Иванина Петрова за тишината, загубата и пътя на младия творец от Добрич

Да си млад творец в  град Добрич означава да носиш в сърцето си както корените, така и желанието за простор. Малкият град дава първите цветове,  вдъхновения и  мечти, но сцената за тях често е твърде тясна. Мнозина се изправят пред трудния избор,  дали да останат и да се борят за културното пространство около себе си, или да тръгнат по пътя на нови възможности, където творчеството им може да намери своята публика. 

Разговаряме с 23-годишната Иванина Петрова от Добрич – художник и графичен дизайнер, който живее между свободното изкуство и приложния свят на дизайна. Завършила Природоматематическа гимназия „Иван Вазов“ в родния си град, а по-късно графичен дизайн във ВСУ „Черноризец Храбър“ във Варна,защото вярва, че изкуството трябва да умее да говори на съвременния свят . Днес тя работи като независим илюстратор и създава картини в новооснованата си школа по рисуване „Работилница Арти“.

С нас тя споделя за първите си стъпки в изкуството, за призванието, загубата, вдъхновението и смелостта да следваш изкуството си, дори когато това означава да направиш трудния избор да тръгнеш, за да можеш един ден да се върнеш по-силен.

Как започнаш да се занимаваш с изобразително изкуство и разбра, че това е твоето призвание?

Още като малка рисувах върху тапетите вкъщи и никой не ми се караше – сякаш всички знаеха, че това е част от мен. Бях дете, което за Коледа искаше енциклопедия и графичен таблет, защото винаги търсех нови светове. С времето разбрах, че рисуването не е просто талант, а начин да преживявам реалността. Истинското осъзнаване дойде в моментите на тишина, в къщата на баба ми извън Добрич, където оставах сама с мислите и боите си. Там разбрах, че изкуството не е избор, а посока.

Имаш ли конкретен момент или проект, който „запали“ твоето творчество?

Ако трябва да бъда честна, моето творчество не се събуди в един-единствен миг, а беше като нишка, която различни хора внимателно водеха напред. Още в основното училище моите учители вярваха в мен повече, отколкото аз самата тогава успявах – записваха ме на конкурси, насърчаваха ме да показвам рисунките си и ме караха да усещам, че изкуството има място в живота ми. У дома също имах силна опора – родителите ми винаги гледаха на рисунките ми с възхищение и гордост, а не като на нещо временно. Тази подкрепа ми даде увереност да продължа, дори когато се съмнявах. В гимназията посоката стана още по-ясна – там получих напътствията да вървя смело към изкуството като професия. Истинското пробуждане обаче дойде, когато започнах да изграждам собствената си фирма и да работя с деца. В техните очи виждам онази чиста искреност, която връща и мен към началото – към момичето, което рисуваше без страх. Всяко дете, което преодолява бялото платно, сякаш събужда нещо ново и в мен. Така между подкрепата на близките ми и срещите с новите поколения малки артисти, творчеството ми се превърна в жива, непрекъсната история.

Как град като Добрич е повлиял на творческия ти път и виждането ти за изкуството?

Добрич за мен винаги е бил като отворена врата – място, което не ме е задържало, но и не ме е спирало. Тук започна всичко, тук направих първите си стъпки и срещнах хора, с които споделих творчеството си. Малкият град понякога носи усещане за пауза, но именно тази пауза може да бъде тласък напред. За мен Добрич е началната линия, от която тръгнах към по-големите си мечти.

Къде черпиш вдъхновение – лични преживявания, литература, природа, други художници?

Вдъхновението ми идва от природата, от личните преживявания и най-вече от тишината. Тишината за мен никога не е била празнота – тя е пространство, в което мислите се подреждат.  Мисля, че истинското изкуство търси духовна извисеност и вътрешна хармония.  Именно тази идея ме води – да търся не шумния ефект, а дълбокото усещане. Вдъхновяват ме всестранно развити художници като Леонардо да Винчи, Густав Климт и българският художник Борис Георгиев, чиито творби носят космическа тишина и съзерцание. 

Какъв тип творби те вълнуват най-много да създаваш?

Портретите са моят начин да разказвам истории чрез погледа. Обичам да улавям емоциите – онези тихи моменти, които хората рядко показват. Напоследък се опитвам да изразявам усещанията не само чрез очите, а чрез движение и форма. Конете например ме вълнуват силно – чрез рисуването им може да се предаде сила, свобода и инстинкт. Емоция, която трудно се подчинява на четката, но е силно удовлетворяваща.

Сама ли работиш или имаш арт среда/екип, с който споделяш идеите си?

