Водещи новини - дясно Култура

Скулпторът Христо Илиев от Добрич от 50 години се занимава с йога

Скулпторът Христо Илиев от Добрич е на 69 години. Започва да се занимава с йога, когато е 18-годишен. „За да се срещне пътят ми с йога, както в много случаи, при много хора, причина е страданието” – споделя той и уточнява: „Страданието е оня благословен ритник на съдбата, който ни събужда”. От 40 години води групи за практикуване на йога и смята, че преди да стане учител, човек трябва да е навлязъл много сериозно в материята. Като скулптор Христо Илиев е познат с монументалните си пана от керамика в Добрич, Балчик и Търговище. Негово дело е Паметникът на Васил Левски в Кубрат, Паметникът на Достоевски в Добрич, както и Паметникът на Свети Киприян във Велико Търново. В момента работи върху няколко мемориала, един от които е паметникът, посветен на първия селски бунт в Дуранкулак през 1900 година. За съжителството между скулптурата и йога Христо Илиев твърди, че йога му дава енергия, а чрез скулптурата пресъздава това, което преживява. Автор е на сатирични пластики от керамика, на бронзови пластики и рисувани чинии, които твори в мигове на вдъхновение „за себе си”. Нарастващия интерес към занимания с йога през последните години се дължи на претоварения начин на живот и на хипер стреса, заяви Христо Илиев в интервю за ПроНюз Добрич.

  • Как и кога за първи път срещнахте на пътя си йога?

С йога започнах да се занимавам от 18-годишна възраст, т.е., преди повече от половин век. За да ми се срещне пътят с йога, както в много случаи, при много хора, причина е страданието. Страданието е оня благословен ритник на съдбата, който ни събужда. Като момче имах много проблеми –  ревматоиден артрит, сърдечни пристъпи, синузит. Постоянно ходех като чамав – даже имаше едни моменти, на които сега се смея, но тогава хич не ми беше смешно – малко да ме лъхне вятърът, се схващах в кръста. Майка ми беше ушила едно кожухче от някаква кожа на кръста и ходех с едни донови като дядовците. По физическо винаги закъснявах, защото нямаше съблекални отделно, ами първо се събличаха момичетата, момчетата чакаме отвън, после момчетата. А аз чаках всички да се съблекат и тогава – аз, защото ще ми се смеят…И все закъснявах. Имахме един учител по физическо Харизанов, все ми викаше: „Къде се влачиш, какво правиш?”. Та, така де…Отделно бях и много притеснителен. По моя преценка, учех, бях един среден ученик. Обаче като излизах на дъската, се гипсирах, изпитвах някакъв ужас да говоря пред хората. Като се вперят в тебе 40 погледа  на съучениците ми и най-вече погледът на учителя или на учителката,  съвсем зацепвах. Сега вече имам обратния проблем – по-трудно ми е да спра… /Смее се/ Но как започнах… Един мой по-голям братовчед ми казва: „Защо не вземеш да опиташ йога? Тук идва един  йога – Жое Клемендоре, в Добрич.” Аз не съм го гледал, видях само афишите. Не е чист индиец, но живееше в Индия. Показвал някакви чудеса, после ги гледах в едно списание. Но тогава не отидох. Братовчед ми вика: „Ще ти покажа няколко пози, които видях.” И ми показа. Първата беше пашимонтана, една много лесна поза. Но мина една година, това мина и замина покрай ушите ми. Междувременно започнах да тренирам борба, израснал съм на колело, занимавах се и с плуване. Обаче, кой знае каква промяна нямаше. И в един момент, около 1 май 1968 година,  нещо ми прищрака, реших да опитам тези пози. Най-странното беше, че в момента, в който застанах в първата поза, пашимонтана /сега му викат пашчимонтана/, имах чувството, че съм я правил много пъти. И усетих някаква вътрешна промяна, която не можех да осъзная какво е. Беше ми толкова близко и толкова хубаво да стоя. И така започнах.

