Александър Иванов – 10 години грижа за бездомните в Добрич

В началото на 2024 година се навършват 10 години, откакто съществува Центърът за временно настаняване, известен като приюта за мъже. Неразривно той е свързан с Александър Иванов е завършил е Вътрешна архитектура в Строителния техникум. Около 10 години е имал дърводелска фирма. Работил е в бензиностанция. Преди 10 години започва да работи с бездомни мъже. Тогава тази дейност е към Фондация „Ръка за помощ” с председател Албена Бонева. Именно към нея първоначално се изгражда Центърът за временно настаняване, по известен като приюта за мъже. След това се регистрира Фондация „Милостиво сърце” с председател Иванов и приютът остава към нея.

Той попада в социалната сфера съвсем случайно, споделя, че нито му е била детска мечта, нито е учил за това. Нито го е предвиждал или обмислял. Започва да помага на двама бездомници, включват се и много негови приятели. Появяват се и резултати и получава покана да се присъедини към „Ръка за помощ”. Дейността стартира официално, Община Добрич им предоставя къща по ул. „Шипка”, която функционира като Приют за мъже и до днес.

Как започна да се грижиш за бездомни? Как беше създаден приютът за мъже в Добрич преди десет години?

Всичко започна през зимата на 2011 година, когато започнах да помагам на двама бездомни, които бяха настанени в един трансформатор в кв. „Дружба“, на кръстовището до КАТ. На много мои приятели им хареса това, което правя, и застанаха зад мен. Започнахме да се грижим за изхранването на тези хора, осигурихме отопление, легла. След това ме поканиха във фондация „Ръка за помощ“. Три месеца по-късно вече го имаше и приютът.

Кой беше първият мъж, за когото се погрижихте в приюта?

Дядо Енчо, който е много известен в града, беше нашето бойно кръщение. Той беше в инвалидна количка.  Беше с ампутирани пръсти на краката и петата на единия крак. Гърбът му беше син, защото  той беше на 71 години, получаваше пенсия. Когато вземеше пенсията, го пребиваха на улицата, където живееше. Целият му гръб беше в синини. Един месец ни трябваше, за да подготвим документите му за настаняване в дом. След това той беше настанен в дома в село Опанец, тъй като имаше деменция.

Колко души са преминали досега през приюта?

Дори вече не ги броя колко са, но са над 100. Винаги сме търсили трайно решение за хората. Не просто да бъде за определено време при нас и след това да се върне на улицата. За десет години сме успели да помогнем на 40 души, за които сме намерили решение за тях.

Т.е. това са хората, които сте спасили.

Първото, което правим, е, ако има нужда, да помогнем за издаване на лична карта. След това за тези, които са здрави физически, осигуряваме работа и квартира. Почти винаги помагаме с обзавеждането на квартирата – легла, бойлери, печки и всичко друго необходимо. За хората със заболявания се ангажираме с посещение при личен лекар, медицински прегледи, изкарване на ТЕЛК, за да могат да се пенсионират по болест. След това настаняване в дом, а, ако могат сами – общинско жилище или свободен наем.    

А какви са хората, които не сте успели да спасите? Явно те отново са се върнали на улицата.

Това са хора, които нямат никакво желание за промяна. Не искат да поемат никаква отговорност за живота си. Остават при нас 4-5 месеца и се разделяме, като те обикновено се връщат на улицата.

Едно от първите неща, които вие правите, е да забраните алкохола, тъй като той е една от основните причини хората да останат на улицата…

Развод и голямо количество алкохол са причините в 90% от случаите мъжете да останат на улицата.  Една част от тези хора не успяха именно с това да се справят и те отново се върнаха на улицата заради зависимостта към алкохола. Това зависи от волята, от характера им. Всеки един случай е напълно индивидуален.

Кой е най-тежкият случай, с който сте се сблъсквали в приюта?

Може би, Тошко, който дойде при нас преди година и половина. Той беше почти на 100% сляп, с т.нар. перде на двете очи. С него трябваше винаги да има някой, който да го заведе до масата, за да се нахрани, до тоалетната. Беше много рисково дали операциите ще бъдат успешни. За щастие, бяха. Скоро се чухме с него. Много добре се чувства в дома в село Полковник Савово, където го настанихме. Според неговите думи, той живее втори живот.

Поддържате връзка с всички ваши хора, които са излезли от приюта…

Дори тези, които са самостоятелни, когато закъсат със сметки, с храна или имат нужда от съвет, винаги ни търсят. Макар да са изминали 5-6 години, отново ни търсят, за да им помогнем, за да не се върнат отново на улицата.

