740 километра на две гуми: Вдъхновяващият разказ на Недко Христов от Добрич за „Дунав Ултра“

Единадесетото издание на велопохода „Дунав Ултра“ събра десетки ентусиасти, готови да се изправят пред предизвикателството на 740-километровия маршрут. Участниците преминават през 17 града и 102 села – от Видин до Дуранкулак. Сред тях е и добричлията Недко Христов – софтуерен инженер, който за трети път се впуска в това приключение. През 2018 г. той завършва маршрута за впечатляващите 48 часа. Тази година премина трасето за 64 часа, но това далеч не е единственото, което го мотивира.

Поздравления за постижението, Недко! Как се чувствате след финиша и какво ви накара да продължите, дори когато е било трудно?

Благодаря! Истината е, че външният натиск този път ми помогна много. Писах в LinkedIn, че участвам, и колеги, приятели, близки започнаха да ми пишат окуражителни съобщения. Тези подкрепящи думи ми дадоха силата да не се откажа.

Другият важен фактор е, че тази година работя със спонсориран екип – фирмата, в която работя, покри част от разходите, но ми дадоха свободата да карам без напрежението да подобря предишното си време от 48 часа.

И не на последно място – тази година загърбих егото си. Миналата година си мислех, че ако не покрия 48-те часа, просто ще се откажа. Но този път подходих по-различно – казах си, че няма да гоня никакви рекорди. Ще карам, доколкото мога.

Какви бяха най-големите предизвикателства по време на пътя – физически и психически?

Имаше много трудни моменти. Макар маршрутът по река Дунав да не е планински, след толкова много километри дори малките баири започват да болят. А за мен беше и по-сложно, защото съм с инсулинова резистентност и не можех да се храня с високовъглехидратни храни, както преди. Това значително намали скоростта ми.

Имаше моменти, когато часове наред не бях говорил с никого. Веднъж бях на ръба на отказване – по средата на пътя между Тутракан и Силистра, където нямаше големи наклони, но имаше поредица от малки баири, които направо убиват мотивацията.

Няколко пъти ме валя дъжд, включително три часа, като че ли небето се изсипваше върху мен. Краката ми бяха напълно мокри, ръцете също, цялата екипировка... В началото е малко смешно, но когато температурата падне, вече е опасно.

Но имаше и нещо, което ме държеше напред – носех една детска играчка от синовете ми. Това ми помогна да се справя с тежките моменти.

Какво бихте казали на хората, които смятат, че е твърде късно или трудно да започнат да карат колело?

Една от причините да го правя е да вдъхновя хората. Надявам се някой да си каже: „Абе, дали не е време да извадя старото колело от мазето и да направя една обиколка из парка?“ Дори да не са 100 или 200 километра, важно е да излезеш и да караш.

Възрастта също не е пречка – срещал съм хора на 80+ години, които са в по-добра форма от много младежи. Всичко е въпрос на постоянство.

Ако трябва да дадете съвет на младите хора, които искат да се занимават със спорт, какъв би бил той?

Ако вече имат желание да спортуват, те са извървели половината път. Важно е да разберат, че в началото е трудно, но с времето нещата стават по-леки и приятни. Спортът не трябва да е сложен – бягане, лостове, колоездене, всичко е добро, стига да го правиш с желание.

За тези, които смятат, че нямат нужда от спорт, бих казал, че понякога и най-простите неща дават най-голям ефект. Бягането в парка е безплатно, лостовете в междублоковите пространства също.

След такова постижение сигурно вече планирате нови цели. Какво следва за вас?

Да, определено. През 2018 г., когато завърших „Дунав Ултра“, карах стар велосипед от 1986 г. и си мислех, че това ще е краят. Но сега осъзнавам, че колоезденето е единственият спорт, който наистина ме вълнува. Планирам да участвам отново догодина, този път в екип.

Също така, тази година искам да направя няколко по-дълги прехода – между 200 и 300 километра. Там има екип, който може да те прибере, ако нещо се обърка.

Когато карате толкова дълго време, сигурно имате много време за размисъл. За какво мислихте по време на маршрута?

Започнах да карам с музика и аудиокниги – така си освобождавам съзнанието. През последната година съм изслушал 35 аудиокниги, докато карам. Това е моето време за себе си.

Какво знаят децата ви за вас като колоездач?

Знаят, че карам колело и нося каска. Нямам търпение да пораснат още малко, за да можем да караме заедно. Надявам се да изпитат същата тръпка, която и аз изпитвам.

В края на този разговор, разкажете ни за най-специалния момент през тези 64 часа.

Една от най-силните мотивации дойде от баща ми. През последната нощ ми се обади и каза, че ще ме чака в Рилци и ще ме следва с колата. Спряхме да заредим провизии през брат ми и така беше до мен през цялото време, дори когато се борих с насрещния вятър. В един момент той светна дългите светлини и освети целия ми път. Това ме мотивира да въртя педалите повече от всякога.

На финала бях толкова емоционален, че не можех да сдържа сълзите си. Понякога най-добрият начин да успееш е просто да споделиш с някого плановете си. Това те държи отговорен и мотивиран.