С талант и красота Светлана Донева от Добрич покорява оперните сцени в цяла Европа
Светлана е дъщеря на преподавателя по математика в ПМГ „Иван Вазов“ в Добрич Кольо Донев. Пътят й към голямата сцена тръгва от квартал „Рилци“, за да поеме първоначално към Варна, а от там към София, после към Рим, а след това до Цюрих, където започва истинският й път на оперна певица, за да сбъдне своята мечта.
Светлана Донева е учила в София и Рим. Печели награди в различни оперни конкурси в Италия. На 26 години печели стипендия в студиото на Цюрихската опера, където има възможността да поеме ролята на Мария Стуарда, поради заболяване на Едита Груберова. Светлана Донева е също така желана концертна изпълнителка с много опит. Пяла е концерти под палката на Б.Иванов, А. Къртис, Дж. Нот, Кр. Закария в много градове от Европа като Берлин, Цюрих, Мадрид, Сантяго де Компостела и т.н. „По това време живеех единствено и само в света на операта и срешнх съпруга си точно тогава, когато пътя ми към световните сцени беше започнал”, споделя именитата оперна певица. Съпруга на потомствен швейцарски банкер, днес тя продължава да се развива не само като певица и майка на три деца, но и като културен мениджър в региона, в който живее в Швейцария с проекти свързани с операта, изобразителното изкуство и в събития с благотворителен характер.
Как започна Вашият път от Добрич към най-големите оперни сцени в света? Кой пръв откри таланта Ви?
Възпитаник съм на Природоматематическа гимназия „Иван Вазов“ в Добрич. Трябва да е било през 1990 г., когато се проведе един от първите конкурси, организиран от Георги Сарандев. Моя съученичка ми спомена за организирания от него конкурс в Младежкия дом на град Добрич . Възпитаник съм на музикалната школа,от малка свиря на пиано. Желанието да пея ме съпътстваше от най-крехка възраст. Г-н Сарандев ми даде тогава две песни, които аз научих за най-кратко време. Младежкият дом по това време разполагаше със собствена музикална група, ръководена от самия Сарандев. Той реши да изляза на сцената с тези опитни музиканти, които и ме подкрепиха в една от песните. Този шанс ме изпълваше с гордост и ако не греша, спечелих втора награда. Споменът ме връща назад, когато разбрах скоро след това събитие в Младежкия дом, че мечтата ми е да стана оперна певица. Родителите ми ме подкрепяха изключително много. Майка ми беше фармацевт по професия, но имаше афинитет към музиката и към изкуствата. Тя разпита и откри, че има музикално училище с оперно пеене след 10 клас. Така в ПМГ „Иван Вазов“ останах до 10 клас и с изпит влязох в музикалното училище във Варна.
След втората година във Варна, се преместих с изпит в Софийското музикално училище. Така през 1994 г. ме приеха пета по успех в Музикалната академия в София, след като изкарах една година, в класа на Констанца Кирова, в Музикалното училище в София. Бабата на Констанца Кирова е била много известен мецосопран, тя самата е мецосопран, пяла е и е свързана с Варненска опера. Тя е все още жива и ме подкрепя във всичко. Тя е моя ментор през целия ми професионален живот на оперна певица.
Учила сте в София, но след това продължавате образованието си в Рим. Това ли беше ключът към Вашия успех на световната сцена?
Не. В Академията в Рим попаднах със стипендията на Борис Христов, която е за три месеца. Но преди това ме приеха като солист в операта в Стара Загора. Там се запознах с гостуващия диригент Франческо Ла Векия. Със солисти от операта изнесохме „Риголето“ и „Севилския бръснар“ на фестивала „Тиволи“ в Италия, който той организираше по онова време. Двете постановки бяха поставени сред руините около града и аз бях ангажирана за главната ролята на Джилда в „Риголето“ и на Берта в „Севилския бръснар“. Франческо Ла Векия много ме хареса и предложи да работя в неговата академия с Алберта Валентини. Всъщност той ме подкрепи аз да взема една чанта с най-необходимите си вещи и да тръгна за Рим. Вечният град ме посрещна с една невероятна пъстрота и история на всеки ъгъл. Проблемът по онова време беше, че синдикатите в Италия бяха много силни и един млад певец от друга държава имаше нищожен шанс да стъпи на професионална сцена. А това беше точно моята мечта – да бъда на професионална сцена, с костюм, перука и грим. Оказа се по-трудно отколкото очаквах. Спомням си деня, в който прочетох обява в списанието „L`Opera“, с която операта в Цюрих предлагаше стипендия за млади таланти за оперното студио. Въодушевих се и реших, че трябва да го проверя. Междувременно бях стигнала до финала на конкурса за оперната студия в Миланската скала. По политически причини приеха рускиня, а не българка. Поне така ми беше казано от приближени до Гена Димитрова, която беше в залата с Рикардо Мути. След като не ме приеха в студиото на Миланската скала, се явих за мястото в оперното студио на операта в Цюрих. От 240 кандидати, бях сред 20-те, които получиха стипендия и възможност да останат една година и да дишат творческия дух на сцената на операта в най-големия град в Швейцария, което за мен беше сбъдната мечта. Да бъда близо до моите любими артисти, до моите любими опери, до оркестъра. Можете да си представите какво вълнение беше за мен. Когато влязох в дома на швейцарското семейство, първия ми въпрос беше колко ще плащам за наем. Хазяинът ми, лекар, каза „Светлана, ти няма да плащаш наем.“ Онемях, защото до този момент ми се струваше невъзможно някой, само заради любовта си към младото поколение, към таланта, да предостави безвъзмездно квартира. Тези хора те приемат в собственото си семейство, като равен член. Някои от студентите приемаха това като нещо негативно, защото, разбира се, че трябва да отделиш време на тези хора – да седнеш с тях да вечеряш, да им разкажеш как е преминал денят ти. Аз пристигнах от Рим страшно премръзнала в сърцето си. Бях болна за искрени човешки взаимоотношения, които ми липсваха по това време. В Рим се чувствах като неоценена в обществото, в което се движех. Държа да отбележа, че професорките, с които работех тогава, се стремяха всячески да ми помогнат. Светъл да е пътя на Анита Черкуети и Алберта Валентини. След премеждията ми в Рим почувствах, че в Цюрих ме приемат като млад човек с амбиции и са готови да ми подадат ръка.