Има ли такива, които след като вече са „стъпили на краката си“, искат да помогнат на приюта?

Само Мустафа Мехмедали, който се занимава с канадска борба. Той работи и, когато има възможност, особено, когато имаме кампания, помага според възможностите си – с по 100-150 лева. Повечето от нашите хора са настанени в домове и нямат възможност да помагат. 

Успявате да съществувате, благодарение на дарители, и това, което сами произвеждате в стопанството в село Опанец.

Да. Досега не сме получавали финансиране по проекти или под друга форма.  Ако някой от настанените в приюта има способност и възможност да готви, той се ангажира с това. Ако няма такъв, аз и колегата поемаме готвенето. Но те се занимават с различни дейности – един бели лук, друг картофи, трети разбърква ястието. Всеки има някакви отговорности, според възможностите си. Дори мъже, които са били с инсулт, при които само една ръка е подвижна, имат задължение - да почистват праха от мебелите, например. В двора в село Опанец обикновено аз и колегата работим, когато в приюта в Добрич няма настанени мъже. Откакто отвори общинския приют, при нас има по-малко хора. В момента има трима души, което не се е случвало никога досега. Всъщност там са тези, с които ние не сме се справили и те са останали на улицата.

Приютът има много дарители, но и вие помагате на много хора, извън приюта.

През последните 3-4 години, откакто е създадена фондация „Милостиво сърце“, основната ни работа е извън приюта. Помагаме на самотни възрастни хора, а напоследък имаме и случаи със семейства с деца. През 2023 година успяхме да помогнем в шест случая на хора за ортопедични операции – на деца, на възрастни. Оказва се, че ние сме краен вариант на тези семейства. Ако ние не им помогнем, те нямат друга възможност, освен да останат инвалиди. Няма да забравя 11-годишното момиченце, което в началото на миналата година беше блъснато от кола по улица “Димитър Ковачев“. Това беше първият такъв случай, с който се сблъсках. Потърсиха ме на 14-тия ден след инцидента, когато костите на крачето бяха зараснали накриво. Попитах майката какво ще се случи, ако аз стана и си тръгна. Тогава тя сведе глава и се разплака. Разбрах, че това семейство няма никакъв друг шанс. Майката работи като чистачка, бащата е с увреждания.

Не мога да не попитам – какъв човек трябва да си, за да можеш да понесеш всичко това, което преминава през теб – като човешки съдби. Всеки ден се сблъскваш с трагедия. За жалост, освен благодарността на хората, хубави новини при теб не идват. Ти се сблъскаш с трагедията, с болката, с безнадеждността на хората. Какво ти дава сила?

Един от мъжете, който беше при нас преди 5-6 години, беше в много тежко състояние – с два инсулта. След като 15 години не бяха поддържали връзка,  успяхме да го сдобрим със семейството му. Върна се при дъщеря си и внуците. Когато тръгваше, дойде, прегърна ме и каза: „Майка ми и баща ми не са се грижили за мен така, както ти се грижи“. Когато 3-4 месеца след операцията отидох да видя как е Мирославка, момиченцето с ортопедична операция, тя се втурна през коридора с вече оздравялото си краче,  хвърли се на врата ми и ме прегърна. И други, други такива случаи. Ако ги няма тези моменти, натоварването - психически и физически, е много тежко. 

Всъщност ти се явяваш последен шанс за хората в нужда, изпълняваш функциите на липсващата държава.

Да, такъв е последният случай на майка с две деца, жертва на домашно насилие. Намерихме им квартира, платихме наема, помогнахме за обзавеждането. Правим всичко възможно за два месеца те да могат да придобият самостоятелност и сами да се оправят. Има много нуждаещи се, най-различни казуси. Успяхме да помогнем на осем домакинства, които можеше да се наложи да освободят общинските жилища заради неплатени наеми. Успяхме да платим наемите на „Жилфонд“. Защото сме наясно, че, ако бъдат изведени от там, връщането след това става много трудно. Ако успяваме всички останали случаи да ги „хващаме“ в началото, ще можем много по-бързо да ги разрешаваме.

Тръгнахме с бездомни, след това със самотно живеещи. През миналата година със съдействието на Домашния социален патронаж успяхме да помогнем с дребни ремонти на елуреди на самотни възрастни хора. В повечето случаи ни трябва  не повече от час, за да можем да реагираме при получаване на сигнал.