Било, каквото било в каварненското село Било

Съдбата на каварненското село Било е, като в онази епитафия „И да те е имало, пак те е нямало“. Днес следите на това добруджанско село започват да се губят, а природата се е заела да го скрие завинаги. За село Било няма да намерите информация в интернет, няма да видите снимки, няма да намерите нищо в архивите, няма да прочетете и дума за това какво е било в село Било.

А то е било. Било е още от 1573 година, когато се споменава в регистрите на джелепкешаните (овцевъдите). Според тези регистри селото се е казвало Сърт кьой, което означава „село на височината“. Думата „сърт“ се превежда и като „било“. Затова, когато в Спасовска община през 1906 година, започва смяна на имената на населените места, село Сърт кьой става село Било. Славно село е било село Било. Село с 450-годишна история. Малко са хората, които още помнят времената, когато името му не е означавало минало време, а най-високата точка на Добруджанското плато и как, когато валял дъжд и водата прииждала като река, устремена към морето, минавала покрай селото, а не през него.

Така го помни Цветанка Попмаринова, която е родена и израснала в село Било. Макар да живее от години във Велико Търново, където се омъжила след завършване на висшето си образование, помни и съхранява живи спомените за живота в селото и с гордост разказва за години, в които Било е било живо.

Село Било преди идването на преселниците през 1940 година, е било обитавано от местни едри чифликчии, които за времето си притежавали съвременна техника за обработка на земята, имали трактори и вършачки. Бъдещето му е клоняло към малко, развито земеделско градче дори. В селото се оформили две компактни групи население - местни и преселници. За преселниците държавата организирала просветителски и ограмотителски курсове, тъй като са ходили преди това на румънско училище в Северна Добруджа и са имали нужда от българско обучение.

„На  югозапад от Било - разказва Цветанка - където сега има голям ветрогенератор е най-ветровитата точка на вътрешна, крайморска Добруджа. В Било е имало 2 обществени кладенеца - единият засипан впоследствие и наречен "слепият", а в другия един от чифликчиите умишлено хвърлял мъртви животни, за да ходят селяните за вода от неговия частен кладенец. За водата се "заплащало" с личен труд. Например майка ми му е копала 2 реда лозе за 2 кофи вода.“ – разказва г-жа Попмаринова.

След 9.09.1944 г. животът на селото тръгнал по пътя на социалистическата национализация и колективизация. В този период Било се електрифицира, водоснабдява, асфалтира, има огромна зеленчукова градина, търговска мрежа с хранителен магазин и собствена хлебопекарна. През 1965 г. се открила и първата транспортна връзка със съседното Септемврийци, което определено оживило селото.

„Училището в село Било го закриха през 1963 г. - спомня си Цветанка Попмаринова - тъкмо бях завършила 4 клас. Казваше се „Паисий Хилендраски“. Училището в селото имаше две стаи - малка учителска и страаашно мазе за непослушните ученици, което беше под пода на коридора и се затваряше с капак. Имаше стенна ниша и, доколко е вярно не знам, но учителите ни казваха, че там се е крил Васил Левски. Учихме в слети класове от 1-2 и 3-4, с двама учители. През лятото към училището функционираше детска градина. Имаше нужната бройка деца, но го закриха защото в съседното село Нейково построиха двуетажно училище със столова и пансион. С цел да бъдем по-добре обгрижвани, ни прехвърлиха там на седмично пребиваване, с възпитатели на целодневно обучение, като общината поемаше превоза ни в почивните дни. Добруджанският край нямаше свои подготвени педагогически кадри. Обучаваха ни среднисти, предимно от Врачанско.“ – спомня си Цветанка.

В селото имало читалище, където всяка седмица, се прожектирали кинопрегледи и филми с подвижна техника. Църква не е имало, но който е искал ходил в църквата в с. Белгун.

