изява, в което отново аз да съм център на внимание“ – смее се той. С началото на своя блог започва да пише все по-често и да обръща по-голямо внимание на поезията си, за да не публикува просто нахвърлени бележки.

Младежът всеки път се изненадва приятно, когато някой е споделил негово стихотворение. Редовните му читатели са между 20 и 30 души, но постоянно привлича и нови последователи.  Някои са почитатели на любовната му лирика, защото не разбират тези с друга тематика. „Старая се да разнообразявам това, което публикувам. Искам да направя  платформа, в която всеки да намери нещо за себе си, да си го запази, за да се сеща, че му е донесло някаква емоция и да го препрочита. Искам това да е един непрестанен кръг, който само да става по-широк и по-широк.“

Името на блога „Студио 91 рози“ също има своята история. Розата е любимото цвете на Радослав. А числото 91 носи много символика за него. Каква по-точно той предпочита да запази в тайна. Подзаглавието на блога е „Личният блог на един културен простак“. Оксиморонът е вдъхновен от филм, в който главният герой е изключително изискан и стилен мъж, но щом се прибере вкъщи този вид изчезва. „Аз лично намерих една много голяма прилика с този мъж, защото аз съм простак единствено пред хората, които ме познават, но в същия момент съм и културен, изключително сериозен и мога да представя нещо по много дълбок и проникновен начин.“

Можем да очакваме от Радослав много нови проекти, свързани с поезията. Неговата цел е да разрасне своя кръг от читатели. „Най-вероятно ще се насоча към YouTube и ще намеря нещо отличително, с което да представям поезията си.“ Сериозно се замисля за издаване на стихосбирка, дори няколко. Има идея да заснеме някои от стиховете си в кратки филмчета. Не крие обаче, че най-голямо постижение за него ще бъде негови текстове да бъдат поставени на сцена и самият той да ги играе.

Преди няколко месеца Радослав прави първата крачка към реализацията на своята идея – изпратил подбрани стихове на своя приятел Ростислав Костов с молбата да избере едно и да направят съвместен проект – кратко филмче. В проекта се включва и Кристиан Калинков, който отговаря за заснемането на видеото. „Заедно заснехме всичко на жп гарата в Добрич, бяхме само тримата. Звукът записахме в колата ми, защото имаше много силен вятър и нямаше да се чува това, което Роко говори. Монтирахме го така, че да изглежда сякаш това са мислите на героя.“ Младежите са работили няколко дни върху сглобяването на всичко, започвайки без знания как се монтира видео или как се правят ефекти. Още щом е готово, Радослав качва във Facebook първото филмче по свое стихотворение и успява да привлече голяма аудитория върху своя блог. Днес видеото му има над 1800 гледния и за него това е голямо постижение.

Оказва се обаче, че каратето, театърът, книгите и писането не са единствените страсти на Радослав. Той вече е втори курс в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и изучава история с чужд език. Според него има нещо изключително в българската история и това той открива, благодарение на учителката си Саша Василева. Тя е била любимият му учител. „Най-строгият, но най-добрият преподавател. Тя ме накара да се влюбя в българската история, като ми я представи по един коренно различен начин от това, което виждаме в учебниците. Това много ме мотивира да се занимавам с история. Предметът сам по-себе си не е най-интересният, ако не вникнеш малко повече в него, ако не задълбаеш и не си навиеш крачолите да влезеш в езерото малко по-надълбоко и да видиш защо нещо се е случило и какви са реалните последствия. Историята е основен предмет и на него се крепи всичко, заедно с психологията и философията“ – казва младежът.

Радо сподели, че иска от живота да му даде време да постигне целите си, защото времето за него е най-ценното нещо на света и трябва да се харчи по разумен начин. Най-голямата му радост са кучето му и това да е заедно с хората, които обича и уважава, които го правят щастлив с присъствието си. Фактът, че няма възможността да помогне на всеки или че другите хора имат несподелена тъга, го карат да се чувства неприятно, но знае, че всичко това е част от света ни. Споделя, че не би променил нищо от миналото си, защото всичко се е случвало с причина, но ако има възможност, би искал да отдели повече внимание на своите баба и дядо и съжалява, че не го е правил преди.

Попитахме го дали може да избере между каратето, театъра, поезията и историята едно нещо, което му е най на сърце, но той категорично отговори, че и четирите са част от него и във всеки един момент от ежедневието му се проявяват и запълват нуждите му. Ако избере само едно от тях, вече няма да е същият. Напълно убеден е, че бъдещият Радослав ще продължава да се занимава с много и различни неща и ще бъде много изморен „от търчене наляво-надясно“, но ще бъде горд и удовлетворен от нещата, които е постигнал.

Според Радо успехът е нещо неизмеримо, но пътят, по който е вървял, е едно голямо приключение. „Няма значение в чии очи и по какъв начин, но един ден ще стана успешен“, уверен е младежът, макар мнозина да вярват, че той вече е такъв.

За Радослав успехът е да вдъхновяваш, да провокираш мисъл и притеснение в някого, да си отговорен и добър човек.

Ирена БАКЪРДЖИЕВА

Follow Me:

Related Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *