Хората на Каварна: Сенсей Арифов: Доказал съм, че правя шампиони. Важно ми е хора да направя

Про Нюз Добрич стартира авторската рубрика на Юлия Василева „Хората на Каварна“, в която днес преставяме сенсей Ариф Арифов. За детството в Каварна, избора да остане в родния си град и мисията да възпитава не само добри спортисти, а преди всичко добри хора, той разказва в интервюто.

Разкажете ни за детството си. Какви хора и каква Каварна Ви изградиха като човек?

Роден съм през 1970 година в така наречената турска махала, на улица „Пейо Яворов“ № 42. Една много шарена махала. Там живееха българи, турци, цигани и смея да твърдя, че точно тази махала ми даде първия старт в живота. Много деца имаше в махалата – това ми е най-яркият спомен. Съседите бяха като половин родители – контролираха ни. Беше едно истинско колективно възпитание със съвременните за онова време методи.

Много добре си спомням чичо Илия Тумбула. Строг, но справедлив човек. Винаги успяваше да приземи всяко дете, което се опитваше да полети в грешна посока.

Аз бях много палав. Обичах много да плувам. Плуването е може би втората ми любов след карате. Така че наистина прекарах 90% от детството си на улицата и на морето.

Кога и как карате се превърна от детско увлечение в житейски път?

В махалата повечето деца залитаха по футбола. Съседското дете Косьо, синът на Илия Тумбула, имаше една книжка с разни картинки – ръце, крака, техники, удари. Не знам как беше попаднала в ръцете му. Разглеждахме я всеки ден. Това беше нещо много различно, защото дотогава познавахме основно топката като средство за игра.

Бях на седем години. В нашето махаленско дере си правехме тренажори за карате. Обличахме едно дърво с плат или хавлия и удряхме с ръце и крака. Естествено, не знаехме нищо. Болеше ни. Получавахме сериозни травми. Един ден удряме, една седмица се възстановяваме. Това бяха първите ми тренировки. Дърветата помнят…

Когато започнах работа в полицията, началниците ме изпратиха на курс за инструктори по полицейска лична защита. Така през 2004 г. във Варна се запознах със сенсей Тони Петров – тогава главен инструктор по полицейска лична защита.

Точно на този курс сенсей Тони Петров беше човекът, който откри този потенциал. Той го видя и ми каза:

„Защо не отвориш клуб по карате в Каварна? Аз ще ти помагам с каквото мога.“

Имало ли е момент, в който спортът Ви е поставял пред трудно изпитание?

За мое злочестие претърпях много сериозна контузия на лявото коляно. Разкъсани коленни връзки, разкъсан менискус. Тогава условията бяха по-мъжки. По-мъжки се биехме, по-мъжки тренирахме.

Потърсих помощ от доктор Шолев, хирург ортопед. Това беше в началото на 90-те години и той ми каза, че медицината все още не е толкова напреднала, за да даде категоричен отговор дали ще се възстановя напълно. Почивката ми се отрази добре. Ползвах и патерици. Постепенно започнах да прохождам.

Но не се отказвам никога. Никога. Докато дишам, целта се гони.

Много хора напускат родния си град. Защо избрахте да останете в Каварна и тук да създадете клуба?

Аз съм кореняк каварналия. Обичам си града. Имал съм възможности да остана на други места, особено след като завърших НСА „Васил Левски“ като треньор по карате, но винаги нещо ме е връщало тук. Каварна е моят дом. Тук са приятелите ми, спомените ми, тук е семейството ми.

Когато сенсей Тони Петров ме насочи към отваряне на клуб в Каварна, започнах да усещам своето призвание. Тогава разбрах, че мога да бъда полезен на децата, че имам какво да им дам. Решението да направя клуб не беше лесно. Тогава, през 2005 г., в Каварна нямаше карате. Нямаше традиции, зала, оборудване. Имаше само желание. Тук искам да спомена Десислава Якимова, защото тя беше моята дясна ръка.

Никога не съм мислил, че ще забогатея от карате. Но знаех, че мога да направя нещо хубаво за града. И до ден днешен най-голямото ми удовлетворение е, когато срещна вече пораснали мои възпитаници. Те ме поздравяват, водят децата си при мен, разказват ми какво са постигнали в живота. Това е истинската награда.

Успея ли да върна поне едно дете обратно в Каварна, значи съм си свършил работата. Искам Каварна да има млади хора. Да има деца. Да има живот.

Помните ли първата тренировка с деца?

Спомням си, че влязоха много плахи и неуверени в залата. Ние наричаме залите по карате „доджо“. Влязоха в доджото с много грешна представа за карате. Мислеха си, че това е нещо агресивно, с много кръв, фрактури и контузии. След няколко тренировки, в които разказвах какво е карате, децата се отпуснаха. Започнаха да канят свои приятелчета също да опитат.

Как спечелихте доверието на първите родители?

Децата и техните родители много ми помогнаха. Тогава с децата и родителите гледахме в една посока – развитието на тези деца както в спорта, така и в живота.

Много родители ми казваха: „Направи го човек.“

Не ни трябваше много време, за да заработим в правилната посока. Децата разбраха моята идея, че ние не предизвикваме агресия.

Кое е най-голямото Ви постижение като треньор?

От доста време вече не споменавам имена. Има деца, които са оставили дълбока диря в мен. В нашето доджо имаме стена на славата. Там съм закачил техните снимки. Но имена не искам да споменавам, защото има деца, които не са толкова успешни като спортисти, но са успешни като хора.

Работите с деца повече от две десетилетия. Как се промениха те и по-трудно ли е днес да ги привлечете към спорта?

По наше време в Каварна имаше много деца. От две хиляди деца можеше да си избереш петима приятели според твоите интереси, ценности и разбирания. Днес децата са много по-малко и този избор почти го няма.

Случвало ми се е да виждам как деца убеждават мои възпитаници да се откажат от спорта с доводите, че било скучно, че си губят времето. Възпитаниците ми започват да се колебаят кое е правилното – да тренират или да се откажат. А когато прекарват по-голямата част от деня в училище и навън, а в доджото са само час и половина, влиянието на средата е много по-силно. Оттам идва и големият отлив.

След толкова години като треньор какво най-важно искате да оставите на децата?

При нас тренировката започва и завършва с поклон. Това е много характерно за карате. Трябва да уважаваш противника, учителя, въобще всички хора, защото благодарение на тях се развиваш като човек. Не живееш сам на този свят.

Аз никога не съм делял моите деца на успешни и неуспешни. За мен всички деца са си мои деца и ги обичам еднакво. Искам всяко едно от тях да е успешно като характер, като човек, а не само като спортист.

Идеята на карате е да приемаш успехите смирено, а загубите – с достойнство. Това е.

Имам една дефиниция за дисциплината:

Мотивацията те кара да започнеш. А дисциплината те кара да завършиш.

Дисциплината е движещият фактор в живота на човека.

Затова това е и моята мисия. Да, доказал съм, че шампиони правя. Но хора искам да направя. Хора, които да бъдат пример за другите.

И помнете, деца: медалите са преходни, а постъпките ви са вечни.

Юлия Василева