„Вкъщи стана много тихо“: Да отгледаш дете в област Добрич, което един ден трябва да изпратиш

„Не мога да кажа, че не ми е мъчно. Да, липсва ми. Вкъщи стана много тихо.“
С тези думи Стойка Цанева от Добрич описва раздялата с първото дете, за което се е грижила като приемна майка. След месеци, прекарани заедно, детето вече е при осиновителите си, а домът ѝ е останал необичайно тих.

Стойка е приемен родител от година и половина. Преди да вземе решението, дълго обмисля дали ще се справи с отговорността. Признава, че най-големият ѝ страх не е бил дали ще може да обича детето, а дали ще успее да му даде всичко необходимо.
С времето тревогите отстъпват място на ежедневните грижи, привързаността и радостта от това да вижда как детето расте.
Но още в началото Стойка знае, че един ден ще трябва да се раздели с него.
Раздялата, която не означава край на обичта
Приемната грижа е временна. Нейната цел е детето да живее в сигурна семейна среда, докато стане възможно да се върне при биологичните си родители или да бъде осиновено.
За приемните родители това означава да отглеждат дете като свое, като едновременно с това се подготвят за деня, в който ще трябва да го изпратят.

Именно тази готовност да обичаш едно дете, знаейки, че един ден ще трябва да се разделиш с него, отличава приемното родителство, подчерта заместник-кметът на община Добричка инж. Румяна Иванова по време на дискусията в БТА.
„Вие правите един осъзнат избор. Вие знаете какво детенце вземате, знаете трудностите, наясно сте, че след това ще трябва да се разделите с това дете, но приемате тази мисия“, обърна се тя към приемните родители.
Иванова благодари на семействата за решението им да поемат тази отговорност и за любовта и себеотдаването, с които се грижат за децата.
За Стойка този момент вече е настъпил.
Тя признава, че раздялата е била болезнена, но разговорите с осиновителите са ѝ помогнали да приеме случилото се. Думите им на благодарност са я накарали да почувства, че е изпълнила добре своята задача.
„Надявам се да бъда все така отдадена. Не се надявам – аз просто вярвам“, казва тя.
„Моят дом изгря от усмивки“
Докато Стойка свиква с тишината след раздялата, в друг дом в Добричко започва съвсем различна история.
Алиман Ахмедова от село Божурово наскоро е станала приемна майка. След завръщането си от Германия тя и съпругът ѝ решават да приемат дете. Собствените им деца и внуци живеят в чужбина, а двамата искат да дадат дом и обич на още едно дете.

Преминават през обучение и оценка, а подготовката им продължава около шест месеца.
Когато Алиман разказва историята си пред екипа на БТА, все още очаква първото дете, което ще бъде настанено при нея – момиченце на две години и половина.
По време на последвалата дискусия в Добрич тя вече има новина.
„Вече съм приемен родител и съм много щастлива. В моя дом дойде едно прекрасно момиченце, моят дом изгря от усмивки“, споделя тя.
Разказва, че със съпруга ѝ много бързо са приели момиченцето като свое. В дома им вече има детски смях, нови грижи, а понякога и сълзи.
Радостта обаче е съпроводена и с притеснение.
„Толкова бързо се привързах. Не знам как ще реагирам, когато един ден си замине“, признава Алиман.
„Все едно си отива част от сърцето“
Това чувство познава и Мария Стоянова от Добрич, която е приемен родител от три години. През дома ѝ са преминали три деца – едно по-голямо и две бебета, взети от неонатологията.
Според нея най-трудното не е безсънието, нито ежедневните грижи, а моментът, в който детето напуска дома.
„Все едно си отива част от сърцето, част от вас заминава“, разказва тя.
Мария споделя, че е трудно човек да се съхрани емоционално след такава раздяла. В същото време изпитва удовлетворение, когато знае, че детето е намерило своето постоянно семейство и расте щастливо.
Подобно изпитание преживява и Петя Атанасова от село Долина. Първото дете, за което се грижи, остава при нея три месеца и половина, след което се връща при биологичното си семейство.
Петя признава, че след раздялата е била готова да се откаже от приемното родителство. Продължила е благодарение на подкрепата от социалните работници.
Да обичаш, без да очакваш детето да остане завинаги
Историите на четирите жени са различни. Едната тепърва посреща първото си приемно дете. Други вече са преживели раздялата с децата, които са отглеждали.
Общото между тях е, че всяка е приела отговорността да даде на едно дете сигурност, грижа и обич, без да знае колко дълго то ще остане в дома ѝ.
По време на дискусията „Приеми ме“, организирана от БТА и Агенцията за социално подпомагане в Добрич, приемните родители говориха не само за щастието, което децата им носят, но и за трудностите, които рядко остават видими за останалите хора.
За тях раздялата е болезнена. Но когато едно дете намери своя постоянен дом, болката върви заедно с удовлетворението, че са му помогнали да стигне дотам.









