Добрич и неговата турска баня
Турската баня през 1961 година
Няколко снимки на старата турска баня в Добрич и спомените на добричлии за времената, в които са я посещавали, предизвикаха интерес в социалните мрежи, както и спорове кой в коя баня е ходил, кога е построена и защо е съборена. Това ни накара да разровим архивите и да се върнем назад във времето, за да разкажем историята на градската баня, останала в паметта на по-възрастните добричлии, като приказно място, свързано с детството им.
Историята започнала през 1900 година, когато Добричкия общински съвет взема решение да събори стара турска баня и на нейно място да построи нова „градска, топла баня“. По това време банята в Добрич е една, макар пътешественика Евлия Челеби, минавайки от тук в средата на XVII век да казва, че в града има три бани.
Според архивите, през 1899 година банята в Добрич, която по това време е собственост на няколко турски фамилии, е пред срутване. Общината я затваря, като опасна за населението и дава 20-дневен срок на наследниците да уведомят управата какви са им плановете, като им препоръчва да я съборят и построят нова. Собствениците отговарят, че могат само да постегнат порутената сграда. Общината само това чака и на свое заседание през следващата година взема решение „да се събори единствената баня в града и на нейно място да се построи нова“. Според протоколите от заседанията, града от 5-6 месеца е без място за къпане, а на територията на Добрич вече има население от 14 500 души, казарми, военен гарнизон и кавалеристи от пети конен полк. Положението става опасно за здравето на населението и не отговаря на Закона за хигиената в населените места.
През същата година е взето и решение да се търси финансова помощ от Народното събрание от 100 000 лева за смяна на водопровода на града, който през 1900 година е на 268 години. Проектът за новата баня е одобрен от Министерството на обществените сгради, избран е градски терен, на ъгъла между улиците „Фердинандска“ и „Александровска“ /там, където сега е градинката пред пощата/, а построяването на новата баня се възлага на предприемачите братя Анкови от Варна, като идеята е след това, сградата да се даде под наем. Водата необходима за работата ѝ е 600 литра на денонощие и ще се доставя безплатно от общината по новия водопровод, мръсният канал ще се изгради и поддържа също от нея.
През 1905 година сграда е завършена. Застлана е с мраморни плочи, изградени са дървени галерии предназначени за съблекални. Обособени са помещения, които да отговарят на 3 класи, като първа класа е оборудвана с легла, за почивка след къпане. Определят се и максималните цени за ползването ѝ, които наемателят не бива да надвишава: за мъже и жени в първа или втора класа с теляк – до един лев, без теляк – до 50 стотинки, за децата от 2 до 10 години до 20 стотинки, а за тези до две години да е безплатно. Облагородено е пространството около банята, слагат се нови калдъръми и тротоари по улиците, които са от двете страни на сградата. Отварят се и два дюкяна в близост до нея. Проведени са търговете за доставка на кокс и дървени въглища за подгряване на водата и през същата година тя се отдава под наем чрез търг, за срок от две години.
Тази баня си спомнят по-възрастните хора от Добрич. Тя е била с едно отделение, затова един ден в нея се къпели жени, а в друг мъжете. Всички са я посещавали, била място за срещи, почивка, лечение и демонстрация на красота на хубавите добричлийки. Чакало се с часове за влизане. След съботното почистване на дома е било традиция жените и децата да ходят на баня. На голямата мраморна плоча /наречена „потилня“/ в центъра на общото помещение са лягали посетителите, за да лекуват болежки в мускулите и ставите. Под нея са минавали тръби с гореща вода, които са я нагрявали. Около кръглата, мраморна плоча били курните /чешмите/, поместени в сводести ниши. Имало е течаща топла и студена вода, тасчета за поливане и теляци за масаж - жени или мъже, според деня за посещение. Вътре се е влизало с налъми и винаги е било горещо и мъгливо, заради влагата в помещението, което е характерно за турските бани. Те са от типа влажна сауна, като влажността е от 70 до 100 %, имат полукръгли куполи, където изпаряващата се вода кондензира и пада обратно под формата на фина мъгла.
Сградата е била красива, ъглова, срещу нея е бил ресторант „Централ“, имало и кафене, където насядалите по масите стари мераклии наблюдавали, излизащите от топлото жени със зачервени лица. До него имало бозаджийница и гевреци, където водили децата след къпане. Всички се поздравявали с „Честита баня!“. От нея се излизало „все едно си чисто нов“ и било така до края на 70-те години, когато се взема решение за събарянето на някои сгради, в това число и банята, за да се разшири центъра и да се отвори място за манифестациите. Старата сграда, обаче отказвала да се предаде, имала много дебели стени и затруднявала събарянето, сякаш не искала да изчезне. По спомени на добричлии в разрушаването ѝ е участвал кран с огромно гюле, който седмици наред удрял стените в опит да ги събори.
Това е краят на старата баня в града, която независимо от това, че добричките общинари 70 години по-рано са нарекли „градска, топла баня“ си е типична турска баня, която била характерна за цялата Османска империя. Тези сгради са преки наследници на римските бани, каквато е имало и в Добрич, но за нея следващия път. След събарянето на турската баня, се построява обществена такава, която е с №1 /после се появяват № 2 и 3/, която е срещу ДКЦ I и, която помнят по-младите ни съграждани. Тя не работи дълго, защото в следващите години почти във всеки дом има помещение за къпане.
Така се слага край на времето на турската баня, което е и край на една цяла епоха в нравите, традициите, отношенията между хората и архитектурата на нашия град. Дали е било за добро или не, няма еднозначен отговор, но времената минават и традициите се променят, а ние, които сме техни наследници трябва да помним.
Диана СТЕФАНОВА
