Водещи новини Култура

Константина Петкова – един живот, като на кино

Има такива хора. Те са като Вселена. Когато се запознаеш с тях, ти се струва, че са живели в свят, в  който важат други правила и нещата се случват почти вълшебно.

Такъв човек-вселена е Константина Петкова. Много исках да си поговоря  с нея, да ми разкаже как се тръгва от село Пчеларово, минава се през Италия, Австрия, Франция, САЩ и Швейцария и се стига до… село Пчеларово. Да я оставя  да говори, а аз само да слушам и да се опитам да ви разкажа за един живот като на кино.

Родена е в една година с цар Симеон. Той в София, тя в с. Пчеларово,  Добричко. На пръв поглед няма нищо общо, но съдбата ги свързва по начин, по който само тя може.

Как се случи така, че успя да стигнеш от Пчеларово до Италия?

След като завърших гимназия в Добрич, заминах да пея в Операта в Русе. Там бях шест сезона. Тогава се обяви конкурс за оперна певица в Палермо. Явих се и го спечелих, но получаването на виза отне доста време.

През коя година беше това?

Беше през 1960 година, а тогава тези неща се случваха трудно. Имаше проверки, проучвания. Получих мястото на певица, но то не ми беше  достатъчно, защото исках да уча. Исках да имам музикално образование. Затова, след Палермо заминах за Рим, явих се на конкурс за академията „Санта Чечилия“ / Conservatorio statale di musica «Santa Cecilia»/ и ме приеха. Това беше един труден период, защото стипендиите бяха ниски, а през лятото изобщо нямаше такива. Трябваше да поемам  различни ангажименти и да работя на няколко места, за да мога да се издържам. Не зная как бих се справила тогава, ако не бях научена на тежък селски труд. Безкрайно съм благодарна на баща ми за това. Сутрин той ни будеше рано, за да работим. Имахме и работници, но и ние трябваше да сме с тях. Благодарение на това, се справих без пари и без колети от дома. В една кутийка си носех малко храна за обяд. Така оцелявах без помощ от семейството си.

Завършила си Музикална академия в Италия?

Да.  Музикалното образование в Италия се провежда в две институции  – Консерватория и Академия. Академията е със специален конкурс, с по-висока стипендия и две години специализация само при много големи преподаватели. Приеха ме в Академията и след това ме назначиха за солистка на „Виртуозите на Рим”. Това е един голям оркестър, в който са най-големите звезди на италианската музика. Първата цигулка на този оркестър, например, е първата цигулка на „Ла Скала“ в Милано. Първото виолончело е от филхармонията на Торино и така от цялата страна се канят най-добрите музиканти, които са на ниво „професор”. Събирахме се, репетирахме и тръгвахме на турнета в Европа.

А,  кога замина за САЩ?

След едно такова турне ме поканиха в Париж, където имах концерт в радиото и там получих покана да заместя певица в САЩ. Поканата беше за един от най-големите университети, където учеха 60 000 студенти, в град  Блумингтън. Изнесох концерт там и след него при мен дойде човек от администрацията на университета и ми казва, че техния педагог се пенсионира и мястото е свободно, ако желая, мога да остана. И аз приех. Не бях приключила нещата си в Италия, но останах. Същата година обаче  започна една жестока зима в Индиана и всички студенти и преподаватели от университета бяхме евакуирани и откарани с военна техника до летището в Чикаго, а от там до различни точки на Америка. Първоначално възнамерявах да замина за друг щат, но две мои съквартирантки от Иран ми казаха: В никакъв случай провинцията! Само Ню Йорк! Идваш с нас! 

Така в движение си решила да заминеш за Ню Йорк?

Да, макар че не познавах никого в големия град. Малко ме беше страх, а и градът в началото никак не ми хареса. Моите приятелки ми казаха, че ще ме запознаят с една канадка от културните среди на Ню Йорк. Тя беше известна телевизионна журналистка и организира парти в дома си, за да ме представи. Така попаднах в т. нар. „лофтове” – това са стари фабрики с огромни помещения, разделени с малки дървени конструкции, като малки апартаменти и са наети от различни жени. За пръв път виждах това явление, наречено „сингъл уомън”. Това бяха жени, наели тези помещения, за да избягат от ежедневието, семействата, работата, града… Те идваха там, за да си почиват или да се спасят от проблеми. Имаха телефон с дълъг кабел и го разнасяха, според това кой го ползва. Събираха се, помагаха си,  даваха вечери, забавляваха се. Така се запознах с тези жени и техните истории. За мен те бяха аналогия на нашите самовили и самодиви.

Каква аналогия направи между тези жени и нашите самодиви?

Много общи неща намерих. Имах невероятния късмет да познавам Емилиян Станев, който беше познавач на тази част от българския фолклор и той ми даде много информация и лексика от онова време. Защото, в митовете за самодивите има и историческа истина. Той ми разказа, че жените в Северозападна България, отивайки в семейството на съпруга си, не са имали право да говорят една година. Дори на децата си. Някои от тях забравяли да говорят, бягали от съпрузите си и, най-вече, от свекървите и заживявали в гората, за да се спасят от тормоза. И си дадох сметка как в тази модерна епоха нещата за жените не са се променили много. Те все още страдаха от мъжкия терор. Това ми даде идея да направя спектакъл с американски актриси, които да играят ролите на самовили и самодиви.  Направих  сценографията, хореографията и режисурата, намерих български песни, които да изпълняват. Актрисите бяха американки, но аз казах: Всичко ще е на български! Беше им трудно, но успяха да си научат репликите и се справиха дори с такива архаични и сложни думи, като „понаизпопракизвахме се” и „хвърли хвърчило”.

Къде се игра този спектакъл?

Беше трудно да се намери място, където да се репетира и играе. Обикалях Сохо в търсене на помещение, но повечето от собствениците на помещения бяха евреи и наемите бяха непосилно високи. Бях получила много добър хонорар от радиото в Париж и разчитах на него, но не беше достатъчен. Обикаляйки, попаднах на прекрасна реставрирана галерия. Една такава изчистена със стилни колони. Много ми хареса  и влязох да разгледам. Попитах  жената, която беше на рецепцията, на кого е тази галерия и дали собственикът би разрешил да се играе театър тук. Тя ми отговори, че галерията е на мистър Дукас, но той не се занимава с театър. С живопис, скулптура и фотография – да, но не и с театър. Същата вечер обаче излизахме на вечеря с тази моя приятелка канадка и нейния съпруг Питър, който беше адвокат на Уолстрийт. Покрай нас мина добре облечен и малко странен господин, който поздрави Питър и аз попитах кой е този човек. „Това е мистър Дукас” – каза ми той. „Мистър Дукас! Галериста!? А, можеш ли да ми уредиш среща с него? – Мога, разбира се. Той е мой клиент.” И така се срещнах с мистър Дукас. Обясних му  идеята си за спектакъл, но той много учтиво ми отказа. Предложи да ми помогне, като ме изпрати при свой приятел – художник, който разполагаше с подходящо помещение, което ми даде на много нормална цена. Сценарият беше готов и започнахме репетиции. Малко преди големите репетиции мистър Дукас се обади и ми каза, че можем да репетираме и при него.

Защо си е променил решението?

Не зная защо… Може би, беше разбрал, че правим нещо уникално и интересно, но зная, че това беше моят шанс, моята съдба и повратна точка в живот ми. Мистър Дукас стана мой спонсор и то голям. Уговорихме се да плащам наем от 400 долара,  но всеки месец, отивайки при секретарката с чека, получавах един и същ отговор „Мистър Дукас каза да платите после” и това „после” никога не дойде. Той не само ме спонсорира, но и ми позволи да внеса в галерията големи дървета с корените и много животни – агнета и коне. За целите на спектакъла през галерията пуснахме да тече вода. С камион, който шофирах сама, докарах животни от 150 километра. Всеки ден им чистех и Дукас всеки път, като минаваше, се изненадваше от това, което вижда, но ми позволи да го направя. Идеята ми беше да пресъздам планина, в която тези жени да се крият и да живеят. Според сценарият ми, те трябваше да се пазят от мъжете си и от овчари, които идваха да ги отвличат. За това имаше сцени на борби. Аз не бях много наясно с тези неща и по тази причина изучавах стиловете борба при един турчин. Той ми показваше различни техники от борбите и аз после учех момичетата на тях. Освен това, им преподавах, една много специална техника. Вид екзерсис, който беше много дълъг и много труден, до известна степен основан на йогизма, но в основата си беше останал от времето на Аристотел. Той е много интересен и се състои в постепенно освобождаване на всяка част от тялото, като целта е всичко да се остави на гравитацията, но, когато падне, да не се чуе шум и да няма удар. Започва се от китката, после е от лакътя, от рамото и т.н. докато се стигне до там, цялото тяло да падне безшумно и без травми . Когато дойдох в България да преподавам, исках да въведа тази техника като част от обучението. Дори засях градината с райграс, за да е по-удобно за учениците, но някои майки се възпротивиха и казаха, че са пратили децата на пеене, не на спорт и така това отпадна. Но, тази техника работеше. Момичетата, които участваха в спектакъла, скачаха от 3-4 метра височина, без да се наранят.  Освен това, в американските и английски театри в антракта сервират чай и кафе, а аз сервирах… кисело мляко. Подквасвах го в едни огромни купи и сервирах кисело мляко и студен айрян, а на една лента вървеше запис с историята на Бацилус  булгарикус.

Имаше ли успех представлението?

