Фотографията е общуване без думи, каза за БТА доц. Петър Абаджиев дни преди откриването на юбилейната си изложба по повод своята 90-годишнина
Фотографията е разговор с хората без думи, получава се едно свързване на духа на фотографа с този на гледащия, казва в интервю за БТА доайенът на българската фотография доц. Петър Абаджиев. Разговорът с него е по повод предстоящата му на 20 май в Клуба на фоторепортерите в София ретроспективна изложба „Моят свят”. С откриването на експозицията той ще отпразнува 90-ия си рожден ден.
Последните години празнувам всеки свой рожден ден с изложба. Така ще бъде и сега на 20 май, за която отново разчитам на този прекрасен човек – Юрий Трейман (кураторът на изложбата), каза Петър Абаджиев. Експозицията ще включва както съвсем нови неща, така и фотографии, снимани преди повече от половин век, посочи той. Ретроспективната си изложба Абаджиев представи най-напред през февруари т.г. в Ямбол в отговор на покана на местното сдружение „Ямболска фотографска общност”. Събитието бе част от програмата на Международния маскараден фестивал „Кукерландия 2026” и съпътства едноименната фотографска експозиция, припомня БТА. Изложбата в София ще бъде допълнена с още няколко негови творби.
Дни преди събитието, разговаряме с Петър Абаджиев за фотографията и кога тя е изкуство, защо снима толкова много портрети, за това, че продължава да учи и експериментира. Авторът споделя и възгледите си за живота и на какво трябва да стъпват отношенията между хората.
Какво от това, което виждате, Ви кара да вдигнете обектива, за да го превърнете в нетленно?
- Малко по-особена е моята фотография. Когато работя, никога не използвам директно образа или изображението, което съм заснел, а го дообработвам, разказва Петър Абаджиев. Това не се харесва на всички, има доста противници на този тип фотография. Но това съм аз! Защото с дообработката искам изображението да отговаря на моето „Аз”, на моето вътрешно чувство в момента, на моята идея, на посланието, което искам да дам. Например, образът на Милчо Левиев – ами това е „моят” Милчо Левиев. Това изобщо не е Милчо Левиев, ако имаме предвид само физическа прилика с него. Най-малко е това. Въобще не търся това.
Само две от снимките от експозицията – тези на актьора Иван Балсамаджиев, са правени в студио. Всичко друго е снимано в кръчми, на улицата, в салони при откриване на изложби. Винаги в мен има апарат и се опитвам да заснема репортажно нещо, което после преобразявам в моето - моят образ, моето изображение. Ето, вижте портрета на онази жена (сочи към една от фотографиите), видях я на една изложба - беше седнала и вдигнала глава нагоре. Ами в нея има много финес! Затова така съм я снимал. И портретът няма нищо общо с реалната ситуация и среда на заснемане.
В поредица от снимки, кое кара човек да спре и да се вгледа в конкретен кадър?
- Ами значи, че видяното отговаря на неговия дух, казва Петър Абаджиев. Тук не говорим за фотография, която има документална стойност. Аз търся друго. Това, което съм вложил като послание в изображението, съвпада с духа на този, който гледа, обяснява той. Това е невербалният език на фотографията. И ако тя е осмислена, т. е. ако в нея има и малко философия, има и музика, и естетика, тогава тя започва да действа на хората по един, така, много благороден начин.
- Защо портретът има доминиращо присъствие в работата Ви?
- Винаги ме е привличало да уловя философията на живота на един човек. Как е минал животът му - това винаги личи – по образа, по бръчките, по израза, по очите, които са страшно важно нещо. Когато съм с приятели – винаги снимам. Затова и в моите изложби могат да се видят както известни хора, така и „неизвестни”, които също носят в себе си своите изживявания и емоции.
Защо черно-бялата фотография продължава да изкушава фотографите и кое я прави толкова въздействаща?
- Има един много голям фотограф, който казва: „когато снимате цветно, снимате дрехите, когато снимате черно бяло – снимате душата”. Това е така, защото черно-бялото се изгражда само от светлината, от светлини и сенки. Докато в другия случай – като се прибави и цветът – да, за определени неща е много добро нещо, но за други – не смятам така. Не съм от тези фотографи, които отричат напълно цветното или пък черно-бялото. Когато фотографията е изкуство, защото тя невинаги е, то тогава има истории и за черно-бяло, и за цветно, има истории за стари технологии, има цианотипии и разни други интересни неща, които се правят напоследък.
