Съпругата на депутата от Добрич доц. Тодор Тодоров е категорична, че той не се е самоубил

Когато в ранното утро на 5 февруари 1996 година, Митка открива съпруга си доц. д-р Тодор Тодоров с огнестрелна рана в главата, животът ѝ се преобръща. По това време доц. Тодоров е депутат и председател на Парламентарната комисия по земеделие и гори. В страната се вихри нечувана зърнена криза, банките фалират една след друга, а борбата за разграбване богатствата на България е в разгара си. Доцент Тодоров се бори срещу престъпленията на ликвидационните съвети и воюва за утвърждаването на земеделските кооперации в региона. Опитва се да спре бившите шефове на Добруджанска търговска банка да влязат в зърнените бази в Генерал Тошево, Кардам и Спасово, заради просрочие на кредитите, отпуснати от нея. Веднага след смъртта на депутата Добруджанска банка е източена. Днес, 27 години по-късно, разговаряме с Митка по време на конния турнир в памет на съпруга ѝ, за живота, ценностите преди и сега, за работата в името на каузата и за това каква е цената на човешкия живот.

- Г-жо Тодорова, как се роди идеята за конен турнир в памет на съпруга ви?

- Предложението дойде от Община Генерал Тошево, 10 години след смъртта на Тошко. Първоначално турнирът се провеждаше в Генерал Тошево на Тодоровден, но тогава се провеждат и други конни надбягвания и затова решиха да бъде на Тодоровден, но по стар стил, а от няколко години се провежда в Кардам. Турнирът събира много хора и аз винаги се вълнувам, когато виждам, че съпругът ми не е забравен, защото той обичаше родния си край, беше постоянно в региона и работеше за неговото бъдеще. Защитаваше интересите на хората и правеше всичко по силите си, за да запази селското стопанство.

- Намерихте съпруга си на 5 февруари 1996 г. сутринта, в къщата ви в село Малина, прострелян с личното му оръжие. Вярвате ли на официалната версия за самоубийство?

- Не. В никакъв случай. Това беше най-подлото, което можеха да направят с него. Той изключително много обичаше децата и мислеше за тях, не би им причинил нещо подобно.

Времената бяха много тежки за нас тогава. Аз бях кмет на село Малина, а той депутат и председател на Комисията по земеделие в Народното събрание. Получавахме изключително много заплахи, но той все ме успокояваше, че няма страшно, защото не прави нищо нередно. Въпреки всичко, живеехме в постоянен страх. Тогава се връщаше земята, хората се караха, братя и сестри се разделяха, съпрузи се развеждаха заради партийни различия, съседи се намразваха до смърт. Беше време разделно, но да се самоубие заради това е невъзможно.

- Каква според вас е причината за неговото отстраняване?

- Пречеше им. Много им пречеше на приватизацията и реституцията. Противопоставяше се на разграбването и разсипията в селското стопанство. Малко преди смъртта си беше на работна среща в Германия във връзка с животновъдството. Там беше станало ясно, че нашето говедовъдство трябва да бъде унищожено, а животните ни заменени с вносни, уж породисти, и със сигурност по-скъпи екземпляри. Тогава той напуснал срещата възмутен. В кравекомплекса в Малина имахме няколко елитни юници, които пазехме денонощно, защото бяха предназначени за възстановяване на стадото, но в един студен съботен ден ни издебнаха и ги отмъкнаха. По това време закриваха животновъдните комплекси един след друг и колеха животните. За такива времена става дума…

Той много се бореше и срещу намерението да се изсекат поясите, за да се улесни връщането на земята. Имаше идея, ако пояс попада в нечия нива, той да има право да го изсече, а вие знаете колко са ценни те за земеделието. Опитваше се да спре далаверите в селското стопанство, разпределението на търговията със зърно и разграбването на земята, но не очакваше да му се случи нещо такова. Мислеше, че, ако искат да го спрат, биха попречили на работата му по някакъв друг начин, но не и да посегнат на живота му, защото той беше чист. Чист в душата, в мислите си и очакваше хората да го оценят и разберат, че това което прави е за доброто на всички. Не знам защо го направиха…

- Няколко месеца след смъртта на съпруга ви беше убит зърнения бос Иван Иванов от Добрич. Смятате ли, че двата случая имаха нещо общо?

