Водещи новини Култура Общество

Константин Божинов от Добрич покори престижни музикални сцени в Западна Канада и САЩ

„Пошлостта в изкуството ме натъжава. Длъжни сме като артисти да оставим след себе си стойностни неща. Трябва да се гордеем с всичко, което правим, та когато остареем да не ни е срам, да не прикриваме лица заради нещата, които сме творили. Времената са трудни. Дано моите колеги музиканти и артисти не губят вдъхновението, енергията си и всичко онова, което ги е дърпало напред през хубавите времена.“

Думите са на д-р Константин Божинов – български и канадски музикант, солист на големи симфонични оркестри, концертирал в Западна Канада и САЩ. Ненавършил още христовата възраст, той е записал в музикалната си биография много – владее пет инструмента, защитил е докторантура по философия и музикознание, преподава, продуцира, изнася концерти, свири на орган в църква, бил е музикален критик. Живее във Ванкувър, но казва, че е „горд добричлия“. Постигнал е много, но не е забравил откъде е тръгнал – от уроците по китара в читалището в Добрич, които плаща със стипендията си за отличен успех в училище.  

Константин Божинов е роден в Добрич през 1988 година. Учил в Хуманитарната гимназия от 1 до 11 клас, с около двегодишно прекъсване. През 2000 година заминава със семейството си за ЮАР, но се връщат и през 2006 година емигрират във Ванкувър, Канада. Първата му любов и страст е китарата. „В ЮАР започнах да се интересувам от китара. Родителите ми нямаха възможност да платят за уроци, бях самоук. Когато баба ми дойде на гости в ЮАР, ми купи първата класическа китара“, спомня си Коста.

Когато бил 7 клас в Хуманитарната, решил, че му е нужен учител по китара. Семеен приятел му  казал да отиде в читалище „Йордан Йовков“. „На последния етаж се качих – там беше музикалният отдел. Срещнах Екатерина Велкова – първата ми учителка по класическа китара. Тогава бяха трудни години, а семейството ми е скромно, не можехме да си позволим месечната таксата в читалището. И аз й казах на г-жа Велкова: Вижте, не можем да си позволим таксата. Голяма чест й прави на тази жената, защото каза: Добре, идвай, щом имаш желание да се научиш, това е най-важното за един ученик по музика. И тя ми даваше, така да се каже, про боно уроци, един-два пъти в месеца – просто да ми даде задачи и да провери докъде съм стигнал. Никога няма да забравя това.“

На следващата година открил инструмента акордеон. Бил на фолклорния събор „Богородица“ в Ген. Тошево, чул фолклорна група, много го грабнал този инструмент. Разбрал, че в читалището в Добрич преподават и акордеон. Но въпросът пак опрял до финансите.

„Тогава се стегнах и направих успех над 5.50 в гимназията, за да получа стипендия. Тя беше с  два лева повече от месечната такса в читалището. Успях сам да си плащам таксата, че даже да ми останат 2 лева! Много исках да науча повече и да имам наставления от добър учител. Така започнах да изучавам теория, хармония, солфеж за акордеон и китара“, разказва Константин.

В Канада завършил 12-и клас и дошло време да следва. Кандидатствал музика, въпреки че баща му и майка му били против. Смятали, че музикант къща не храни. „Има подобен израз и на английски – Starving Artist! Искаха да избера например география – такава ми беше паралелката в гимназията, бях печелил олимпиади, вървеше ми , интересувах се от демография, икономика, политика. Но една сутрин станах и казах на баща ми: Ти си живял живота си както си намерил за добре. Аз трябва да имам свободата да направя същото. Една седмица не ми говори! Така записах профил „музика и пърформанс“ с китара в Университета на Британска Колумбия – най-големият в Западна Канада. Аз исках с акордеон да кандидатствам, но този инструмент там им е много странен, никой не го преподаваше. По късно аз станах първият преподавател по акордеон в района“, казва добричлията.

 В Монреал завършил магистратура. Още като студент тръгнал по концерти. Свири на няколко инструмента – китара, акордеон, пиано, лютня, орган. Бил е солист на всички големи симфонични оркестри на Западна Канада, участвал в турнета в САЩ, в записи с оперни компании.

