Зимните празници на добруджанеца
В Добруджа обичаите са се запазили в оригиналният им вид повече, отколкото на други места, твърдят изследователи. Причината за това те намират в своеобразен местен национализъм, който е целял съхраняването на българската традиция по време на турската власт и румъно-чокойското господство, като така се е поддържала „здрава връзката на добруджанеца с татковината“. Това се отнася и до зимните празници Игнажден, Бъдни вечер, Коледа, Нова година, сурвакари и интересния, но забравен обичай, наречен „камила“.
Традицията на Игнажден или Малката Коледа е такава, каквато е на повечето места в страната. Свързана е с първия гост на къщата /полезник/, който бил гощаван със сварен мисир, а след това сядал на съчки, взети от дръвника и кудкудякал, за да има повече яйца в кокошарника. Важна част от традицията на този ден е и нищо да не се изнася от къщата, за да се запази имането през цялата година.
Следващият по важност ден е денят преди Коледа. Тогава цялото семейство ставало рано, за да почисти дома и обора, да се вчешат животните. „Стаите трябва да са чисти и подредени, хлябът – изпечен за трите празнични дни, а гозбите да къкрят бавно на огъня. На трапезата на Бъдни вечер всички сядали с чисти дрехи, а стопанинът обличал бяла тъкана риза. Бъдникът горял, а на масата имало боб, кисела зелка, ошаф, подсладено жито и орехи, на средата бил хлябът – най-важният за добруджанеца. Преди да се сложи в огнището, стопанинът наричал и бъдника с думите „Дървото да порасне до небето, клон да пусне до земята, лист да листне – дребен бисер, цвят да цъфне – чисто сребро, род да роди – сухо злато“.
Преди ядене домакинята окадява с тамян къщата, обора, кошарата и хамбара. Първо се благославят за здраве животните и нивата. Преди вечеря стопанинът на дома нарича трапезата с думите „Като здравец да цъфти здравето на челядта ми, като вода да се леят млякото и виното, до гърди да избуят житата“. Първият залък от хляба не се ядял, той се заделял от домакинята, а на сутринта се давал на животните за здраве. Бъдникът се оставял да гори в огнището, а пепелта от него на сутринта се изсипвала под хамбара за берекет, а на някои места в Добруджа я запазвали и я хвърляли в нивата, заедно с първите посевни семена.
Идването на коледари в къщата внасяло много радост и настроение. Облеклото им било традиционно. „Обути в нови бели цървули и бели навуща с кръстосани черни върви, облечени с бели ризи с шевици, пъстри джамадани, червен пояс, черни потури, везани с гайтани, на главата с черен калпак, украсен с венчета и бели пуканки, наметнати с бозави ямурлуци и в ръцете с овчарски писани геги…“ . За малките деца били като герои от приказките, за които им разказвали. Коледарите пеели и наричали за здраве и берекет. Имало песни и за царе, боляри, хайдути и други символични закрилници на народа. След наричането главният коледар казвал „Наздраве ти, домакиньо, тебе пеем – Бога славим“, а стопаните ги дарявали с пари и тъкани кърпи.
Новата година трябвало да завари всеки дом с нещо ново, затова за „сурваки“ или Васильовден добруджанци заръчвали на селските терзии да ушият нови дрешки за децата, а майките и бащите им приготвяли нов червен пояс и цървулки. На новогодишната трапеза се слагали кравай, подсладено жито, пача, нарязано кисело зеле, поръсено с червен пипер, а в средата на масата - баница с късмети. Имало обичай, който кихне пръв, на него да бъде наричано първото агне, теленце или конче. На някои места в Добруджа е имало традиция, на когото се падне парата, на другия ден да купи свещ, която да запали в църквата за здравето на всички.
Децата, които ще сурвакат в първия ден на новата година, се събирали на групи и с нови дрехи и украсени сурвакници тръгвали от къща на къща. Сурвакарите наричали за здраве и берекет и сурвакали хора и животни, а стопаните ги дарявали с кравайчета, орехи ябълки и сушени плодове.
През турското робство, а и след това, е имало и още един обичай наречен „камила“, който вече е позабравен. В новогодишната нощ ергени или скоро оженени млади мъже се събирали и обикаляли къщите с „камила“. Дружината била облечена с дълги, обърнати наопаки кожуси, с маски на лицето, направени от черен плат или от бяло платно с черни ивици, с дълги мустаци и брада от козина. Най-старателно се подготвяла самата „камила“. Вземало се криво дърво, което се обличало с обърната овча кожа, слагала се дъска в предната част, която служела за челюст. Тялото и гърбицата се правели от тарга за слама, завита с обърнат кожух. Под кожуха влизали двама души, за да има камилата четири крака. Спътниците дрънкали с хлопки или звънец. Влизайки в къщата, камилата падала, а камиларите разговаряли с нея на неразбираем език, мъчейки се да я вдигнат. На помощ се стичал домакинът, който давал на главатаря пара и камилата се изправяла и благославяла дома за здраве, берекет и голяма челяд.
На 1 януари, Васильовден кумците отивали при кръстниците и задължително носели кравай, варена кокошка и шише червено вино. Даровете се поднасяли с целуване на ръка. Новогодишното целуване на ръка на кръстника е било по-различно. Подадената дясна ръка се целувала отгоре, после отдолу, и пак отгоре, а после се допирала до челото на целуващия.
Източник: nauka.bg