Димитринка от Добрич - до Чикаго и назад 18 години по-късно
Член съм на група във Фейсбук „Българките в чужбина – заедно по женски“, която включва дами от цял свят. Не помня кой ме покани в групата, но много му благодаря. Наблюдавам какво се случва в тази общност (с повече от 50 000 членове) с голямо любопитство, не е някакво воайорство, а наистина съм любопитна. Искам да знам как живеят българките в чужбина. Добре ли са? Мъчно ли им е за България? Искат ли да се върнат? Какво се случва по света?
Всяка от тях се представя пред останалите в групата, ако иска разбира се, със своята история и надежда. Аз не съм се представяла, защото не съм българка в чужбина и дори понякога си мисля, че не е редно да съм там и някой ще ми се скара, че чета, гледам снимки и им се радвам. Особено на дамата от Варна, която след като съпругът й я изоставил, заминала за Германия , където срещнала принца, ама истински. Е, вярно че е 4-ти по ред в списъка с наследници на руския цар, ама на кого му пука – щастлива е. Както се казва „Не се знае какво печелиш, като губиш“.
Винаги, когато видя пост на добруджанка, се спирам да го прочета, а ако е и от Добрич – вече е задължително. Така попаднах на Димитринка или както всички я знаят - Дида. Впечатлих се от нейните букети от сапун, които изработва, когато не пътува. Защото тя е шофьор на ТИР по пътищата на САЩ. Живее в Чикаго, но е от Добрич. Сърцето й е там, защото мъжът й и децата, а от скоро и внукът й са там, но душата й е тук – в родното място. При близначката й, брат й, племенниците и цялото й голямо семейство
Заминала за САЩ, заедно със съпруга и децата си, след като спечелили зелена карта. И не от нужда, успешен бизнес имали и тук - магазин за хранителни стоки „Звезда“ и бизнес в Албена, а заради американската мечтата на мъжа й Жечо. Да отидат, да видят Статуята на свободата, да поработят малко, пък тогава ще решават. И така вече 18 години. Междувременно децата им пораснали, устроили се, синът им вече е семеен, имат и внуче. А те през цялото време работили, работят и ще продължават да го правят, докато станат на 67 години (толкова е пенсионната възраст там) или не решат, че вече е време да се прибират.
Заминали през 2002 година. За тези 18 години са успели да си дойдат около 6 пъти – по веднъж на всеки три години, защото работата и сегашната обстановка не позволяват да отсъстват. Двамата семейно са шофьори на ТИР и имат договори за изпълнение. Карат собствен камион от 15 години, през годините ги увеличили до три, но трудно намирали работници. Затова ги продали и сега са само двамата. Работата и животът в чужбина са ги променили, направила ги по-предпазливи, по-затворени. Липсват им срещите с роднини и приятели, но са щастливи и благодарни. Благодарна е Дида и на съпруга си, с който са семейство от 37 години, затова че във всичко са заедно, подкрепят се и могат да разчитат един на друг. Радва се, че всички са здрави и децата им са с тях. Образовали са ги, реализирали са се успешно и родителите им вече са спокойни, че са изпълнили дълга си. Дори типично по български купили съседната къща, когато собствениците я обявили за продан. Постегнали я, в случай, че някое от децата реши да живее до тях. Така и станало. След работа в друг щат и в друга държава, синът им решил да заживее с новото си семейство в Чикаго. И сега всички са заедно – синът в съседната къща, дъщеря им също е при тях, за да е със семейството и да е по-близо до летището, където е митнически служител, а апартамента си дава под наем.
На повечето празници Дида и Жечо работят. Трябва да се сменят в шофирането на всеки 10 часа, според изискванията. Общуват предимно с българи, и то от Добрич. Събират се и празнуват и с българската общност в Чикаго, но много рядко заради пътуванията им.
Вече няколко пъти добричкото семейство е обиколило щатите на Америка, все са на път. Шегуват се, че са посрещали новата 2021 година в камиона три пъти, заради часовите разлики.
Дида обича да снима залезите и изгревите на местата, през които минава. Докато е зад волана, има много време за размисъл и мечти. Мечтае един ден да се върне в Добрич, макар да знае, че децата й няма да я последват. Техният живот е в САЩ, но тя е готова да дели времето между двата континента.
Преди няколко години, чрез друга българка, Дида открила етеричните масла и тяхното приложение. Започнала да ги изучава сериозно и така разбрала как могат да се използват за почистване и козметика и да се добавят към готова сапунена основа, за да се придадат различни действие, цвят и аромат на сапуна. Започнала плахо, по малко, само да пробва, но се оказало нейния начин да изразява себе си – нещо, от което имала нужда. Сега твори невероятно красиви произведения от сапун. В някои от тях влага маслата, подходящи за различните типове кожа. Вследствие на дългото изучаване на действията им, има свои рецепти и пропорции. Букетите от сапунени цветя са голямата й страст. Подходящи са за подарък, за декорация и ароматизация, а и винаги можеш да си откъснеш едно листенце и да се измиеш. Успява да продава, макар да няма достатъчно време, за да се отдаде на хобито си и да поема поръчки. Сега твори на тема Свети Валентин и майстори красиви обяснения в любов. Всяко от тях е плод на нейното желание, вдъхновение и нужда да твори. Надява се един ден, когато се прибере в България, да продължи да се занимава с тях, като хоби и малък бизнес.
Липсва й родината, събиранията с близките на празници и българската музика и танци, но ако може да върне времето назад, може би отново ще реши да замине. Заради децата. Казва, че със съпруга й, първото нещо, което усещат като кацнат в България е въздухът, защото тук той е различен, много специален и се диша по-леко.
Уговаряме се да се видим с новата ми приятелка, ако успеят да си дойдат тази година. Запазили са си жилището в Добрич и там отсядат, когато са в България.
Заговаряме се как и къде можем да се видим, за да се окаже, че живеем не само в един град, а и в един квартал, и в един блок, само че в съседен вход. Тогава се сещам, че познавам сестра й /която в този момент я търси по телефона/ и й казвам да й предаде поздрави – от Добрич, през Чикаго, до Добрич! Светът съвсем се сви! В един кратък момент, той се състоеше само от нас трите.
Ще чакам Димитринка да си дойде, не само за тази година, а изобщо. Да прави и продава сапунените си цветя, в които не влага толкова масла, колкото себе си, да диша от специалния въздух на родината и да навакса времето с близки и приятели. Да види свекърва си и свекъра, които ги чакат и много им липсват, да прегърне сестра си, а и ще сме съседки. Ще продължи да прави сапунените си творения, с които да разказва за себе си.
Диана СТЕФАНОВА