Често работя сама, защото за мен създаването е много личен процес. Но чрез школата и работата с деца и други художници, усещам, че около мен има жива творческа среда. Идеите се раждат в разговори, в споделени моменти и в малките победи на хората, които започват да вярват в себе си.

Коя твоя творба или проект до момента ти е най-близък до сърцето и защо?

Най-силно свързани със сърцето ми са картините на майка ми. Тя беше човекът с артистична дарба в рода ни и въпреки че не успя да се развие професионално, нейните картини все още красят домовете ни. Загубата ѝ е най-тежкият момент в живота ми, но и най-силният урок – че изкуството е начин да запазим присъствието на хората, които обичаме. Всяка моя картина носи частица от нея.

С какви трудности се сблъскваш като млад художник и как ги преодоляваш?

Една от най-големите трудности е чувствителността, която артистите носят. Често сме неразбрани, защото виждаме света по различен начин. Понякога ни казват, че „летим в облаците“, но именно там се раждат идеите. Да бъдеш едновременно творец и предприемач също е предизвикателство – балансът между мечтите и реалността изисква много сила. Научих се да приемам емоционалността си като дар, а не като наказание. Стартирането на бизнес изисква смелост, особено когато пътят е несигурен. Има моменти на съмнение, но вярвам, че трудният път е този, който изгражда истинския артист. Когато се върна към тишината – към онези дни в къщата на баба ми – намирам отново правилната посока.  

Какво липсва на град като Добрич, за да задържи млади творци?

Добрич е градът, в който поставих първите истински основи на своя творчески път и винаги ще го нося със себе си със специална благодарност. Там срещнах хора, които ме подкрепиха още в началото и повярваха в изкуството ми, когато всичко беше само идея. Истината е, че градът никога не ме е отблъсквал – напротив, той ме научи на устойчивост и търпение. Но понякога развитието изисква не само желание, а и среда, която да отговаря на темпото ти. Мисля, че това е нещото, което не успява да задържи младите творци. В Добрич рисуването често се възприемаше повече като развлечение, отколкото като професионален път, а аз усещах, че имам нужда от по-широка сцена. Опитах да остана и да се развивам там, дори потърсих възможности в художествената галерия, но реалността показа, че липсват условия и активна аудитория. Това беше труден момент, изпълнен с въпроси, но не и с разочарование към самия град. Понякога не си тръгваш, защото не обичаш мястото, а защото искаш да дадеш шанс на потенциала си да расте. Добрич остава част от историята ми – топъл, искрен и важен. А пътят напред е просто следващата стъпка към хората, които са готови да виждат изкуството не само като момент, а като мисия.

Има ли изложби, конкурси или инициативи, в които мечтаеш да участваш или такива в които си участвала вече?

Участвала съм в две изложби, които са важни за мен. Първата сборна изложба, в която участвах бе организирана от школата, в която членувах и се проведе в хотел Graffiti във Варна, тя беше първата ми среща с публиката. Втората беше лична изложба, създадена заедно с моя колежка и партньорка, която ми даде увереност, че мога да застана зад собственото си изкуство се проведе в Морското казино във Варна. След като успях да пречупя всяка моя критична мисъл за картините си, мечтая за самостоятелна изложба в Художествената галерия в Добрич, където историята ми е започнала.

Какво те мотивира да продължаваш, когато се сблъскаш с трудности или критика?

Мотивира ме усещането, че нося нещо повече от себе си – спомен, наследство, емоция. Когато се сблъскам с критика или трудности, се връщам към думите на Борис Георгиев: „Художникът трябва да бъде верен на вътрешния си глас.“ Това е нещо, което се опитвам да следвам. Изкуството за мен е път, а не крайна цел.

Как виждаш себе си след 5–10 години в сферата на изкуството?

След години се виждам преди всичко като човек, който умее да предава – знание, усещане и смисъл. Представям си път, в който преподаването е естествено продължение на личния ми опит, а не просто роля. Бих искала да бъда разпознаваема творческа личност със собствен изказ, но и с кръг от хора, които споделят ценностите и вярванията ми. Мечтая да изградя среда, в която обменът на идеи е жив, а подкрепата – истинска. За мен бъдещето не е в статута, а в доверието, което оставям след себе си. Ако след време някой каже, че съм му помогнала да повярва в себе си, това ще бъде най-голямото ми постижение.

Какъв съвет би дала на други млади хора от Добрич, които искат да се занимават с  изкуство?

Да не се страхуват да изберат по-трудния път. Понякога той изглежда по-бавен и несигурен, но именно той изгражда характера и стила. Да вярват в собствените си качества, дори когато светът още не ги е забелязал. И да помнят, че чувствителността не е слабост – тя е най-силното оръжие на един артист.