95 години „Вечери в Антимовския хан“
През пролетта на 1928 г. в издателството на д-р Жеко Маринов в тираж 3 000 броя е издаден сборникът с разкази на Йордан Йовков „Вечери в Антимовския хан“. Книгата съдържа: цикъл 1. „Вечери в Антимовския хан“: „Дрямката на Калмука“, „Баща и син“, „Частният учител“, „Врагове“, „Една торба барут“, „Среща“ и „Шепа пепел“; цикъл 2. (без заглавие): „По жицата“, „Два врага“, „Албена“, „Сенебирските братя“, „Грехът на Иван Белин“, „Измама“, „Имане“, „Друг свят“ и „Другоселец“.
Тук ще припомним първите рецензии за книгата, които се появяват до края на 1928 г.
Най-напред за сборника се отзовава Димитър Шишманов. На 20 април в рубриката „Изкуство и публика“ на вестник „Слово“ излиза статията му „Вечери в Антимовския хан“. В нея той споделя първите си впечатления от разказите: „С новата си книга Йордан Йовков сякаш взема читателя за ръка и го повежда, казвайки: „ела, аз ще ти покажа едни хора, чиито грижи са малки, чиито радости са дребни, които живеят много далеч от всичко, що вълнува гражданите, чието раждане и чиято смърт са минали и ще минат незабелязано, – но които са тъй живи, тъй свои, които са тъй обичливи, имат толкова особени черти, че никой от хората, на които сме свикнали да въздаваме уважение, не може да се сравни с тях по човешка ценност“. Шишманов си задава въпроса с какво Йовков постига „тази мощ“, макар че описва един свят, който е твърде далеч от големите въпроси, които тревожат света. Отговорът е, че писателят „обладава и една особена власт да прави значително всяко нещо, до което се докосва“. Оценката на критика за художественото майсторство на Йовков е повече от положителна: „…неговото значение за нашата литература е първостепенно“, „неговите творби не биха могли да бъдат извадени от съкровищницата, без да остане в нея неизпълнима празнота“ (Шишманов, Димитър. „Вечери в Антимовския хан“. // Слово, VI, № 1757, 20 апр. 1928).
Вероятно рецензията е бърз отклик на приятелския жест на Йовков, който на 18 април подарява екземпляр от новата си книга на Димитър Шишманов с автограф: „На Дим. Иванович за спомен от Йордан Йовков. София, 18. IV. 1928 г.“ (Дом-паметник „Йордан Йовков“, осн. ф., инв. № 560). Явно Шишманов я изчита на един дъх, след като само след два дена отзивът му е публикуван в пресата.
Около седмица след него рецензия за „Вечерите“ пише Анна Каменова. Тя избира интересното заглавие „Лодосът“, сравнявайки творчеството на Йовков с лодоса – топлия южен вятър. Насловът е резултат от оригинално хрумване, тъй като текстът започва с цитат от Йовковата повест „Жетварят“, разкриващ съдържанието на думата „лодос“, могъщия предтеча на пролетта. Той се усилва и все повече се превръща в буря, която ломи, събаря: „С тая буря идва пролетта. С тая буря си спомняме за лодоса в Йовковото белетристично творчество – тая година той разлисти пред нас една нова книга – „Вечери в Антимовския хан“. Всяка негова книга се появява като лодоса в българската литература и ни пренася в Балкана или в равна Добруджа. И така година след година“ (Каменова, Анна. Лодосът. // Свободна реч, V, № 1237, 26 апр. 1928).
В рубриката „Книжнина“ на вестник „Вечерна бургаска поща“ на 6 юни излиза съобщение за новоизлязлата Йовкова книга „Вечери в Антимовския хан“ и кратко представяне на писателя от Недялко Месечков. Авторът твърди, че чрез книгите си „Последна радост“ и „Старопланински легенди“ Йовков се утвърждава като „пръв белетрист в България“: „Характерно в творчеството на Йовков е широтата на действието, искреността на тона, простотата и художествената правда. Неговите разкази отбулват духовната истинност на българина. Етнографическата обстановка е дадена у Йовкова дотолкова, доколкото да уясни действието и постъпките на героите. Всеки разказ е трагедия, разкриваща душата на малките, неизвестни хора, разпилени по обширната равнина на Добруджа и склоновете на Балкана. Те действат, борят се и гинат под страшната повеля на живота и любовта… В цикъла „Вечери в Антимовския хан“ авторът открива душата на ония, които живеят с радостите и скърбите на земята. Колко трагизъм и истина има!“ (Месечков, Н. Книжнина. „Вечери в Антимовския хан“ от Йордан Йовков. // Вечерна бургаска поща, І, 6 юни 1928, с. 2).