Затова ли талантът и сърцето Ви останаха в Швейцария?
Помня, колко много ме впечатлиха усмихнатите лица на хората по улиците на Цюрих. Вътре в себе си реших, че искам да остана в Швейцария. С цялата си наивност го споделих с хазяйката си. Казах й: „Анет, толкова ми харесва в Цюрих, моята мечта е да остана в Швейцария“, а тя ми отговори, че не съм единствената. След една година в оперното студио за ръководителите аз бях прекалено напреднала, защото имах доста сценичен опит – с Гретел от операта „Хензел и Гретел“ със Софийска опера, с Пловдивска опера изпълнявах Виолета в „Травиата“, а на турне в Испания, освен Виолета, изпълнявах и Хелена от ораторията на Карл Орф „Кармина Бурана“. Т.е. аз бях в Цюрих и Рим, но и по европейските сцени. След първата година ми предложиха договор като солистка за ролята на Мария Стуарда на Доницети. През 2003 г. дублирах Едита Груберова, която се разболя. Бях на договор за малка роля в същата опера. Когато тя се върна, аз поех малката роля. Докато бях в Цюрих, ме поканиха да направя дебют в „Травиата“ в Рим през 2004 година. Точно по това време започнах да работя с известна агенция в Цюрих. Тръгнах по сцените на театрите в Аахен, Карлсруе и Франкфурт, фестивалите в Залцбург и Брегенц, Женевската опера, Операта Гарние в Париж, операта във Варшава и Братислава.
И така, докато се роди първото ми дете през 2006 г., второто – през 2008 г. и третото – през 2014 г. Трите раждания и интензивната солистична кариера, която се стремях да не прекъсвам, ме изтощиха тотално. Бяха ми нужни 4-5 години за да стъпя отново на краката си. Тук е моментът да отбележа, че комбинацията от социалните ангажименти на фамилията, в която бях приета, добра майка за децата ни и артиста, който винаги съм искала да бъда, се оказа за мен една доста трудна и почти невъзможна кауза.
Живеех за оперното пеене и срещнах съпруга си точно, когато имах най-голям успех по оперните сцени. Попаднах в семейство с важна за град Базел история, семейство на потомствени банкери.
Базел е известен в Швейцария с това, че няколко водещи фамилии се обединяват и създават града. И до днес тези фамилии се грижат за развитието и процъфтяването на града в културно и социално отношение, както и хуманитарно. Същите тези семейства тук се поддържат много, канят се, правят сбирки, организират мероприятия с благотворителна цел. Моят съпруг е изключително активен във всички тези дейности. Той членува в много организации като финансист, грижи се за положителния баланс на касите им, и всичко това безвъзмездно. Тук пред мен се отвори един свят, за който аз нямах представа, че съществува. Корените на тази социална и гражданска доброволческа заетост датират още от реформаторското движение в Базел.
Изпълнявала сте много роли в различни оперни спектакли на сцената на много театри в цяла Европа. Коe беше най-голямото предизвикателство за Вас? Коя е любимата Ви роля?
Не бих казала, че съм имала любима роля. Най-много съм играла главната роля на Виолета в операта „Травиата“. Тя ми е донесла най-много признание. Но, бих казала, че моето любимо беше това произведение, което пеех в него момент. В същност едно от най-важните ми качества е емоционалната ми емпатия и съпричастността ми с героинята, която представях. Пея с емоцията за момента, независимо дали изпълнявам ролята на Виолета, поп музика, неаполитанска песен или „Хубава си моя, горо“.
Работила сте с диригенти като Томас Хенгелброк, един от най-универсалните и завладяващи музиканти на своето поколение, с носителя на Грами Рене Якобс и много други диригенти. Имат ли музикантите от такова високо ниво по-специално отношение към оперните таланти на България? Или определящ е талантът?
