Легенди за богове, лилипути и цунами в Балчик разплита Мариян Цветков

Мариян Цветков обича родния си град Балчик, вълнува се от неговото минало, настояще и бъдеще. Човек с разностранни интереси, той обича да се потапя в историята на Балчик, интересува се от фактите и легендите, разказвани от уста на уста години назад.  И се опитва да открие истината в тях.

Мариян Цветков всъщност работи като озеленител към Община Балчик. Но той е и каменоделец.

„Балчишките легенди са много – започва своя разказ Мариян. - Някой са повече с художествен привкус, други са по-реални. И всички тези истории са дошли под различна форма до нас.“

Общувайки с много хора от различни етноси – турци, татари, гагаузи, Мариян научава различни истории, легенди, предания и си задава въпроса дали има някаква истина в тях. Малко по малко започва да ги разнищва и установява, че в тези приказки, небивалици дори според някой, има голяма доза истина.  

Досега е проверил достоверността на около 15 легенди и продължава да се занимава с това, къде сам, къде с приятели или с помощта на Историческия музей в Балчик.

В момента Мариян разнищва паралелно няколко легенди. Последната, по чиито дири е тръгнал, е за участието на Балчик в гръко-персийските войни по времето, когато Ксеркс се бие с гърците при Дарданелите. Малко хора знаят, че точно тук се водят военни действия. Интересното е, че на територията на днешен Балчик  Ксеркс, тоест персите, са били победени от местните тракийски народи, наречени неправилно скити. Проучването му сега е свързано с това дали в многото древни надписи, открити от този период в Дионисополис – древен Балчик, могат да се открият факти, доказващи теорията му. Причина за това е една малка скала, която Мариян и неговите приятели откриват между Балчик и Тузлата и кръщават „Пирамидата на джуджетата“. Легендата за нея гласи, че там са живели малки хора – лилипути, които са били описани от различни пътешественици.  Един от тях на път за Томис, днешна Костанца (Румъния), където е трябвало да бъде заточен за десет години, описва, че малко след Дианисополис е видял дребен народ, които персите били докарали, за да използват труда им за рудодобив. Около Балчик руди няма, най-вероятно са добивали нещо друго -  може би хума, която се е използвала в медицината.

В на­ча­ло­то на 60-те го­ди­ни на ми­на­лия век, при ко­па­е­не­то и за­са­ж­да­не­то на фи­дан­ки­те са на­ме­ре­ни го­лям брой гро­бо­ве на ни­с­ки хо­ра - ли­ли­пу­ти или джу­дже­та. До­ш­ли са кри­ми­на­ли­с­ти, след като местната власт е сигнализирала за откритието, които са  ус­та­но­вили, че те­зи хо­ра са ум­ре­ли пре­ди стотици го­ди­ни. И това всъщност е потвърждение на легендата за съществуването на лилипутите.

„От тази легенда за лилипутите, които най-вероятно са били заточени тук от персите,  всъщност, тръгнахме да разнищваме гръко-персийските битки по нашите земи“ – продължава разказа си Мариян, който е участвал в откриването на храма на Кибела. „Според легендата  в края на 5 и началото на 6 век след Христа, Дианисополис е бил сполетян от катаклизъм. Долната част на града е била залята от огромни вълни. Това е една много голяма площ –  около морска гара, старата мелница,  в частност и храма на Кибела, където е бил; част от Ботаническата градина и Двореца. Земята по посока Тузлата също е била залята. Освен почвата, която отстранихме при разкопките на храма на Кибела, открихме и няколко хоризонта от пясък - фин пясък, с раковини, което доказва, че след като е бил сполетян от цунами, не е бил възстановен, защото тогава християнството навлиза като официална религия и идолопоклоничеството е било забранено със закон. 

Намерихме много епиграфски паметници, в които беше вече доказано писмено, а не като легенда, че в околностите на Дионисополис е имало лозя, лозови масиви, прочутото тракийско вино. Споменават се и други факти – че е имало земетресение, което и  ние установихме при разкопките на храма на Кибела. При него са се появили големите вълни – цунами. Това доказва, че тези легенди за големите катаклизми и потопи в Черно море, всъщност са факт, и цунами наистина е имало.

Интересно е, че 1000 години преди това – в края на 5 и началото на 4 век, когато нашият град се е казвал Круной има друго такова цунами – продължава с легендите балчиклията, но тогава боговете са се оплакали на Зевс, че хората по бреговете на Понта (Евксински Понт – Черно море) не са били добри, не са се молили на боговете, имали са други идоли и са се възгордели и са казвали, че те са богове. Тогава Зевс казал на Посейдон да яхне своята колесница и да запрепуска бясно към брега (т.е да вдигне цунами). В последния момент Дионис се помолил на Посейдон да не унищожава Круной, понеже там живеели хора, които го почитат (траките, чийто върховен бог е Дионис) и са добри. Тогава вълните на цунамито са се разделили и Круной е бил пощаден. На сутринта след бурята хората намерили на плажната ивица дървена статуя на Дионис, която приемат като знак Божии и от тогава кръщават града Дианисополис или град на Дионис “

Идеята на Мариян е да популяризира места и случки, свързани с Балчик, който е един много интересен град и привлича туристи от различни страни. Тук са творили много известни древни и съвременни автори, като Овидий примерно. Сега Стефан Цанев също пише в Балчик. „Балчик не е само наш, на балчиклии, той е на целия свят и  е хубаво хората да дойдат и да се докоснат до него“ – споделя разказвачът на легенди.

Следите на още една случка от началото на 20 век е разследвал той. „ Около 1905 година видни жители на Балчик пишат писмо до министъра на транспорта и министъра на финансите, че градът няма модерно пристанище и че има нужда от изграждане на такова, понеже от тук се изнасят големи количества зърно, а брегът не е достъпен. След което се назначава комисия, която одобрява проекта. През 1906 година в Балчик са изпратени двама инженери – българин и италианец, които да обходят терена и да проучат къде би могло да се построи пристанището. Представят се на кмета, който от много богата балчишка фамилия и е от гилдията на зърнените търговци. Той им дава един служител на общината, с който да огледат района и да кажат  къде е подходящо да се направи пристанище. Според инженерите най-доброто място е до т.нар. нос „Карабунар” или „Черния извор“ – това е на половин километър от складовете, от бизнеса, от зърното. Легендата разказва, че италианецът и българинът са си тръгнали с по една кесия жълтици, след почерпка от домакина, а пристанището не е построено на мястото, където първоначално е било посочено като подходящо за целта, а в близост до зърнените складове. Проблемът е, че до тях се влива една малка река - Източно дере се казва, която при наводнение затлачва пристанището с огромни количества нанос и тиня, които носи. До 1999 година се налага на всеки пет години пристанището да се драгира и да се почиства. През 1999 година дерето и реката са отведени със специален тръбопровод и сега пристанището е в добро състояние.“ 

Тази случка, както и всички интересни истории, Мариян Цветков смята да разкаже и публикува някой ден. Те да са връзката между миналото и бъдещето. Но сега. Сега разнищва конците на поредната легенда.