Нямаше тогава  литература, почти нямаше информация и започнах да наблюдавам, да изследвам себе си. Записвах си кое как ми действа.  Много по-късно, чак след седем години, се срещнах с хора, които знаеха много повече от мен. Първите седем години ги карах така, опипом, слепешком, на принципа на проба и грешка. Смятах тези седем години за изгубено  време. После обаче разбрах, че са били благодат,  защото се оказа, че в опитите си съм напипал неща, които после срещнах да се описват от учители, от посветени, от хора, които са много вътре в материята. Иначе, имаше и много забавни моменти. Тогава йога се тълкуваше като циркаджилък, някои пък го определяха като секта. Спомням си на една бригада, бяхме се събрали с едно друго училище на полето. Стояхме на групички и мен ме представя един съученик и казва: „А това е Христо. Нищо че се занимава с йога, иначе не е лош човек”.

  • Преди 50 години почти не е имало информация. Сега има много. И много хора се занимават с йога. Защо има такъв интерес, според Вас?

    Интересът идва от самия живот. Защото, колкото и да ни е чудно, в Западния свят – говоря за Щатите и за Европа, средно на глава от населението се занимават много повече с йога, отколкото в Индия. Причината е в претоварения начин на живот, хипер стресът, който е бич за съвременния човек. Затова толкова много и все повече се разпространява йога. Въпросът е, че като цяло се взема само някакъв видим елемент от йога – асаните, или практиките. Това не са упражнения, както някои казват, не, това са асаните, позите и дишането. Това е най-популярната част от йога. А това е малко като впрягане на каруцата пред коня. Защото Патанджали, който е събрал знанията за йога преди 2500 години, е създал т. нар. осморна система. Първите части на йога са яма и нияма. Яма, това са етични принципи, нияма е индивидуална самодисциплина, след това вече идват асана – упражнения, прамаяна – дишане, пратиахара – контрол над сетивата, концентрация и медитация и самадхи. Защо казвам, че е впрягане на каруцата пред коня? Защото много хора тръгват от там, че получават някакви ефекти, физически. Донякъде се успокояват, но остават фрагментарни.

  •  Какъв е смисилът на Йога? Какво е за Вас йога?

Средностатистически, от около 400 милиарда същества, които се появяват на земята – животни, риби, насекоми, само едно от тях е човешко същество. Т.е., за да се появи едно човешко същество на земята, е изключителен шанс! А за да бъде всеки един от нас, който се е родил, да се появи именно той, вместо много други негови братя или сестри, шансът е също изключителен. Знаете ли какъв е шансът? Навремето играехме с кутия кибрит. Слагаме го на ребро и чукаме кибрита. На масата го слагаме и той се превърта. Най-често той се пльосваше на широката част. Много рядко се е случвало да застане на дългото ребро. И помня само веднъж на едно момче от махалата кибритът падна на късото ребро. То беше голяма радост! Какъв е шансът, според теория на вероятностите, всеки един от нас да се роди? Този кибрит да падне на тясната страна 30 000 пъти без изключение! Т.е., ние не можем да осъзнаем какъв велик шанс е да се появим на тази земя! И то защо смятам, че за да се появиш като човешко същество, е шанс. Но да станеш от човешко същество човек – това е вече избор! И всъщност, генералната цел на йога е от човешко същество да се превърнеш в човек. Другата дума е ускорена еволюция на съзнанието. И ако това звучи отвлечено, ще го преведа – ускорена еволюция на човешките взаимоотношения. Защото нашият живот, това са нашите взаимоотношения. И понеже, това е генералната цел, в методологията има три стъпки за постигането й. първата е да си набележиш стратегия, втората е тактика и третата е средството. Стратегията, това е яма, етичните принципи, като първият от тях  е ненасилие. Втората стъпка е тактиката, това е индивидуалната самодисциплина. И едва на трето място идват средствата – асана, прамаяна, концентрация, пози, медитация… Тези неща са средства. Тук е големият проблем – че много хора приемат средството за цел. Това е един дефект на нашето абстрактно мислене. Абстрактно мислене означава абстракцио – откъсване. И ние го правим постоянно. Ние, за да опознаем един обект,  го откъсваме от цялото, което е необходимо за определен етап от познавателния процес. Но не трябва да забравяме, че то е част от цялото. Но човек ги прави тези неща несъзнателно. И, започвайки от практическите занимания, човек си казва:  „А, много е хубаво да се правят тези упражнения! Това е за главоболие, това е за корема…” И почват да изтеглят от цялото практиките. Не само това, стига се до това, да се правят състезания по йога! И се раздават златни медали. Това е все едно да застанат един католик и един православен, да се състезават на канадска борба и да решат кои са по-праведни. Това е някаква нелепост!

  •  Има ли някаква възрастова граница за занимания с йога?И от колко години водите групи?

     По принцип, малки деца могат, но под формата на по-леки упражнения. Но за да се занимават наистина с йога, за да разбират какво правят, трябва да са около 19-20 годишни. Водя групи от 40 години, след 10-годишна практика.  Трябва да си много навлязъл в нещата, за да имаш моралното право да учиш другите.  Нещата са сложни, комплексни са, защото влияеш върху всичко. Преди да започнеш да влияеш на другите, трябва да разбереш себе си. Не само как мислиш, което е много важно, а трябва да разбереш и защо така мислиш.

  • Вие сте скулптор. Как съжителстват двете системи при Вас – скулптурата и йога? Имат ли допирни точки?

Абсолютно. Често са ме питали какво обичам повече – скулптурата или йога. Казвам, че при мен такъв въпрос не стои. Защото ако се опитам графично да си изразя живота с един кръг, половината кръг е йога, другата половина е скулптурата. Йога ми дава – дава ми  енергия и много други неща, които изобщо не съм си и мислил, че толкова много неща ще получа от практикуването. Т.е., от йога получавам. А чрез скулптурата пресъздавам това, което преживявам. Защото в един етап йога е също вътрешна скулптура, тя ти помага да трансформираш себе си, да промениш, да моделираш себе си. Нали според легендата Бог е направил човека от глина! Това говори за едно качество  – пластичност. Т.е.,  йога ти помага да станеш пластичен не само физически, а и  вътре в теб като нагласи, като мислене. Защото основният проблем е в начина, по който мисли човек. Не на шега казвам на моите приятели от групата, която водя. Първото, което човек губи от младостта, не е силата, не е издръжливостта, бързината. Първото нещо, което губи, е гъвкавостта. Но не само гъвкавостта на тялото. Почва да губи гъвкавостта на емоциите, на мисленето, духовната си гъвкавост. Какво имам пред вид? Човек става фрагментарен. Загубата на физическа гъвкавост е ясна. За емоционалната гъвкавост – с годините човек води все по-уседнал стереотипен емоционален живот. Едно 5-годишно дете се смее на ден по 50-60 пъти, а един 50-60-годишен човек я се засмее  днес, я не… И като цяло емоциите започват да отиват в по-тъмната част на спектъра. Същото е и с мисленето. Има една фантастична приказка, според която човек умира на 30 години, а го погребват на 70. Защото до 30-те години той лети на крилете на мечтите, кипи и неусетно, постепенно започва да се редуцира, да се калъпира, да се втвърдява. А духовността за мен не е някакво отвлечено понятие. Духовността, това е потребността на човек да обича и да твори. Защото то е една същност. От едната страна е обичта, от другата е творчеството. Всяка обич е творяща. И всяко творчество е резултат от обичта. И ако това нещо липсва на човек, той може да има всичко материално, за което си мечтае и да бъде нещастен.

  • Какви въпроси Ви задават членовете на групата, която водите?

Вече не ми задават толкова много  въпроси. При нас заниманията продължават от 17 и 30 до 20 и 30.  Когато дойде нов човек, се изненадва: „Как така три часа?” Аз отговарям, че всеки може да си тръгне когато пожелае, дори след петата минута. А обикновено, когато  свършваме,  чувам да  казват: „А, кога минаха три часа?” Това е така, защото начинът, по който се провежда практиката, променя доминантната на мозъка. Обикновено ние работим с лявото полукълбо. А то е лудото, то е на високи обороти. Докато дясното, където е по-добрата част от нас, то е потиснато. Когато промениш ритъма на движение, променяш доминантната, отиваш от лявото в дясното полукълбо. И изведнъж ставаш вътрешно спокоен – от една страна, от друга – толкова ясно почваш да виждаш някои неща, които дотогава някак си са ти убягвали. Това нещо човек може да го разбере, само ако го преживее. Затова при мен практиката е от два часа и половина до три. Често казват: „Аз не усетих как мина времето!” Защото чувството ни за време, часовникът ни е вляво, вдясно е чувството за безвремие. В дясната хемисфера се възприема вечността. Там миг и вечност са едно и също нещо. Чувството на любов, на обич, въображението, интуицията – всичко това е вдясно. И това не са източни отправки, а доказани неща. Който се интересува, нека да прочете за д-р Роджърс Пери, който през 1980 г. получава Нобелова награда, именно защото доказва, че всъщност в човек има най-малко две личности, но двете са под един покрив. Тези два наши мозъка, така да се каже, имат различни ценностни системи. Това именно води до вътрешните конфликти у човека. И външните конфликти, насилията са резултат именно на вътрешната неудовлетвореност и вътрешните конфликти. Затова йога се занимава именно с тях. Първият принцип за  ненасилие именно  е отправка към човек да разбере вътрешните си насилия. Тези наши два мозъка имат и различни желания. В това на пръв поглед може да няма нищо лошо, но много често тези желания са в конфликт.Пример: едната част у теб казва „А бе, не е хубаво да пушиш! Недей да пушиш”, а другата отговаря: „Е, какво толкова? Я си запали една цигара!”. Същото е и с пиенето, както и с други вътрешни конфликти. И това се повтаря милиони пъти. И колкото повече желания имат двете ни хемисфери, толкова повече вътрешни конфликти се натрупват и се създава напрежение.

  • Като човек, който от половин век се занимава с йога, и като творец, Вие в какво вярвате?

Искам да отговоря с една история, която много обичам. В древен Египет умрял един от жреците. Те били 12 и на негово място трябвало да изберат друг жрец. Млад човек, когото да обучат и да заеме неговото място. Насред пустинята в една огромна шатра застава главният жрец в средата, около него – останалите, а навън – върволица от кандидати. Влизат един по един, всеки със самочувствие, но всички излизали посрамени. Имало някакъв изпит, някакъв тест. Надвечер дошъл редът на един млад човек. Влиза вътре. Жрецът седял до една маса и с жест му направил знак да се приближи. Взел от подноса една чаша с вода, която не просто била пълна, а препълнена, дори леко изтумбена. Едно леко движение, дори дихание и водата ще се разлее. Без да каже дума, жрецът я подава на младежа. Младежът я фиксира за секунда и имал една роза, къса едно листо, пуснал го върху водата и поел чашата, без да се разлее водата. Листото залепнало за тая изтумбена вода и той поел чашата. Никой нищо не казал, но всички влъхви станали и му се поклонили. Той бил приет. Защото  отгатнал великата тайна на живота. Тайна, която е валидна за всеки човек на тази земя, независимо какво работи. Тайната, че всеки като се роди, получава препълнената чаша на живота. И към нея трябва да прибави нещо от себе си, без да я разлее, да осмисли великия промисъл на битието – когато си отиваш от този свят, трябва да го оставиш поне мъничко по-добър, отколкото, когато си го заварил. Пожелавам на всеки един човек към препълнената чаша на живота всеки ден да добавя по едно листо от прекрасното цвете на душата си!

Follow Me:

Related Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *