София Милева от Хасково е лауреатът на конкурса "Георги Давидов", който се проведе в Шабла
София Милева от Хасково спечели Националния конкурс за млади поети „Георги Давидов”, който за шести път се проведе в Шабла. 98 бяха участниците от цялата страна, които представиха творби с морска тематика.
Председател на журито бе Елка Няголова - поет, председател на Славянска академия и главен редактор на сп. „Знаци”, а членове - Надя Попова, член на УС на СБП и главен редактор на в. „Словото днес”, и Мариян Жечев, кмет на Община Шабла.
Младите поети бяха разпределени в две възрастови групи - до 15 и след 15-годишна възраст. Във всяка група бяха номинирани най-добрите, сред които бе избран и лауреатът. Номинирани в първата възрастова група бяха БОЖАНА СЛАВКОВА от Бургас, ВИКТОРИЯ НЕДЯЛКОВА от Дряново, КАСАНДРА НЕДЯЛКОВА от Дряново и СЛАВЕЯ МИНЧЕВА от Варна.
Номинирани във втора възрастова група бяха ВЕСЕЛИН ВЕСЕЛИНОВ -родом от Сливен, живее в София, ДЕНИЦА АНГЕЛОВА от с. Хърлец, Община Козлодуй, Област Враца, ДИЛЯН ДИМИТРОВ от гр. Омуртаг, Област Търговище, МАРТИН ТРОШАНОВ от София и СОФИЯ МИЛЕВА от Хасково.
София Тодорова Милева е на 29 години. Завършила е българска филология и работи като учител. Първите си стихотворения публикува в сборника „Обо всем понемногу“ през 2015 г., а по-късно в изданията „Отвъд кориците“, „Ардински глас“, „Родопско утро“, „Речник на страданието“, „Алманах на съвременна българска поезия“ . Има награди от национални конкурси: „Есенни щурци“, „Усещане за любов“, „Любовта...“, „Биньо Иванов“, „Владимир Башев“, „Вино и любов, любов и вино“, Шестнадесети национален конкурс на името на Пенчо Славейков“ и др. През 2019 година е издала дебютната си стихосбирка „Грехопадение“. Втората и книга ще бъде факт през декември 2020 година.
ПОРЕДНИЯТ КОРАБ
Ако можеха тези вълни да измият тъгата...
По вода, ако можех да ходя, веднага бих тръгнала.
Ето, скри се поредният кораб, покри го водата.
Зад гърба ми се моли жена „Само Бог да го върне...“
Ще оставя сълзите си тук, пред света ще съм силна.
А морето да пие от мен, да изпие горчилката.
Все по-черно ми става, когато в небето разсъмва...
и след всяка сълза се усещам все повече никоя.
А морето крещи и се блъска във моята кожа.
То дали ме разбира, когато наум му говоря?
Във душата ми – ужас, в сърцето – лъжите и ножът...
Все по-топъл е адът и нямам надежда за Горе...
Ако можеха тези вълни, но нищо не могат...
Само шепа сълзи са. Напразна надежда за утре.
Като хората – в тебе се блъскат и тръгват без „сбогом“.
Събират те сякаш отвън, но разбиват отвътре.
Оставям сълзите си тук, солени и бели,
в дъга да се вдигнат, когато дъждът ги запали.
Не търсих любов, но пък колко такава намерих...
а после морето се скри под синьото яке.
Потъна големият кораб, потъна в мъглата.
Крещи ми се как ме боли и Бог да ме чуе.
Сърцето изстива, във рак ми превръща душата.
Морето дойде да убие последните влюбени.
ТЪМНО СИНЬО
Очите му, безкрайните очи,
които ме погубват в тъмносиньо...
Пред тях дори морето се смири,
а после път отвори ми, да мина.
Изгубих се в безкрайните очи
и път назад потърсих, ала няма.
Пред тях дори вселената мълчи,
като сълза в плача на океана.
О, ти си най-дълбокото море,
в което скачам без да се замисля.
Не знам дали разбираш ме добре...,
дори не зная кой си, а ми липсваш.
Очите ти, безкрайните очи...
дали ще срещнат мойте тъмночерни?
Морето плаче, а нощта тъжи.
Вселената е влюбена във тебе.
ПЛАЖНИ МИСЛИ
Колко много надежда има в морето,
а във мидите – колко тъга.
Тук оставям духа си и оставям сърцето,
тук започва и свършва света.
Чайки пеят в отблясък и се реят красиво,
а пък гларуси кораб строят.
Господ тук е оставил душата си чиста –
да измие порочния свят.
И обличам се в рокля от вятър и пяна,
водорасли и слънчев заряд.
И си мисля, когато на плажа заставам,
тук излишен е другият свят.
И си мисля – навярно в предишни животи
съм била от вълните една
или просто русалка, която се моли:
Господ Бог да превърне в жена.
МОРЕТО
Само от морето се страхувам,
всичко друго мога да преглътна.
Всичко друго ще се пропътува,
даже да съм тръгнала безпътна.
Само пред морето се прекланям
и целувам пясъка му ситен.
Хвана ли го, жива съм тогава,
а светът зад мене е излишен.
Само за морето ми се плаче,
само то ми липсва като никой...
и като изгубено сираче
майка си избирам от вълните.
Само то е дом и хляб, и лято,
и баща, когато се налага.
Само то раздава до безкрайност,
без да иска някой да му дава.
Тук, в морето, са сълзите Божии
по деца без майки като мене.
Господи, недей да плачеш повече,
че ще стане още по-солено...
Господи, не вярвам на очите си,
само тази гледка е безкрайна...
Как си слял небето със сълзите си,
запази завинаги във тайна.
