Получил ли е Левски прозвището си в Северна Добруджа през 1867-а?

За прозвището на Васил Иванов Кунчев “Лъвский” или по-известното “Левски“ и това кога и при какви обстоятелства е възникнало съществуват много спорове.

Северна Добруджа

Захари Стоянов предполага, че Левски е получил историческото си име като учител в село Еникьой, Северна Добруджа по време на надскачане, при което заради неговата „лъвска крачка“, хората го нарекли „Левски“. Редица привърженици на тази теория цитират Манчо Джуджев, учител по онова време в село Зибил, което е съседно на село Еникьой. Въпросният Манчо е записал следния стих: „Дяконе Василе, Левски тя кръстихме, когато нии тогас от Еникьой в Конгас, като прескочи хаджи Герговата мааза.“

Въпросният цитат датира от 1868 година, което поражда голяма въпросителна, тъй като Васил не даскалува по това време, а е в Белград, във Втората легия. От юни до края на годината пък е в Румъния. Теорията за името „Левски“ през 1868 година тотално пропада от факта, че в наследство ни е оставено писмо на Апостола до Раковски от 7 ноември 1866 година, което Васил подписва „Д. И. Левъскый“ (Дякон Игнатий Левъскый).

Първата легия в Белград

От спомените на Христо Иванов Книговезеца, другар на Левски от Първата легия, черпим информацията, че Апостола е получил историческото си име по време на сблъсък между българите и турски гарнизон край Белградската крепост през юни 1862 година. Книговезеца пише:

„В сражението Левски и Караджата са фърлиха с голи ножове в Байръклъ джамия,защото турците раниха двама от легията. И като влязоха Левски и Караджата в джамията, тоз час турците се предадоха. Тогава нашите хора нарекоха двамата лъвове.“ 

Описаното от Книговезеца допълва теорията, че Левски е получил историческото си име по време на Първата легия в Белград, докато обстоятелствата за това будят спор, тъй като името „Левски“ остава в историята само за Дякона, а не и за Караджата.

Втората легия в Белград

Към Втората легия ни отправя Стоян Заимов, който посочва в своята кратка биография за Васил Левски, написана в 1895 година, че по времето на Втората българска легия при една разходка край околностите на Белград, в която участвали Георги Раковски и Любен Каравелов, Дяконът прескочил един ров. Каравелов, удивен от скока, плеснал с ръце и казал: „Това се казва скок на нубийски лъв!“. Раковски продължил: „От сега нататък Василя ще наричаме Дякон Лъв Нубийски“.

Съмненията в историческата достоверност на тази история идват от факта, че по време на описаните от Заимов събития, Раковски лежи тежко болен в Румъния и скоро умира. Каравелов пък не е взимал участие в делата на Втората българска легия и се среща с Левски за първи път през есента на 1869 година в Букурещ. Има и още един аргумент, оспорващ възможността „лъвският скок“ и последвалият го прякор да са се случили в 1867 година: съществуването на споменатото писмо, в което името Левски е документирано още в края на 1866 година.

Сам ли си е дал прозвището?

Интересни мисли за прозвището „Левски“ през 1940 година изказва Иван Стойчев, който интерпретирайки теориите за това Апостола сам да се е кръстил с историческото си прозвище задава въпроса: „Как този скромен човек е взел псевдонима „Левски“? Няма ли противоречие в самата същина на неговия духовен образ?“

Доверявайки се на казаното от Христо Иванов – Големия за извезаните лъвове, Стойчев допуска, че „… ако Левски е извезал образа на лъв на своя елек в 1862 година, това е, защото е смятал, че си създава свещена българска одежда…“ А когато поради тази особеност на дрехата неговите другари от Легията започват да го наричат „Левски“, „… това ще го е накарало да се замисли да усвои ли този псевдоним (в онази епоха прекръщаванията и условните имена бяха чест и дори необходими сред революционерите) (…) Като се вникне дълбоко в духа, който ръководеше Левски, той е понесъл това прозвище далеч от всяко чувство на самовеличие, а като израз на неговата всеотдайност на България, чийто символ, както се знае, беше лъвското изображение…“

Основателно Стойчев прави паралел с приемането на ново име от монасите. Възприемайки името, с което ще остане в историята, „… той е постъпил като революционен монах, обречен на жертва на България. Той не е могъл да приеме и носи прозвището „Левски“, освен като едно алегорично подчертаване, че той е вече „Васил Български“, т.е. принадлежащ само на България, което се е прикривало, по тактически съображения, зад името на българския символ – лъва.“

Не трябва да пропускаме и казаното от Стефан Каракостов, че Левски „… сам се е нарекъл така (…), като взел думата „Левски“ от поезията на Добри Чинтулов и по-специално от стихотворението „Българи юнаци“, където се срещат следните стихове:

О, лев! Събуди се
от дълбоки сън,
силно провикни се
от Балкана вън.

Левски глас вика нас,
турски глас бяга от нас…“

Стиховете на Чинтулов са били разпространявани най-често като ръкописни текстове, приспособявани са към популярни мелодии, нерядко са били възприемани като народни песни. Атанас Илиев, учител на Левски в Стара Загора през 1855 – 1856 година, е сред почитателите на Чинтуловата поезия. Найден Геров, съученик на Чинтулов от Одеса, прочувствено разказва как е чел неговите стихове на хълма Трапезица в Търново, включително „Възпоменание“ – стихотворението, преписано в известното тефтерче на Левски.

Тъй като появата на името „Левски“ става във времето на Първата българска легия, не бива да пропускаме образа на лъва в „Горски пътник“ на Раковски – революционната „библия“ на поколението на Левски:

„Златна, зелена, светла хоръгва
с една страна: „Свобода или смърт!!!“
страшни вид лъвов изобразява,
с друга страна „Бог с нами напред!!!“

Източник: bulgarianhistory.org