Коя е тази балерина?

Текстовете са част от курса по творческо писане в ЕГ „Гео Милев“ с ръководител Дияна Боева. Курсът развива умения, свързани с креативно мислене и употреба на думите в различен контекст и формат. Графиката на Петър Дачев е налична на сайта на РИМ – Добрич. Пишем по графиката на Петър Дачев (1898-1968), споделя г-жа Боева, а мислим за брат му, основоположника на  българския балет Анастас Петров (1899-1978), роден в гр. Добрич, завършил класически танц в Берлин. Работи с балетмайстора Макс Терпис, представител на немската пластична школа. На върха на славата си Петров се завръща в България с идеята да създаде балетен театър и у нас. Преживява всички затруднения и постига своето - събира трупа от 23-ма танцьори и поставя балета „Копелия" от Лео Делиб на 22 февруари 1928 г. на сцената на Софийската опера.

 ***

Тя е момиче, чието сърце бие в ритъм, който препуска из тялото й. Мечтае и танцува, родена е затова. Грациозна е, нейната плът и кръв са овързани заедно – позволяват й да танцува истински. Всеки копнеж и отдаденост я задвижват, превръщат я в изящество. Тя знае коя е, какво иска и как да го постигне. Защо танцува? Сигурно заради светлината, която изпълва сърцето й. Чрез танца душата й иска да бъде призната и свободна. Всички желаем това. Момичето е олицетворение на страстта, пламтяща дълбоко, която не може да се събере в няколко обикновени думи.

Красимира Матеева, 12 „а“

***

Тя няма име. Има само спомен за дясната си ръка, счупена при силно завъртане наляво. Подхлъзна се и падна. Слагаше трикото и полата си точно преди маестрото да се появи в залата. Огъваше китки напред-назад. Не искаше да връзва косите си, дойдоха към очите й, така се озова на пода. Бинтоваха китката й. Раменете й до ден-днешен стояха изправени. Привила гръбнак от работа, стъпваше леко по пясъка, където от сутрин до вечер носеше кафе и сок, добре, че беше само лятото.

Дияна Боева – учител по български език и литература

 

***

Това съм аз. Следя своите движения. Наблюдавам образа си в огледалото, там виждам повече отговори. Образът ми ме следва. Не знам дали ще успея да бъда по-добра, да се движа бавно, бързо, идеално. Заплитам се, вглъбявам се във всяка спонтанна мисъл. После отлитам.

Доротея Тодорова, 12 „а“

***

Хладината я удря по лицето всяка вечер, прибирайки се в малкия апартамент в края на града. Цялото ѝ тяло я боли, пръстите ѝ са изтръпнали, чувства се престаряла. Дългата ѝ гъста коса я топли, обгърнала раменете ѝ като меко одеяло. Студено е. Вижда дъха си дори вкъщи. Всеки ден, последните тринадесет години, я мъчи една и съща болка, където и да отиде; колкото и да се опитва да ѝ избяга. Сълзите ѝ напират в очите, като че ли крепостна стена е издигната зад клепачите й, които са войници, наредени да разбият портата. Усеща бодежи откъм гърба, все едно е поредното зимно плетиво на леля си, която забива ли забива куките в него, само и само да ѝ скалъпи нови ръкавички, шапка или терлици.

Нищо не я топли обаче: ни времето през тази зима, ни благата усмивка на сенилната ѝ леля, спяща в съседната стая. Тя затваря очи. Мисли си за танца, който представи на прослушването днес… Чува музиката в ума си, иска да избяга от сивия апартамент и да види пак светлината на прожектора, да усети топлината му.

 В края на града звездите се виждат най-добре. Изглеждат най-достижими.

Радомира Момчева, 11 „б“