Лазаровден е, нарича се за здраве, плодородие и благополучие

С пролетното възраждане на природата, с надеждите за любов и щастливо задомяване, е свързан един от най-красивите, жизнерадостни и чакани празници в традиционния народен календар – Лазаровден, отбелязван винаги в събота, една седмица преди Великден. С началото на Великденските пости започва подготовката за лазаруването – събирането на участничките, момичета в предбрачна възраст; разучаването на лазарските песни и игри, избор на лична мома за водачка. Рано сутринта на празника, пременени в красиви, пъстроцветни носии, накичени с цветя, венци, нанизи от парички и мъниста, невестински накити, лазарките тръгват на групи да обикалят селото. С песен девойките влизат във всеки дом, пеят различни песни за всеки член от семейството според семейно положение и възраст, благославят и млади, и стари, наричат за хубост и младост, плодородие и богатство. Лазарските песни не само изразяват основния смисъл на обичая, но със своето многообразие са прекрасно свидетелство за високите постижения на народното поетическо творчество. Жизнерадостният момински празник, свързан с младостта и красотата, с възраждането на живота и пъстроцветието на природата през пролетта намира своя израз в богатия репертоар на обредния фолклор. Песните и благословиите изразяват и надеждите на стопаните за здраве, плодородие и семейно благополучие, и любовните трепети и копнежи на девойките за щастлива женитба. Гиздавите лазарки влизат във всеки дом – „да пошетат по дворове като паун по чаршия“, да попеят на всеки член на семейството – на стар стопанин и на млада булка, на мома и на малко детенце...

„Мома хубава, Лазаре, мома гиздава

нека излезе, Лазаре, да я питаме.

Ако не е сгодена, Лазаре, да я сгодиме

на връх Гергьовден, Лазаре,

със шаро ягне, Лазаре, и с руйно вино..."

„Заспало е детенце,

под бял, червен трендафил,

под морава люляка.

Люляката цъфтеше,

майка му го будеше.

Стани, стани детенце,

да погледаш лазарки,

как хубаво играят,

жълти чехли потропват,

шити поли развяват.

Полите им фучаха,

чехлите им скрпитяха.

С какво шъ ги дариме,

с една жълта паричка,

с шита кърпа ленена,

ленена и копринена..."

На „вито хоро, Лазарово” момъкът ще избере най-личната мома за невеста, а нея Лазар ще дари с

„..три коли дари.

Първа кола сребро и злато,

втора кола дари богати,

трета кола булка засмяна."

Всяка стопанка с нетърпение очаква специалния лазарски танц – буйно, несключено хоро, наричано най-често „буенец”. По такта на песента играят „буенекът” – облечена в мъжки дрехи, с калпак на главата и кован колан на кръста девойка, и лазарската „булка“ – забулено с червена кърпа момиченце, облечено в невестински дрехи. Накрая водачката мята кърпата, с която играе, върху рамото на домакинята, а тя дарява момичетата с пари, яйца, брашно. По търкалянето на ситото, с което е изнесено брашното, се гадае за бъдещата реколта. Към 1940 г. обичаите и обредите, свързани с Лазаровден, все още са живи и запазени сравнително добре в своя традиционен вид сред преселниците от Северна Добруджа. Участнички са девойки на възраст от 10 – 12 до 13 – 15 години. Те се разпределят на „чети“, водени от „войвода“, като в групата има и малко момиче – „куйручка“, което носи котле с вода и босилкова китка. Девойките са облечени с „рокли и труфила, взети от големи моми или млади булки“, а „водачката ша земи дреите от скорошна булка“, „по главити са многу натруфени с шарени пира, градински китки – тъй веки трипери от убус“. Обиколят ли селото, лазарките обхождат ритуално и нивите, ливадите, изворите, като припяват специално подбрани песни – да растат посевите високи, да се радват на труда си хората. Празникът завършва в дома на буенеца, а на другия ден – Връбница /Цветница/ се изпълнява обредът „кумичене”. Момичетата отиват на реката, пускат едновременно своите върбови венчета /в някои краища специално приготвени хлебни „кукли“/ и избират „кумица“ /„кръстничка“/, на която „говеят“ /„не гълчат“/ до Великден като израз на почит и уважение, а тя от своя страна ги кани на празнична гощавка в дома си. След изпълнението на обичая с песни лазарките се завръщат в селото, като по пътя се редуват да носят на ръце своята кумица. На мегдана, където накрая се събират всички групи, цялото село идва да се полюбува на гиздавите моми, да послуша жизнерадостните песни. Буйното, несключено хоро се води от скорошна булка, облечена във венчалните си дрехи. Най-напред се хващат девойките, които вече имат „ниет“ (уговорка) да се женят през същата година, като в края на деня последното хоро е вече сключено. Макар и свързан с конкретно религиозно събитие – тържественото посрещане на Исус в Йерусалим, в народните представи Връбница е цветен празник на младостта, любовта и красотата, на пролетното обновление и възраждащия се живот. С Цветница завършва и цикълът момински пролетни игри.

Най-ярко проявление в многообразието от ритуали в лазарските обичаи имат любовно-женитбените елементи, а участието в този древен, посветителен обред, е традиционно изискване в подготовката за брак. „Ерген, който не е коледувал, и мома, която не е лазарувала, не могат да се задомят...“ – казва народът…Свързан с грижите за продължението на рода, за общото семейно и стопанско благополучие, лазаруването е жизнен и красив пролетен обичай, изразяващ най-съкровените момински трепети и изпълняван с вярата, че къща, в която са пели и играли лазарки, ще бъде честита през цялата година, а стопаните ще се радват на здраве, богата реколта и многобройна челяд. И до днес в редица селища лазаруването е един от най-тачените и очаквани пролетни празници, а народната поетическа памет все още пази прекрасни образци на лазарски песни.

Лена КИРИЛОВА