Кой е Люцкан от Добрич, вдъхновил Йовков за разказа „Последна радост“
Който посети къщата музей на Йордан Йовков в Добрич през последните няколко години, неизменно се впечатлява от бронзовата фигура на Люцкан, герой в разказа „Последна радост“. Тя бе изработена от скулптора Любомир Добрев и монтирана в двора на музея през пролетта на 2013 година. Виждайки я, снимайки се с нея, посетителите започват да си припомнят изучавания в училище Йовков разказ и най-вече образа на Люцкан. Тогава им напомняме да прочетат фрагмента от творбата, изписан върху метална табела до входа на къщата музей. Там ги очакват Йовковите думи: „Нещо много оригинално, полусмешно и полусериозно имаше и в характера, и в самата фигура на Люцкана, тъй добре позната на мало и на голямо. Тоя кротък и простодушен човек можеше да има само едно настроение: някаква възторжена мечтателност, някакво тихо и самодоволно блаженство, за което сякаш нямаше никакви видими причини. Тая безгрижна и безобидна душа на птичка божия, която нито жене, нито сее, а се задоволява само с хубавото слънце и въздуха, който диша – беше определила и самата му професия. Но Люцкан продаваше цветя само през пролетта и лятото. В града нямаше никъде топъл цветарник и през зимата не без скръб и без мъка той трябваше да сменя занятието си с друго, не тъй почтено и красиво: продаваше семки, фъстъци и лешници. Малко усърдие влагаше той в тая работа и всеки път свършваше със загуба, защото, човек с меко и нежно сърце, не можеше да устоява на молбите на младите момичета, даваше им повече, отколкото трябваше, и тъй се разоряваше. Но материалните щети не бяха в състояние да смутят тишината и блаженството на душата му, защото Люцкан беше и поет. Всички знаеха неговото знаменито стихотворение „Люцкан гори в червени пламъци“ — поема. Собствено, знаеха само отделни някои строфи, защото издаването на цялото произведение Люцкан отлагаше, докато получеше подкрепата, която, според него, му била обещана от едно много високо място. Възторжената и светла душа на Люцкана беше създадена за свърталище на любовта. И наистина, като всеки поет, той беше безумно влюбен, и то в най-хубавото момиче в града — Цветана. Тя беше дъщеря на един от най-първите чифликчии в околността“.
Разказът „Последна радост“ е написан скоро след Първата световна война, когато Йовков е вече във Варна. Творбата обаче представя впечатленията на писателя от няколкомесечния му престой в тогавашния Добрич. Младоженецът Йовков живее в дома на своята съпруга Деспина, който се намира точно срещу градската градина. В красивия парк стават разходките на добричлии – особено в празничен ден. Йордан и Деспина също обичат да се разхождат в градината. Запазени са и спомени, че писателят е забелязван неведнъж да разговаря с един странен човек. Купува си нещо от него, разпитва го, явно отблизо го изучава, защото му е интересен. Този мъж се казва Люцкан Стоянов Консулов. Запазена е една негова снимка, на която го виждаме облечен официално, с бомбе на главата и с кошница в лявата ръка. А в дясната държи букет цветя. Левият му ревер също е закичен с цветя.
Кой е човекът от фотографията, впечатлил самия писател? Както за много други неща в Йовковото творчество и по този въпрос може да се допитаме до известната книга на Димо Минев „Йордан Йовков. Документи и свидетелства за живота и творчеството му“. В нея са публикувани няколко спомена за Люцкан Консулов: на колегите на писателя, учителите Георги Вълчев и Ловчо Стоянов, а също на д-р Стефан Мартев и просбописеца Демир Атанасов от Добрич. Ако обобщим техните спомени, може да нарисуваме следния портрет на Люцкан. Той е роден в село Градец, Котленско. Това означава, че е Йовков земляк. Дошъл в Добрич, след като завършил военната си служба. По времето, когато писателят се запознава с него, бил 25 – 30-годишен, слаб, рахитичен, но напълно нормален и почтен човек според д-р Мартев, но според другите информатори – „малко слабоумен“. Кротък, честен, закачлив, безобиден, услужлив – познавал всички и всички го познавали. Люцкан се носел шик – винаги спретнат и чист, ту с чизми, ту с чепици. Ходел повече гологлав, вчесан и винаги с цвете на лявата страна. Понякога носел бомбе и дори редингот, подарен му от някой почитател.
В града продавал млинки, мекици, семки, фъстъци, вестници, а цветя – само през лятото. Люцкановата кошница била тенекиена на два етажа: в единия държал семки, а в другия – фъстъци. Сутрин продавал закуски, печени във фурната, а после – семки и фъстъци.
Люцкан бил постоянно весел, пеел, обичал да се закача с момите, разположен с всекиго да приказва и да се шегува. Мислел се за хубавец и че момите в целия град са влюбени в него, а той харесвал най-хубавата девойка в града, дъщеря на първия добрички богаташ.
Тогава обичайните разходки на добричлии ставали в близките лозя Хаджи баалар – на север от града. Тази част сега е застроен квартал. Там имало една чешмичка и Люцкан обичал да стои до нея и да пее. Любимата му песен била „Кажи, моме, любиш ли ми, мамиш ли ме“. Алеята, където ставали разходките, била тясна и Люцкан тук пресрещал госпожиците и ги принуждавал да се спрат, за да им предложи да си купят нещо. Но тъй като настина бил с добро сърце, в повечето случаи сам им правел подаръци.
По едно време той наистина написал поема „Люцкан гори в червени пламъци“, която четял на интелигенцията и бивал осмиван, защото тя била литературна безвкусица.
При обявяването на мобилизацията за Балканската война Люцкан наред с другите запасни бил на общия гуляй преди заминаването: нея вечер той пял и се веселил. Знае се, че бил убит в кървавите боеве край Тарфа, българско село в Източна Тракия, в днешна Турция.
Накратко такава е житейската повест на Люцкан Консулов – прототип на чудака с фина и чувствителна душа, повелителя на цветята Люцкан от Йовковия разказ „Последна радост“.
Д-р Кремена Митева – главен уредник на Дом-паметник „Йордан Йовков“