Не мога да отговоря на този въпрос. Една Веселина Кацарова би могла да отговори по-добре от мен. По стълбицата, която можете да си представите като пирамида, аз не успях да стигна абсолютния връх по причините, които ви изброих – трите деца и традиционното семейство, в което влязох. Аз не успях да стигна по-нагоре, за да изживея това, което моите професорки в Рим са ми разказвали – че по тяхно време са се използвали едни и същи състави, които са ходели от опера на опера. Соня Йончева, Веселина Кацарова преди 10 години са пътували с един и същи състав, с един и същи диригент от театър към театър. Според мен едва тогава се получава тази спойка, при която всеки в публиката остава като омагьосан. Аз бях винаги с различни певци, различни групи и различни диригенти, което ме изтощаваше и изморяваше. Не мога да кажа, че имаха някакво специално отношение към българския певец.
Пяла сте в София, в Пловдив, на сцената на Старозагорската опера. Кога за последен път излязохте пред публиката в България?
В България за последно участвах в операта „Риголето“ през 2000 г.
Защо никога не сте излизала на сцената в родния Добрич?
Никой не ме е поканил.
Вие се занимавате с културен мениджмънт в на регионално ниво в Швейцария, с проекти, свързани с операта и изобразителното изкуство. Разкажете повече за тях!
Културният мениджмънт ме вълнува от доста време. Постепенно започнах да се включвам на доброволни начала. Организираме със съпруга ми летен танцов бал. Член съм на комисията по култура в селището, където живеем. Организирам много интересна изложба на хора, които са с други професии, но рисуват и се занимават с ръкоделие и творчество. Всяка втора година организирам изложба, в която те показват своите произведения. Аз съм куратор на тази изложба. Това ми позволи да се откъсна от пеенето и да проумея какво означава да видиш своя труд визуализиран. Пеенето е моментно изкуство, което за кратко те зарежда с емоция и не оставя визуална следа след себе си. Но, когато съумях да събера в една изложба 36 творци в различни стилове и техники, осъзнах какво е да видиш нагледно, а не само да усетиш субективно, своя труд. Благодарна съм, че беше забелязано не само от мен, но и от всички останали. След смъртта на майка ми Виолета Донева през 2019 г., имах потребността да си ангажирам допълнително вниманието и започнах да организирам в Базел цикъл от четири концерта в исторически къщи. Базел и околията са пълни с такива и там не само ще звучи музика, но и ще показваме историята на къщата през призмата на някой историк или собственика на имота. Имахме страхотен успех с моята музикална половинка, пианистката Ирина Георгиева от София. Дейността ми на певица продължава. Аз организирам концерти, но в същото време и пея с различни формации и състави на самите тези събития
Децата Ви занимават ли се с музика?
Имаме две момчета и едно момиче. Дъщеря ми е кръстена на майка ми Виолета и на ролята, която най-много съм изпълнявала. И тримата са много музикални и свирят на различни инструменти. Най-големият Феликс свири на дървена флейта и има огромен талант и много добър слух, но това за него не е приоритет. Мориц е по-малкият, той се занимава с валдхорна и се справя много добре. Виолета се занимава с пиано.
Неотдавна със съпруга си закупихте емблематичната вила Щорк в Балчик, създадена като средище на румънския културен елит. Там вече тече ремонт. Какво е бъдещето й – лятна резиденция на семейството Ви ли ще бъде или ще го възродите за артистичен живот?
Ние сме на начален етап и мога да кажа, че на първо място вилата ще е място за почивка на семейството ни, на второ място е инвестиционен проект. Вилата ще се отдава под наем на български, румънски и други туристи. Предвидена е и възможност за изложби и четения. Но е трудно отсега да кажем какво точно ще се случва там.
В лицето на архитект Владимир Попов от Варна открихме най-добрия, който е възможно да реставрира тази вила. Той следи съдбата й от много време и да я реставрира е негова отколешна мечта. С предишния собственик, руснак, е имало планове за реставрация, но по-скоро за увеличаване на площта, за най-комерсиалното, докато ние предвиждаме да запазим предишния й вид. Само ще добавим кухня, която липсва на сградата, както и три спални. Това е абсолютно наложително, за да може по-голяма група от хора да пребивава в нея. Ще може да се използва за сватби и балове.
И двамата със съпруга ми сме артисти по душа и ни вълнуват литературата, изобразително изкуство, музиката, подкрепяме младежкия порив във всичките му форми. В Швейцария сме ангажирани за момента, затова трябва тук да открием човек, който иска да се заангажира с вила Щорк. Все още е трудно да кажем в какви размери ще се случи всичко. Племенникът ми Вихрен Донев е в региона, той е много артистичен и музикален. Но, все още нямаме планове как точно това да се случи
Определяте ли себе си като успял човек?
Да, аз определям себе cu като успял човек. Чувствам огромна пълнота в сърцето си, огромна благодарност към всички хора, които ме подкрепиха – още от родния ми Добрич до Цюрих. Благодарна съм на съпруга ми, който ме прие и отвори сърцето и семейството си за мен.