- Не мисля. Тошко не се замесваше в схеми. Беше много разумен, балансиран и внимаваше. Беше човек на каузата и не се забъркваше в незаконни дейности.

- Вие имате три деца. Как приеха те смъртта на баща си?

- Изключително тежко. Никой от тях в никакъв момент не повярва във версията за самоубийство. Дори искаха да водим разследване, за да разберем кой го е направил, но аз се страхувах. Страхувах се много. Най-вече за тях. Дъщеря ми я преследваха. Тя ходеше на училище в Преселенци и обядваше у баба си. Скоро след смъртта на баща ѝ, след излизането ѝ от училище след нея тръгнала кола, която я следила през целия път, дори когато тя сменила маршрута си изненадващо. Много се страхувах за децата. Толкова ужаси изживях. Цяла година след инцидента не бях на себе си. Постоянно се питах дали ще оцелеят децата ми, дали няма да им направят нещо… Слава Богу запазиха ги, не ги нараниха.

- А докъде стигна разследването? Какво установи следствието?

- След около две години излязоха с официално заключение, че се е самоубил, което въобще не беше вярно. Сутринта, когато се случи инцидентът, между нас и съседите имаше паркирана черна кола. Беше я видяла и съседката, но не посмя да каже на полицията, защото се страхуваше какво  може да ги сполети и тях.  В онези времена можеше да се случи какво ли не – хора изчезваха, убиваха ги…

- Тогава се появи версия че доц. Тодоров е бил отчаян, депресиран и разочарован от съпартийците си и затова е посегнал на живота си?

- Това го измислиха, за да оправдаят смъртта му. Беше разочарован дотолкова, доколкото желанието му да направи нещо невинаги срещаше разбиране и не всички го подкрепяха, но той не беше човек, който лесно се отчайва и би се отказал от живота. В никакъв случай. Винаги намираше начин да преодолее пречките и да продължи. Така учеше и нас. Не беше от хората, които се предават.

- Помогна ли ви някой след смъртта му?

- Имаше някаква сума, която дадоха на децата за Нова година, но ние не сме и търсили нищо, макар да нямахме пари. Никакви. Тошко смяташе, че ще живеем, ще работим и ще можем да се грижим за децата си, но всичко се сгромоляса за миг. Нямахме нищо заделено, децата имаха малки суми в спестовни влогове и толкова. Бях ужасена, не знаех как ще продължа, тежестта падна изцяло върху мен, преживях много мъка, трудих се много, но не можех да се предам. Беше толкова тежко. На никой не го пожелавам. Това беше разрушаващо, но Тошко ме беше научил да съм силна. Имахме три умни и възпитани деца, заради които трябваше да се стегна и да продължа и мисля, че се справих. Децата завършиха, задомиха се, имам и внуци. Сигурна съм, че баща им се гордее с тях и ни помага от там, където е. Още ме боли и ми е тежко, затова досега не съм давала интервю. Много ми е тъжно, че такава несправедливост застигна един умен и всеотдаен човек, като съпруга ми. Той не го заслужаваше.

- Как искате хората да запомнят доц. д-р Тодор Тодоров?

- Искам да го запомнят като прекрасен човек, когото всички обичаха. С големия беше голям, с малкия – малък. Независимо дали човекът беше на полето или в парламента, той се отнасяше с всички еднакво. Хора като него се раждат рядко. Той не мислеше за себе си, мисълта и действията му бяха изцяло посветени на другите. Беше много ерудиран, четящ и знаещ човек. Аз му се възхищавах. Много хора го помнят и говорят за него с уважение и аз се радвам, че споменът за него е още жив. Турнирът, организиран от Община Генерал Тошево, помага да си спомняме за него всяка година и да не забравяме какъв всеотдаен човек беше Тошко. Човек, който работеше в името на хората без да се щади, без да очаква нищо в замяна, и плати за това с живота си.

Разговаря Диана СТЕФАНОВА