„Преселниците в голямата си част бяха от с. Еникьой. Голямо и будно за времето си село, в което е учителствал Васил Левски. Този дух в комбинация с духа на местните едри земеделци и местните напредничави хора е съживил селото. Читалището имаше сцена, на която редовно, като ученици, отбелязвахме рождението на Христо Ботев с драматизация на част от поемата "Хаджи  Димитър". Читалището беше културно средище, даже си спомням, че Владигерови идваха да свирят. В Било имаше дори медицинско лице, изкарало курс, което оказваше първична медицинска помощ, но децата, се раждаха по домовете, с помощта на бабуването на самоуки жени. А тук, в Търновско, свекърва ми е раждала през 1950 г. в родилен дом! Къде сме били ние?! Но всички деца бяхме здрави с изключение на едно умствена изостанало дете, но той носеше името на Вълко Червенков, който, между другото, знаеше за кръщелника си и дълго време му пращаше колети.“ - разказва Цветанка.

През 70-те години в селото започнали да отглеждат тютюн и кимион, като лично ползване. Доходите на хората нараствали и те започнали да изграждат по-добри домове за себе се, а за децата купували жилища в Каварна, Балчик, Добрич, Варна. „Изтикаха младото поколение от полето, от земеделската работа към града. Зад тези успехи се крие и ранното, за ония времена, пенсиониране. – спомня си Цветанка - Сравнително млади, оборудвани с каручки и магаренца, работливи, хората дообираха останалата реколта по полята, гледаха и продаваха много животни и подсилваха бюджета си, както своя, така и на децата си. С идването на едрите арендатори и кооперации това вече не беше възможно. Ако по време на прехода имаше инвестиции по селата във всякакъв вид инфраструктура, най-вече транспортна, те нямаше да запустеят. Не му е било писано на Било да бъде“, съжалява Цветанка и казва, че в това отношение селата във великотърновски регион са много по-добре.

Цветанка Попмаринова си спомня, че е имало и още има отлежаващ проект за международно трасе Дуранкулак – Варна, който да минава през селото и така да се съкрати дължината на пътя, но идва 89 г. и проектът е забравен. „После, срещу едни избори, отново го обещаха, но и отново го забравиха. Мисля си, че забравата на този район, източно от Генерал Тошево, може и да е целенасочена, т.е. като обезлюдим региона и го превърнем само в територия, съпротивлението за шистов газ ще е нулево. Жалко! Село в равнината на 9 км пряко от морето, с една транспортна връзка до него, можеше да бъде превърнато в оазис и за българи, и за чужденци. А сега е пустиня... пустиня в Златна Добруджа?!“, разсъждава Цветанка.

По нейни спомени къщите в селото са били около100. Във всяка от тях средно са живеели 4-5 човека, което е около 500 души население. Днес, според кметския наместник на селото Мери Амирова, в Било живеят постоянно 3 души, а 18 имат адресна регистрация. Според г-жа Амирова, която е кметски наместник и на село Нейково, липсата на транспорт е „убило“ селото. „В Нейково живеят повече хора, защото е на главен път и много софиянци и чужденци го избраха за закупуване на имот, заради близостта му с морето.“, казва кметският наместник.

За село Било надежда няма, както няма надежда за много добруджански села, които потъват в забрава и постепенно ще бъдат изтрити от картата, все едно никога не ги е имало. Сега всичко е покрито с див орех, пустота и забрава и животът бавно изтича от селото. Тъжна гледка са пустите дворове, изпочупените прозорци, пробитите покриви, окъсаните знамена, а по улиците вместо хора се разхождат щъркели и фазани. Постепенно къщите се предават и природата заема местата им. Всичко е тихо и единствените шумове са от вятъра, който минава през изпочупените прозорци на празните стаи, от скърцащата врата, която вече не може да се затвори, от избелелите и окъсани некролози на последните стопани на дома, които скоро ще бъдат забравени. Няма по-жестока смърт от забравата.

Тава е краят на едно добруджанско село устояло 450 години на превратностите на съдбата, преминало през робство, капитализъм, войни и социализъм, но не издържало изпитанията на българската демокрация и липсата на държавна политика и грижа за българските села.

Било, каквото било в каварненското село Било.

Диана СТЕФАНОВА

В материала са използвани данни от книгата на Георги Топалов „Речник на селищните наименования в Добричка област“