Не по кръв, а по сърце: три жени в Добрич, които превърнаха болката в дом (ВИДЕО)

Понякога майчинството не започва с раждане. Започва с липса. С болка. С празно място, което животът оставя – и което не всяка душа има смелостта да запълни с любов.

Това е историята на три жени от ромски произход, които направиха именно това. Без лозунги, без показност, без очакване за благодарност. Те не промениха света. Те промениха света на деца, които иначе биха останали сами.

"След като загубих дъщеря си, домът ми остана празен"

Сейер Рахим губи най-скъпото – дъщеря си. Болка, за която няма думи, няма време и няма утеха. Но вместо да се затвори в тишината на скръбта, тя избира да отвори дома си. Избира да даде майчинска грижа на дете, което също е загубило. Не за да замени дъщеря си, а за да не позволи болката да се превърне в празнота. В нейния дом любовта не лекува раната – но не ѝ позволява да убива.

„Когато загубих дъщеря си, сякаш всичко в мен спря. Къщата беше тиха, празна. Решението да стане приемен родител не идва изведнъж. То идва бавно – като нужда да спасиш себе си, като спасиш друго дете.

"Никога не родих дете, но станах майка по любов"

Сребрина Ангелова никога не е имала свое дете. С мъжа до нея мечтали за семейство, но животът е решил друго. След неговата смърт тя остава сама – с болката и с една неизживяна мечта. И тогава прави избор. Да бъде майка. Не по кръв, а по съдба. Става приемен родител. Пет години по-късно осиновява момичето, което е отгледала. А после не спира. В дома ѝ продължават да влизат бебета – малки, уязвими животи, които намират сигурност в ръцете ѝ. За нея майчинството не е еднократен акт, а път, който се върви отново и отново. „В един момент разбрах, че тя не е гост в живота ми. Тя е моето дете. И я осинових“, казва жената. Но майчинството ѝ не спира дотук. След осиновяването тя продължава да приема бебета, деца в риск, деца, които имат нужда от топлина.

"При мен идват по две деца, за да не разделям братя и сестри"

Силвия Хамидова вече е отгледала своите деца. Те са пораснали, стъпили са на краката си. Би могла да живее спокойно, без тревоги. Вместо това избира най-трудното – да бъде дом за тийнейджъри, за деца с рани и спомени.  Приема по две деца наведнъж, за да не разделя братя и сестри. В дома ѝ живеят близнаци, които от години я наричат „мамо“. Не защото са длъжни, а защото сърцето им го знае.

Общото между тези три жени не е етносът им. Не е произходът. Не е бедността или трудността на пътя. Общото е изборът. Изборът да не отвърнат на загубата със затваряне. Да не позволят на страха да ги спре. Да дадат любов там, където най-често липсва.

Техните истории разбиват стереотипи – тихо, без агресия, без обяснения. Те показват, че приемното родителство не е „резервен вариант“, а най-съзнателната форма на грижа. Че семейството не се определя от кръвта, а от това кой остава, когато е трудно.

В свят, в който често говорим за деца в риск, за системи, за политики и статистики, тези три жени ни напомнят за най-важното: че понякога една врата, отворена навреме, е достатъчна, за да промени цял един живот.

А понякога – няколко.

Приемната грижа - повече подкрепа, по-малко стигма

Професионална реализация и желание да помогнат на дете в риск – това са двете основни характеристики, които обединяват хората, решили да станат приемни родители. Това посочи Ивелина Стефанова, началник на Областния екип по приемна грижа към дирекция „Хуманитарни дейности“ в Община град Добрич.

По думите ѝ всяко дете, което прекрачва прага на приемния дом, носи със себе си страх от неизвестното и тежка емоционална травма, свързана с раздялата или изоставянето от биологичното семейство. „Всяко дете е различно, но общото между тях е несигурността и нуждата от стабилна, спокойна среда“, подчертава Стефанова.

Най-трудно осиновяемите деца

Според нея най-трудно намират приемно семейство децата със специални потребности и тийнейджърите. Причината са специфичните им нужди и предизвикателствата, които изискват повече подготовка, търпение и ресурси от страна на приемните родители.

По отношение на приемните родители от ромски произход, Ивелина Стефанова е категорична, че средата в повечето случаи реагира положително. „Не мисля, че има проблем, свързан с етническия произход на приемните родители“, заяви тя.

Най-тежкият момент – раздялата

Най-трудното в приемната грижа остава моментът на раздялата. За професионалните приемни родители това е емоционално изпитание, а за областните екипи – отговорност да гарантират качество на грижата и подкрепа при преодоляване на този процес.

„След като детето си тръгне, къщата остава празна. Остават мъката и спомените. Всяко дете оставя трайна следа в сърцата на приемните родители“, казва Стефанова.

Въпреки това смисълът на приемната грижа е безспорен. „За времето, в което детето е в приемното семейство, то получава сигурна и безопасна среда, индивидуална грижа и най-важното – любов“, допълва тя.

Данните: приемната грижа е приета в обществото

Тези изводи се потвърждават и от мащабно национално проучване, проведено през ноември 2025 г. сред всички 1256 приемни семейства в 28-те области на страната, в които към края на октомври има настанени едно или повече деца.

Резултатите показват преобладаващо положителна обществена среда и липса на системна стигматизация спрямо децата в приемна грижа. Най-категорични са данните за близкия семеен и роднински кръг – 99,9% от анкетираните посочват изцяло положително отношение към приемните деца.

Предизвикателствата остават

Анализът на областните екипи по приемна грижа обаче откроява проблеми най-вече в образователната среда – недостатъчна подготовка и мотивация на част от педагогическия персонал за работа с деца от уязвими групи. Подчертава се, че негативните реакции често не са насочени конкретно към приемните деца, а към всички „различни деца“ – с травми, увреждания или поведенчески затруднения. В 23 от 28 области екипите заявяват, че установените проблеми са епизодични, управляеми и успешно решавани чрез навременна намеса на местно ниво.

Домът – повече от покрив

„Домът за едно дете означава топлина, уют, грижа, разговори, смях, прегръдки и самочувствие – дава криле, за да продължиш напред“, обобщава Ивелина Стефанова. 

„Про Нюз Добрич“  изпълнява инициатива, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз  в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани държани отговорни за тях.