Историята на Мустафа Мехмедали от Добрич – от живот на улицата до световната титла

Живял на улицата, лежал в затвора за грабеж, изгубил при кражба ръката си, приел християнството и променил живота си, за да стигне днес до стълбичката с победителите на Световното първенство по канадска борба за хора с увреждания. Това е личната история на 41-годишния Мустафа Мехмедали – тежка, с много изпитания, но вдъхновяваща. Защото той вярва и не се предава

„Преди 8 години едно момче дойде в нашия приют. Беше отчаян от живота, след като при инцидент загубва едната си ръка. Успяхме да го настаним в общинско жилище и да му дадем кураж, че живота продължава. Дори и с една ръка той запази любовта си към спорта и не се отказа. Мустафа, днес ние сме горди, че те познаваме! Горди са и всички българи, че отново донесе медал от 24-ото Световно първенство по канадска борба за хора с увреждания, състояло се в Турция, в периода 14-23 октомври 2022 г. Бъди за пример на всички отчаяни хора, да не се отказват и да се борят докрай, а ние обещаваме да сме до теб, както досега“. Това написа днес Александър Иванов, председателят на фондация „Милостиво сърце“ и ръководител на приюта за мъже в Добрич.

Именно той и хората, чиято съдба е свързана с приюта, спасяват Мустафа и му протягат ръка, за да оцелее. За да живее днес свояживот, достоен за подражание и вдъхновение.  

За тежката си съдба, за грешките, за изпитания и спасението си, Мустафа разказа пред Про Нюз Добрич.

Мустафа е от турски произход. Роден е в село Бяла река, край Върбица. „С брат ми и сестра ми растяхме, бяхме нормални деца, имахме нормално детство, докато майка ни не ни изостави. Бях на 7 години. До 15-годишна възраст татко ни изгледа. Не му беше лесно – сам мъж с три деца. Гледахме животни, но се справяхме“, припомня си той. Тогава при  инцидент баща му е убит. Така на 15 години останал на улицата. С брат си и сестра си напуснали селото.

„Така се озовах във Варна. Животът беше адски труден. На 15 години да си намеря работа беше нещо невъзможно. Спях на пейките на улицата, сред храстите. Нямаше къде да се изкъпя. Като отидех при работодател да търся работа, миришех. Още като ме видеха такъв, и ме отпращаха, не ми даваха шанс. Но продължих напред. Намерих майка си, но не получих подкрепа от нея. Животът ми така се стече, че станах престъпник, занимавах се с кражби и грабежи. Но крадях за да оцелея.“

Когато станал 18-годишен, започнал работа по строителни обекти. Наемал квартира, по-често обаче оставал без пари и без покрив, спял по улиците, студувал. Било му много трудно, но продължил да се бори.

„Когато бях на 18 години, потърсих майка ми. Почуках на вратата й и помолих за помощ. Тя ми каза „Ти си 18-годишен, оправяй се!“ и ми затвори вратата. Нямаше къде да отида. Навън беше минус 25 градуса. Отидох в топлата вода на плажа във Варна. Три дни спах там. Не бях излизал от водата, не бях ял. Получих изгаряне на ръцете и краката. Случайно хора видяха, че умирам и извикаха линейка. Така оцелях“, връща той лентата на тежкия си живот.

Във Варна съдбата го срещнала със съпругата му. Оженили се, преместил се в Шабла при нейните близки. През 2009 г. с група роми отишли да крадат кабели и го ударил ток. Според лекарите трябвало да е мъртъв при толкова силен токов удар. Оцелял, но ампутирали ръката му. Лежал в затвора за три години, защото имал и условна присъда преди това. Съпругата му го изоставила, но той не я вини.

Когато излязъл от затвора, дошъл в Добрич. Било зима. От два-три дни не бил спал, не бил ял. Бил много отчаян. С последните си два лева и 50 стотинки, които намерил в джоба си, купил отрова за плъхове. „Бях решил да сложа край на живота си, защото ми беше писнало от всичко. Идва един момент, в който човек не може да издържа“, спомня си Мустафа. След това погледнал стария си мобилен телефон и решил да се обади на телефон 112. Обяснил, че ако и те не му помогнат, ще изпие отровата.

„Служителите бяха много добри хора, веднага реагираха, помолиха ме да остана на линия. Обадиха се в  Общината и от там казаха на другата сутрин на отида. Г-жа Титова ме посрещна, разказах й за съдбата си. Тя ме изпрати в приюта за мъже при Александър Иванов. Там имаше един служител, бате Стефан, който ме попита какво смятам от тук нататък да правя с живота си. Няма да го забравя. Отговорих, че ако те ми помогнат, може да се оправя. Аз съм борбен човек, трябваше ми малко тласък. И те ми го дадоха. Силно ме подкрепиха и съм им много благодарен“, споделя мъжът.

Спомня си, че в първите дни в приюта Сашо забелязал, че слуша музика през телефона. И му купил МР3. Там Мустафа създал приятелства, които го крепят до днес. След това се запознал с треньора по канадска борба и президент на клуб „Хищник“ Захари Стоянов, на когото е изключително благодарен. „Взе ме в спорта, започнах да тренирам канадска борба. Първата година нямах подготовка и все ме побеждаваха, но втората година аз започнах да побеждавам. През 2017 г. станах републикански шампион, след това и световен“, разказва мъжът. За четири години се наложило да прекрати спортната си кариера.

„В България е трудно, защото трябва да работиш, за да се храниш и да си плащаш сметките. Докато в съседни държави спортистите получават заплати.  При нас е трудно – в 8 часа отивам на работа, прибирам се в 17 часа, връщам се уморен, а трябва да тренирам. Въпреки всичко това ние пак намираме време за спортуване“, разказва Мустафа. И допълва, че хората с увреждания искат да имат възможност да се доказват, за изява. „Здравите тренират и печелят медали. Ние също тренираме и печелим медали“, допълва той.

Работи във ферма за патици в с. Стефаново и е изключително благодарен на собственика Стоян Пантелеймонов, който му позволява да участва в състезания.  Настанен е в общинско жилище.   Благодарен е за помощта на Александър Иванов, който е и негов кръстник. За приятелствата, създадени в приюта. На треньора си Захари Стоянов, който винаги го подкрепя.    

„Не се предавам и продължавам напред. Надявам се догодина и златен медал да донеса от световното първенство“, не крие амбицията си спортистът.

Неговият апел към младите хора, включително и към тези, които са изоставени от семействата си, е да не се предават. Научил се е, че в речника му не бива да присъстват изразите „не мога“ и „не искам“. Вярва, че човек трябва да се бори. Защото, въпреки всичко, въпреки трудностите – животът е прекрасен.