А на 10 юни 1928 г. своето мнение за сборника изказва Цветан Минков. Той определя творбите в книгата като „дивни селски разкази“. Критикът посочва, че майстори на този жанр са Йордан Йовков и Елин Пелин. С носталгия е припомнено близкото минало, представено във „Вечерите“: „Днес всичко е спомен. Като някаква невероятна приказка звучат днес хубавите разкази на Йовкова за това недалечно време, огряно от здравата хубост на двете Сарандовици – майката и дъщерята“. В тези разкази почти няма интрига, но те дишат със „свежа непринуденост, дълбока простота и художествена сила“. Идиличният елемент е слят с трагизма на селската беднота. Рецензентът прави кратък преглед на разказите от книгата извън цикъла „Вечери в Антимовския хан“. Йовков е определен като „рядък майстор“. Той не е битоописател, не се интересува от фолклорната страна на селото. Главният обект на разказите е душевният мир на селския свят. В заключение Цв. Минков обобщава: „Така Йовков е стигнал вече крайния предел на един етап от своето творчество, за да мине към нов, в който, навярно, ще ни запознае и с душата на ония, за които той досега или не е проронвал дума, или само е загатвал. Поне такива надежди буди неговата книга“ (Минков, Цветан. „Вечери в Антимовския хан“. // Литературни новини, I, № 38, 10 юни 1928).
В поробена Добруджа също следят с интерес и радост творческото развитие на Йордан Йовков. Например в добричкия вестник „Куриер“ на 31 август е отпечатана статията на Христо Капитанов-Абадон за „Вечери в Антимовския хан“: „Най-добрият днешен български белетрист, всепризнат и неотречен от никого, е безспорно Йордан Йовков“. Капитанов посочва, че след „Последна радост“ и „Старопланински легенди“ „просветеният издател“ д-р Ж. Маринов издава и третия му сборник с разкази „Вечери в Антимовския хан“. В най-новата книга са събрани 16 от най-хубавите творби на белетриста и почти всички ни представят „предишния тих и мирен живот на Добруджа“. Писателят никъде не изпада в „тенденциозност“, а с опитно око и перо на талантлив художник рисува познати картини и сцени. Затова Капитанов препоръчва на читателите „тая интересна художествена книга, която трябва да се прочете от всеки грамотен човек“. Няма как да не забележим прокрадващото се в текста сравнение на някогашна Добруджа с Добруджа към 1928 г. – под чужда власт вече от десетилетие (Абадон, Христо. [Капитанов]. Вечери в Антимовския хан // Куриер, Добрич, № 333, 31 авг. 1928).
Смятаме, че най-задълбоченият анализ на книгата за 1928 г. е направен в сп. „Златорог“ от Иван Мешеков. Критикът оценява високо новия сборник на Йордан Йовков. Студията на Мешеков започва с едно въведение, в което той предупреждава, че смисълът и стойността на тези къси разкази се разкриват, след като бъдат прочетени и вниманието се насочи към „множеството различни лица, събития и картини из народния бит, в похватите и езика на повествователя – мирогледа, епическата натура на Йовков, сякаш направо излязла от народа“. Едва тогава ще стане пределно ясна невидимата, но възвишена правда за човешката съдба, психиката на българския селянин и въобще на българина, въплътени в живи типове и събития. Пътищата никъде другаде не извеждат освен в Антимовския хан и в кръчмата. След цикъла за хана са поместени още девет разказа, несвързани с общи герои или място на сюжетно действие. Така книгата е композирана като цяло, изградена от две органически съставки: цикъла и деветте разказа. Схемата на сюжета е контрастът между плътското и духовното, която е използвана от автора и при индивидуализирането на героите – например Иван Белин, Сарандовица, Албена и т. н. Един прозорлив тайнствен глас, а може би инстинктът за самосъхранение подсказва на героите и на автора, че „съдбата на хората все пак е в ръцете на бога, че има един невидим закон – възмездия – изкупление“. Йовковото творчество тръгва от съзерцанието и мъдростта на народния вековен опит. Оттук и неговата способност да улавя характера на героите и тяхната душевност. Ето защо прав е Мешеков, когато в края на студията си заключава, че „творчеството на Йовкова е богата художествена хроника – летопис – жития из – ненаписаната библия на селския ни народ в неговите типични – психологически, битови, исторически черти…“. Антимовският хан изгоря през войните, но остана да живее в написаното от Йовков като символ на първобитното патриархално време (Мешеков, Иван. „Вечери в Антимовския хан“. Разкази от Йордан Йовков. // Златорог, IX, 1928, № 8, с. 390 – 400).
Кремена МИТЕВА,
главен уредник на Дом-паметник "Йордан Йовков"
