Четвъртък, 20 юни 2024

20.06.2024

Последвайте ни

Селските къщи в Добруджа израстват от земята: В по-ново време

Типичен пример за строителство, дошло заедно със стопанина си и 14-те му деца преди повече от 140 години от Еленския балкан, е къщата на Костадин – кадията /съдията/ в село Малка Смолница, която може да се види и днес. Тя е пример за еленска архитектура, съобразена с добруджанските особености. Двуделна и симетрична, изградена от кирпич с 80-сантиметров зид. В даден момент от историята ѝ в нея са живели 20 души – четирима братя и една сестра с децата си. Обявена за музей през 80-те години на миналия век, тази къща още пази спомена за именития си собственик, поставил началото на рода Кадийски, и носи духа на онова време. В нея могат да се видят всички характерни особености на къщите от този период – кьошка, на който лятото се слагал стана, трите мази: хлебна – за месене и печене на хляб, дълбока маза – за сиренето, осоленото месо, туршията, маслото и газена маза, където в стъклени дамаджани се е съхранявала газта за лампите. Може да се види „бакърницата“ – място, където се окачвали менците с вода, мястото, където се е окачвала бебешката люлка, полиците за глинените съдове, вградения дрешник на северната стена, долапа в собата, където се държала почерпката за гостите, соската, оджака и кюмбета. В една от стаите таванът бил „подкован“, за да не се рони мазилката и да не пада прах от него. Между къщата и дама за животни имало врата, за да може, когато хване голяма зима /каквито е имало в Добруджа/ и излизането от дома ставало невъзможно, да се мине през вътрешните врати и да се стигне до животните, за да се нахранят. Тук е и малкото прозорче към „дама“ долепен до къщата, което е толкова характерно за старите къщи и през, което вечер е можело да нагледаш добитъка, всичко ли е наред и дали някой не краде. В тази къща е имало и прозорче към стаята на ратаите, за да ги чуват дали не се наговарят да крадат от чорбаджията. Още си личат местата на познатите ни от детството ковьорчета. На видно място в собата е и домашния иконостас, каквито е имало във всеки добруджански дом – стара икона предавана от поколение на поколение, тъкана, ленена кърпа над нея и кандилото, което се пали на светли празници или когато някой от домакинството има нужда Господ да бди над него.

По-късно, когато се преселват българите от Северна Добруджа, те носят със себе си различна архитектура. Голяма част от севернодобруджанците съборили домовете, в които били настанени след преселването и построили нови. Една група майстори често е строяла домовете на цели улици по селата. Затова и повечето са еднакви и с характерните три „кьошета“ и задължителното „салонче“ през което се влизало в дома. Тези къщи са оформили облика на сегашните села.

Добруджанската архитектура е уникална и с каменните къщи, разположени в близост до морето. Камъкът, от който са изградени, гарантира по-дългият им живот и повечето от тях са по-стари от кирпичените и тухлени къщи в региона. Сухата зидария на дуварите около дворовете и сега впечатлява с майсторското си изпълнение, което е непостижимо днес.

След масовото напускане на селата след 90-те години, голяма част от добруджанските къщи опустяха и започнаха да се рушат, селата заприличаха на призрачни. Бащините домове рухнаха, сърцето на дома – огнището изстина и спря да бие, предавайки къщата на природата.

Днес, обаче, има надежда. Всеки, който се е разхождал по селата, знае колко много хора се завърнаха в тях. Виждал е новите покриви, сменената дограма, градинките с цветя, оживлението в по-големите села. Виждат се старите къщи на които е вдъхнат нов живот, оформят се нови архитектурни тенденции – издължения навес, който вече не е сундурма, а веранда, огнището на двора, което вече не е соска, а барбекю, градините с цветя и райграс, макар и без зеленчуци, но важното е, че хората се завръщат. От  каменните къщи съвременни майстори правят приказни домове без да нарушават автентичността им и дори басейните зад каменните зидове са на място.

За някои от по-малките села, може би, вече няма надежда и за тях ще запазим само спомена, но така е било винаги и някои населени места изчезват, поради отпадане на тяхната необходимост – икономическа и социална.

Днес имаме възможността да наблюдаваме тенденцията за връщане на хората по селата. Можем да видим как постепенно в тях се завръща животът, макар и само в по-близките до градовете села, но възраждането им дава надежда. Дава надежда, че огънят в огнището ще вдъхне живот на старите домове и сърцата им ще затуптят отново.

Диана СТЕФАНОВА

http://ebridge.info

http://www.bgjourney.com

c