Във Ванкувър е защитил докторска дисертация по философия и музикознание. По-късно издава изследванията си в книга, с акцент към музикалното предприемачество. „ Изследвах музиката по времето на Луи 14-и във Франция и строгия му, авторитарен режим и контрол над изкуството. Това ме интересуваше, защото ми напомняше за историята на Източна Европа през комунизма – как една държава и правителство влияят върху свободата на един артист и творец да прави каквото иска. Радвам се, че имам щастието да живея в държава, която позволява на човек с моята професия да се развива. Стига да имаш желанието, има пазар и хора, които да те подкрепят“, казва Константин. Наред с академичната си и изпълнителска дейност, той развива и продуцентската си къща. Преподавал е на деца, на ученици от гимназиални оркестри, а също така и на студенти първи и втори курс, когато бил докторант в университета в гр. Виктория.

Получил покана от местен колеж да преподава акордеон – там никога не бил преподаван този инструмент, а имало желаещи. Така Константин  създал катедра с акордеон, направил методика и програма.

Коста сподели скъп за него момент отпреди две години, в Добрич – може би тук е мястото да кажем, че той си идва в родния град всяко лято.

„Още от малък много ми харесваше органа в зала „Добрич“. Влязох в залата и казах на жената, която продаваше билети за някакво събитие, че съм църковен органист в Канада, но съм от Добрич и винаги съм мечтал да свиря на органа в тази зала. Има ли как да стане – попитах – само за 10 минути? Отидох при директора на залата и той ме пусна. Останах там повече от час, свирих -беше невероятно, сбъднах си детската мечта.“

В Канада направил оркестров вариант с аранжимент за акордеон на българска народна песен – красива родопска мелодия, само че в равноделен такт, защото на западните музиканти им били трудни нашите неравноделни тактове. Оценили обаче високо творбата.

„Ако чете някой интервюто, ще каже – в Канада е прекрасно да си музикант, но не е така, не е лесно и тук. Истинското изпитание за артиста и музиканта е когато времената са по-трудни – както сега. На мен ми доставя огромно удоволствие да правя това, което мога. Пожелавам си в идните години да запазя вдъхновението и енергията, вътрешния огън, който ме бута напред. Знам, че в България всичко затвори – няма театри, няма концерти. Как да се справят тези хора? Това пожелавам на всички мои колеги – да не губят онова, което ги е дърпало напред през хубавите времена , да го запазят и в лошите“, казва д-р Божинов.

Пошлостта в изкуството в България го натъжава. „Говоря за чалгата – това всъщност е хубава турска дума, която значи нещо различно. Но аз говоря за бруталността и пошлостта. Всеки си има вкусове, не отнемам това право, но сме длъжни като музиканти, артисти и като хора да оставим след себе си стойностни неща. И като станем на 80-90 години, когато си говорим с внуците и правнуците, да не ни е срам, да не прикриваме лица заради нещата, които сме правили“, изтъква Коста.

Той сподели, че е харесал интервюто в Про Нюз Добрич с шеф-готвача Сидония Радева и се впечатлил от казаното от нея  – че не трябва да се прави компромис със стойностното и качественото. Това би казал и на колегите си артисти и музиканти – и в Канада, и в България: „Не гонете „бързия долар“, гонете стойността и качеството. Това е начинът да се борим с пошлото в изкуството – да правим нещата честно, с душа.“

Музиката за Константин е и хоби, и професия – трудно е да се дръпне чертата. Той чете много и всяко лято си носи книги от България в Канада. В момента препрочита книгата на голямата Татяна Лолова, с която се разделихме преди дни. Негов любим автор е превежданият на много езици Мирослав Пенков – български и американски писател и преподавател по творческо писане, който живее в Тексас. Коста е впечатлен от неговия сборник разкази „На изток от запада“ и от романа му „Щъркелите и планината“.

Сред хобитата на Константин са готварството и градинарството. От малък израснал по селските градини – едната му баба има къща в с. Росеново. Чувства се като истински добруджанец, свързан със земята, изпитващ уважение към хората, които се занимават със земеделие. В дома си в Канада има градина, в която отглежда зеленчуци, а баба му често била негов консултант. 

Follow Me:

Related Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *