Последният пунарджия – Димитър Николов от с. Ралица, община Балчик

Село Ралица, община Балчик, вече не съществува. Указ № 202/обн. 2 март 1976 г. заличава с. Ралица и го присъединява като квартал на с. Дропла. Но един родолюбец решава да остави следа от това скъпо на сърцето му селище. Намира време и средства, и на мястото на кладенеца поставя впечатляващ паметник с четири надписа.

Като се застане срещу паметника, на голямата плоча между колоните е написано:

Понякога някъде вместо живота

се завръщат спомените за него.

Завръщат се даже в пустошта, където няма какво да събудят.

Спомени за времето, когато:

водата от този кладенец беше свещена,

тук царуваха селяните и техния труд,

те бяха част от тази земя,

в нивите наоколо тя беше девствена,

хлябът и плодовете бяха от Боговете.

Бяхме поколението дошло с промените,

при което в едно с нас от тук изчезна живота.

Оцеляването чрез общуване със земята, тежи.

Хората търсят лекото, готовото, свободата.

С уважение към миналото.

Юни 2020 г. Един последен пунарджия.

По-надолу, върху основата на монумента, малък надпис обяснява:

Случва се

значимите някога,

днес забравени неща,

да напомнят за себе си.

От лявата страна (откъм запад) на монумента пише:

Кладенец

изкопан грамотно,

старетелно и тър-

пеливо. Иззидан не-

знайно кога по вре-

ме на османското

владение на тази

земя. Ползван без

прекъсване до октом-

ври 1955 г., когато до

тук достига тръба

от национален план

за водоснабдяване

на Добруджа.

От другата страна (откъм изток) е написано:

РАЛИЦА

Село, основано тук,

на мястото и с името на

напуснатия чифлик

Ресилер след 1880 г.

От 1913 г. до 1940 г. е

в румънско владение.

Преименовано Ралица на 27. април 1942 г.

1960 г. наброява

43 къщи и 144 жители.

Напуснато след

съдбовни промени

в селския бит.

Заличено

на 2 март 1976 г.

Този родолюбив, но скромен „пунарджия“ не поставя името си след тези текстове върху плочата. За него е важно, че този паметник ще продължи да напомня за родното му село и след като той, създателят, ще е изминал земния си път. Този паметник ще продължи да среща всеки посетител, който идва тук, с колективния дух на хората живели на тази земя, трудели се, веселили се и продължавали живота чрез наследниците си. Поклон пред създателя.

Той се нарича Димитър Николов (бай Митьо). Благодарение на него, сред нивите, точно където е бил центърът на селото и кладенецът, сега се белее един интересен монумент, поставен през 2020 г., заобиколен от саморасли храсти и дървета. Фантазията на създателя обогати този монумент през февруари 2023 г. със стилизирано изработени източници на енергия, необходима за да се извади вода от дълбините на земята – конят, използван до 1955 г. и вятърната турбина, един от съвременни източници на енергия. Ако и теренът около него се разчисти и се засадят декоративни храсти и цветя, центърът на напуснато и изравнено със земята село може да се превърне в място за посещение, не само от бивши жители на селището, но и от туристи от близо и далече. Това е само мечта засега и дай Боже да се сбъдне.

Свободка Николова, сестра на бай Митьо, разказва: „Ние сме три деца – двама братя и една сестра. По-големият брат, Димитър, е роден на 7.02.1938 г. Той беше силен и от малък започна да работи около баща ми, който беше дърводелец. Брат ми Димитър от малък рисуваше много сполучливо образи. В нашия двор нямаше цветя, защото в него се събираха всички деца от селото да играем. Брат ми беше не само организатор на игрите, но и пишеше табла за агитки и за различни празници. След 7 клас бати отиде да учи в Каварна за сондьор. И работи две години в Тюленово, докато отиде в казармата. След казармата изкара курсове за кранист. И аз изкарах курс за строителни машини. Работехме като кранисти и двамата в Кремиковци, а по-малкият брат се занимаваше с котли. През 1964 г., вече семейни, се върнахме да приберем родителите си. Започнахме работа във Варна на пристанището – разтоварване на кораби. Там се пенсионирахме.“

Пътуваме с бай Митьо към Ралица. Води ни с кола кметът Денчо Попов. „Две години изминавах сам този път пеш – казва бай Митьо, – учех първи и втори клас в училището в Дропла.“ 

Приближаваме района, където се намираше селото. Монументът „Кладенецът“ се забелязва отдалече. Бай Митьо продължава: „Кладенецът е дълбок 50 м. Копан, грамотно и старателно иззидан, както египетските пирамиди, вероятно втората половина на 19-ти век, когато тази земя е била под османско владение. До отвора му са изградени бетонов воден резервоар и механична уредба за вадене на вода, с впрегнат в нея кон. Водата извадена от него, обезпечава живота на хората от селце, с около 35 къщи и към 150 жители. Кладнецът...Там е и баща ми, пунарджията, човекът който обръща в резервоара пълното буре с вода (пунар на румънски, означава кладенец). До него съм и аз, помагам, уча се. Една година преди да се закрие кладенецът, аз работех в ДЗС Кремена. Изпратиха ме да изпълнявам длъжността пунарджия, защото ДЗС-то се нуждаеше от допълнителни количество вода. Аз бях последният пунарджия, които осигуряваше водата за хора и животни.“

През 2020 г . при тази земя се завръща „един неин блуден син“, както сам казва бай Митьо. Намира развалини от бетоновия някога резервоар до отвора на кладенеца и никаква следа от село. Нататък всичко идва от само себе си. Решава да облече развалината в своеобразна творба, с която да изрази преклонение пред труда и жаждаа за живот на тези, които са копали там за вода. Необичаен и нетрадиционен избор за сбогуване на един стар човек с детството и младостта си, със земята по която като малък е тичал с боси крака, да изрази благодарност към хората, които са го учили да се труди. Монументът се превръща в една от останките по пътищата му към неговия въображаем свят. Бай Митьо си спомня една картина, на която художникът е представил сцена от бита на етруските, племена живели на Апенинският полуостров, преди възникването на Римската империя – стена, от едната страна с покрив като козирка, на стената под козирката хората са окачили иконата на божеството си, около него сечивата на земеделския си труд. Тях те боготворят наравно с божеството си. Прави или седнали около масите, те свирят на инструментите си и пеят. Тази картина, в очите на вече остарелия „блуден син“, събужда тръпка – да съживи представата за механични устройства ползвани в земеделският труд по време на детството му, от които днес няма ни следа, ни памет.

Бай Митьо завършва разказа си: „Що е минало? Опорната точка, която Архимед е търсил, за да повдигне земята. Когато си без минало, се луташ в сегашното. Ако сега се луташ, как ще скроиш нещо за бъдещето? Изказвам огромна благодарност към Никола и Свобода Бойчеви, чиито дом в с. Дропла беше помощна база по време на изграждане на обекта, специално към Никола Бойчев, пряк участник в изграждането, който се раздаде щедро. Благодарност към бай Ахмед Ибрямов от с. Дропла и синовете му, който съпричастно се отзова при монтирането, както и към кмета Денчо Попов, Радка Беребенкова и Мария Добрева, които дадоха гласност сред обществеността за моите творби.“

Своя самороден талант на художник, дърводелец и скулптор, Димитър Николов изрази по един неповторим начин – освен монумента над кладенеца в обезлюденото село Ралица, той майсторски пресъздаде модели на съоръжения, използвани някога в живота на хората, преди да настъпят високите технологии. Тези модели, придружени с подробни описания, той предава в Народно читалище „Велко Ангелов“ – да бъдат изложени в музейна сбирка. Трогателен е жестът на Димитър Николов към своя роден край – за да не настъпи забрава и от уважение към миналото. Независимо че не живее вече там, той оставя следа за живота, който е кипял някога, за труда на хората, който е създавал блага, поколения и вдъхновение. 

 Мария Добрева, фондация „Вигория“