144 години от рождението на Йордан Йовков – „Певецът на Добруджа“
В Добрич се намира най-големият фонд за писателя
Днес отбелязваме 144 години от рождението на изтъкнатия български писател Йордан Йовков. Живял и творил в Добруджа, Йовков посвещава значителна част от своето творчество на красотата и живота в този регион. През 1980 г. в Добрич е създаден дом-паметник, който съхранява единствената постоянна музейна експозиция, посветена на автора „Йордан Йовков – жизнен и творчески път“. В него се помещава и най-богатият фонд за Йовков в страната.
Сред експонатите в музея са кабинетът на Йовков, впечатляващото керамично пано на Стоимен Стоилов „В света на Йовковите герои“, както и изложбата, посветена на Дора Габе – друга голяма фигура на българската литература.
С годините къщата-музей „Йордан Йовков“ се утвърди като водещ център на йовковедението, признат не само в България, но и сред международната научна общност.
В област Добрич много културни институции носят името на писателя – театър, читалища, улици и училища. Къщата-музей в сърцето на Добрич съхранява спомена за неговия бит, а два паметника пазят неговата слава.
Йордан Йовков (1880 – 1937)
Български писател, класик на късия разказ – автор на осем цикъла разкази. Твори и в областта на други белетристични жанрове (повест и роман). Създава и три драми. Неговият разказ “Грехът на Иван Белин” е включен в Световна антология на късия разказ, съставена от Томас Ман. Йовкови творби са преведени на близо 40 езика.
Постоянната музейна експозиция за Йордан Йовков се намира в дом-паметник „Йордан Йовков“, открит през 1980 г. по повод на стогодишнината от рождението на белетриста. Музеят е най-големият и единствен по рода си център в България, който издирва, съхранява, изследва и популяризира живота и творчеството на Йордан Йовков.
Родната къща на Йовковата съпруга Деспина Колева също е запазена. В трите помещения на сградата е пресъздадена обстановката от началото на ХХ в. Особен интерес представлява „голямата стая“, където на 15.12.1918 г. Йовков се венчава с Деспина. Тук белетристът започва да пише и първата си следвоенна творба – повестта „Жетварят“. /ист. Регионален исторически музей – Добрич/
„А Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите ѝ не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се намери между двете страни от хора и вдигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице – от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава.“
Из разказа „Албена“ от Й. Йовков“