Има едно връщане към технологиите от ХIХ век. Даже аз самият се съблазнявам да направя една изложба от цианотипии. В момента разсъждаваме с един колега, който е голям специалист и от когото се уча. Аз съм на 89 години и до 90, дай, Боже, да доживея, но се уча още. Помага ми един колега от Ямбол – Стефан Каменов, той е много добър специалист, беше мой студент навремето.
Променят ли се възгледите - за фотографското изкуство, включително, през годините?
- Възгледите се изменят непрекъснато, не са нещо закостеняло. Опитвам се винаги да съм с времето, макар да съм на толкова много, патриаршески, години. Въпреки че в мене, както и в много хора от моето време, има едно вътрешно самоограничение – самоограничение от свободата. Защото ние сме израснали в несвободно време, когато всичко беше контролирано. Не казвам, че всичко е било лошо, но не казвам, че е било и хубаво. Времето е като печат, който е ударен много силно в съзнанието на човек. Затова съм във възторг от младите хора – от талантливите, не от масата, които снимат, както казваме, котенца и кученца. Но съм възхитен от истински талантливите млади хора и тяхното смело мислене.
Винаги е имало известна съпротива срещу новите неща – при навлизането на цветната фотография, после с цифровата, сега – на изкуствения интелект. Идва ли краят на фотографията и къде е границата за ползване на новите технологии?
- Фотографията и изкуственият интелект са две различни неща. Във фотографията образът се изгражда от светлина – фото-графия – т.е. рисуване със светлина, нали така. Докато при изкуствения интелект се изгражда от електрончета, които се движат нагоре-надолу, наляво-надясно, по команда от човек, обяснява той.
Когато фотографията се е появила, са казали, че тя ще унищожи живописта и графиката. Не ги е унищожила. Сега се появи изкуственият интелект и се казва, че ще унищожи фотографията – ами няма да я унищожи! Тази фотография, този тип, който е тук (показва свои творби) и която десетки хиляди хора по света правят – тя няма да изчезне.
Все пак изкуственият интелект е нещо велико и не може да бъде спряно. Това е технология, която помага за определени задачи. И когато е ползвана като инструмент, не е проблем – както вие ползвате компютъра, за да пишете вашите статии, а не пишеща машина (смее се). Да, може да затрие много професии, като например тази на дизайнерите, но няма да унищожи фотографията – тази, която е мислена, която съдържа душата, личното възприятие и послание на автора.
Поколения фотографи се обръщат към Вас с „Чичо Петьо” – израз, съдържащ едновременно респект и топло отношение. Как приемате това?
- Това е щастието на един творец – да го уважават. Но то си има и своята причина. Аз просто никога с никого не съм се скарал. Да, различните хора имат различни виждания. И моето виждане не е задължително за никого да го приеме. Но аз приемам това на другия. И с помощта на компромиса успяваме да достигнем до едно общо виждане за нещата. Например, аз съм десен, а един много добър фотограф – Иван Стоименов, е с коренно различни убеждения. Че аз с него съм такъв приятел, както с никой друг не съм! Абсолютно различни сме в политическите си възгледи, но за какво да се караме? Какво да деля с него? Така че – това е пътят на разбирането между хората, което липсва понякога – добротата и компромиса.
Харесва ми да чувам различно мнение, включително и критични позиции за мои творби. Така имам повод да изложа моите аргументи, не да споря. Нека водим диалог, да обменяме идеи.
Освен изложбата какво още планирате в навечерието на Вашата 90-годишнина?
- Не обичам да планирам. Всичко си идва от живота и си се подрежда, нищо не става случайно.
Доцент Петър Абаджиев е почетен член на Национално сдружение Фотографска академия „Янка Кюркчиева” и на Асоциацията на професионалните фотографи. Роден е на 20 май 1936 г. във Варна. От 1959 г. работи активно в областта на художествената фотография - портрети, пейзажи и експериментална фотография. Специализира „Фотография“ във Виена. Преподава в продължение на над 15 години в Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов” и в Нов български университет. Водил е курсове във Факултета по журналистика на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и в Арт Колежа по екранни изкуства.
През годините е подготвил над 40 самостоятелни изложби и има участия в повече от 50 общи фотоекспозиции у нас и в чужбина, носител е на множество награди. През 2008 г. е удостоен със златната статуетка на Фотографската академия за цялостно творчество. Носител е и на почетния знак на София.
