Трагедията на 67 000 българи през очите на 95-годишната Грозданка от село Дъбовик

Това е кака Грозданка от село Дъбовик. Казва, че от млада ѝ викали „кака“, хубавото било, че така останало и пропуснала етапите на „леля“ и „баба“, макар да е на 95 години. Има изключително добре съхранен ум, ясни спомени и е най-възрастния жител на селото. Не бях виждала 95-годишна комсомолка. Била е и член на БКП, но е една от първите жени, записали се в социалистическата младежка организация. Така срещнала и съпруга си – не на седянка, както се случвало в нейната младост, а на събрание на членовете на ДСНМ /Димитровски съюз на народната младеж/.

Когато дошла с майка си и сестра си от румънското село Горна Чамурла в добричкото  Пчеларово през 1940 година, кака Грозданка била на 12 години. Ясно си спомня пристигането с влака, на който са натоварени в Румъния, заедно с покъщнината. Те са преселници. Малка част от стотиците мъже, жени, деца и старци, на които е даден един месец, за да напуснат домовете си. Един месец, в който да решат какво могат да вземат и с какво да се разделят завинаги, без да знаят къде отиват и какво ги очаква. Това е съдбата на почти 67 000 севернодобруджанци, които след Крайовския договор трябва да бъдат изселени от пределите на Румъния, за да се заселят в България, като са разменени за около 100 000 румънски колонисти.

През април 1941 г. е извършен вторият етап на изселническия процес, при който са разменени още 3600 българи от Северна Добруджа срещу  4500 румънци от Южна, които са предимно жители на Тутракан. Така близо 200 000 човешки съдби, които като пешки от шахматната дъска на историята, са преместени от една страна в друга за по-малко от 2 месеца.

„Споразумението за взаимна размяна на население е като „замяна на кон за кокошка” - пише историкът Радослав Симеонов по повод събитията от това време - защото срещу коренното и живеещо от векове българско население в Северна Добруджа, са разменени румънски колонисти от Южна Добруджа, заселени там принудително между 1925 и 1930 г. с цел промяна на етническия облик на областта.“

Кака Грозданка, заедно с майка ѝ и сестра ѝ, тръгнали за България по Димитровден. На влака се качили жените, децата и част от покъщнината. Мъжете, заедно с животните, щели да се преселят пеш по-късно, пасейки стадата, които водят. Всеки товарен вагон бил разделен на две, всяко семейство имало право на една половина. Пристигнали на гарата в Добрич по тъмно и преспали една нощ във влака. На сутринта двете деца с част от багажа, били закарани в Пчеларово. Майка им останала да чака каруци, с които да натовари останалото. Времето било влажно, кално, мъгливо и студено. Кака Грозданка и сестра ѝ нямали обувки, пристигнали обути каво по терлички. Когато кметът на селого Атанас Ганев видял, че са сами, първо настанил тях. В къща №1 от списъка с освободени домове и от тях започвала „преселската махала“ на Пчеларово. Двете деца много се надявали да не ги настанят в някоя от къщите, покрити с шума, каквито били повечето, а да им дадат такава с истински покрив. Голяма част от къщите, предназначени за преселниците, били почти разрушени и с всевъзможни щети, нанесени от румънските колонисти, напускайки селата.

Според вестник „Добруджански глас” от 12 март 1941 г. състоянието на сградите било окаяно. „Тези жилища бяха доста разнебитени, с разкъртени прозорци, врати и мазилки, бяха им вдигнати покривите, а една част от тях бяха съвършено разрушени”. Севернодобруджанските българи са богати и заможни хора, притежавали са земи и стада от добитък. Идвайки в Южна Добруджа, те не получили равностойността на това, което оставяли на север. Оказали се материално разорени и съсипани вследствие на изселването. Новият им живот започвал от нула.

Семейството на кака Грозданка имало късмет. Настанили ги в сграда с покрив.

Двете момичета слезли пред къщата и разтоварили багажа. От вътрешната страна на вратата на новия си дом видели написани имената на предишните обитатели – майка, баща, две момичета и едно момче, изселени незнайно къде… Вечерта двете деца, мокри, кални и замръзнали, оскубали малко слама да си запалят кюмбето, стоплили си вода, да се измият и да изперат калните терлици. Завили се с каквото намерили и легнали гладни и уморени. Малко по-късно на вратата се почукало. Децата застинали от ужас. Видели много войници в селото и били уплашени, че е някой от тях. Оказал се местен човек, дошъл да ги вземе. Жена му го изпратила, като разбрала, че децата са сами и му заръчала без тях да не се връща. Нахранили ги и ги сложили да спят на топло в дома си. Майка им пристигнала на следващия ден, а баща им след 10 дни.

Така започнал животът им на новото място. Така започнал животът на хилядите наши баби и дядовци, преселени от Румъния.

Много пъти съм гледала снимката на хората, слизащи от влака, много пъти съм се опитвала да си представя какво са чувствали. Питала съм се дали са искали да слязат от този влак, за да направят първа крачка в неизвестното. Предполагам, че тази първа крачка е била най-трудна, след това само местиш краката в опит да догониш живота…

67 000 българи идват в родината си и са приети, като чужденци, каквито са били и за румънците.  Селата, които са напуснали, са с предимно българско население, настанило се на север от Дунав след 1820 година в търсене на поминък и спасение от руско-турските войни. Те са българи запазили възрожденските традиции, облеклото, фолклора, патриархалното семейство и диалекта, които носят със себе, докато са далеч от родната земя. Техните предци са от Провадийско, Шуменско, Котленско, Ямболско, Стара Загора и Одрин. Пристигайки в България те отново не са българи на българска земя. Сега са „преселци/преселници“ – думата, с която ги определят, като групата на най-късно дошлите, защото никой тук не е местен, само бабите и дядовците им са се заселили в Добруджа по-рано.

67 000 мъже и жени, деца и старци – оставили домовете, надеждите, близки и любими хора. Разделили се семейства. Българин, женен за румънка, или обратното трябвало да избере къде иска да живее. Имало случаи, казва кака Грозданка, когато мъжете или жените българи, тръгвали със семействата на родителите си и оставяли съпрузите в Румъния. Вземали със себе си само спомените и най-необходимото, за да започнат нов живот на чуждо място. В някои села, още преди да се изселят българите, новите жители на домовете им идвали и се настанявали в двора, докато чакат да се освободи къщата и да заемат мястото им.  

Всички за последно се сбогували с гробовете на своите майки, бащи и предци, преди да потеглят към неизвестността.

Диана СТЕФАНОВА