Огромен. Спектакълът беше монументален. С цялата тази животинска маса, с растенията, с водата. Аз не бях позната в този щат, но мистър Дукас направи едни много елегантни покани, на които пишеше „Мисис Петкова и мистър Дукас Ви кнаят” и това доведе много хора, защото той беше популярна личност и те идваха заради него. Беше собственик на 7 галерии в Сохо, а баща му беше приятел и сънародник с Аристотел Онасис.  Имаше голяма публика и спектакълът преминаваше при невероятен успех. Говориха и писаха много за него в Ню Йорк. Дори един от критиците беше написал: „Бягайте да видите представлението! Струва си!” 
Сред публиката имаше и представител на ООН, българин, който ме пита: „Къде намерихте толкова българки?” / в спектакъла участваха 21 жени и  текстът беше преведен за публиката, но актрисите говореха и пееха само на български/. „Не са българки – отговарям му аз – американки са.” 

Случи се и още нещо много интересно. След края на постановката към мен се приближи човек, който ми се стори познат, но не се сетих кой е, а и бях много заета и му казах да изчака и че ще говорим после.  Едва, като отидох при него и той се представи,  се сетих откъде ми е познат. „Аз съм Христо Явашев. Много харесах вашият спектакъл. Много ме развълнува, когато чух тези български средновековни песни, се разплаках. Искам да поговорим, но съм забравил българския. Можем ли да говорим на френски? – Може, разбира се – му отховорих.” И така бяхме двама българи в Сохо, които си говорят на френски. Същата вечер той ме покани на гости в дома си. Опитах да отклоня поканата за друг път, защото мистър Дукас щеше да води цялата трупа в един от най-престижните клубове в Ню Йорк и моите момичета чакаха с нетърпение, но той настояваше, а и предложението му за троянска ракия, която са му изпратили от България, ме спечели. След толкова години в Европа и САЩ с удоволствие щях да пийна малко българска ракия.  Отидох у тях на гости, той направи една салата от сурови гъби и си поговорихме, след което ме заведе с кола до клуба, за да се присъединя към останалите. След тази среща станахме приятели. Често се виждахме и говорихме. Така стигнахме до идеята за съвместен проект.

Какъв беше той?

Беше много интересен. Казваше се „Нестинарки”. Идеята беше моя и исках на покрива на галерията, който е като асфалтирана тераса, на пълнолуние да направим нестинарски танц. Не с истинска жарава, разбира се. Моите момичета да пеят и да танцуват, а той да измисли техниката на изкуствената жарава. Така се уговорихме и бяхме много ентусиазирани, но, малко преди да обявим представлението, от общината казаха, че трябва да имаме разрешението на живеещите в сградата. По това време в сградата живееха доста мексиканци и пуерториканци и някои от тях не се съгласиха, така проектът пропадна. Бяхме много разочаровани, защото бяхме сигурни, че ще има голям успех. На покрива на сградата, на пълнолуние, български песни и нестинарски танц – щеше да е уникално, но не се случи, за съжаление.

Участвала си и във филми в Европа и САЩ…

Да, участвах в три филма. Милош Форман имаше един студент, който дойде при мен да учи в Ню Йорк. Интересуваше се от техниката на екзерсис, която преподавах. Каза ми, че професорът иска да направи филм с мен. Така участвах във филм на Форман, в който бях главно действащо лице. С Антониони също бяхме много близки през годините. Участвах и в два музикални филма. В единия играех майка, която е оперна певица. Ролята на мое дете във филма се изпълняваше от Робертино Лорети – наречен детето-чудо, заради уникалния си глас. И след този филм ме ангажира един друг режисьор от италианската телевеизия. Имаше и проект за трети филм в Италия, но главната актриса, която беше много известна – Лида Вали, се разболя и те не я заместиха, така проектът пропадна.

Имала си и публицистична дейност?

В тази област съм се изявявала по-малко. Бяха ме помолили да напиша един материал  за „Болшая енциклопедия”. Статията обхващаше музикалния живот в Италия през 1977 година. Писала съм статии и критики във вестниците за оперни събития в Италия и Европа.

А, къде се запозна със съпруга си?

В Ню Йорк. Казваше се Бернард Брюнер. Беше известен американски поет и писател, от швейцарски произход. За съжаление, той почина при една катастрофа. В България не е превеждан, макар че с Теди Москов имахме такава идея. Оженихме се, когато бях на 31 години. В началото живяхме в Ню Йорк, но, тъй като той беше швейцарски гражданин, трябваше да отбива военна служба в родината си в рамките на 3 години. Така заминахме да живеем в Женева. Но Женева не беше град за нас, тя ни подтискаше. Това е един чиновнически град, без никакъв културен тонус. Затова всяка петък вечер вземахме влак за Париж и оставахме там за почивните дни. Живяхме заедно 14 години и бяхме много щастливи. Нямахме деца. В резултат на мое заболяване и операция в Италия още като млада, не можех да имам деца. Това бе първото нещо, за което го предупредих, но той каза „Нищо. Ще си осиновим!” Но, в Америка това не беше никак лесно, а и с нашите пътуващи професии не отговаряхме на условията за осиновяване.

Защо се върна в България?

Родителите ми имаха нужда от грижи. Бяха възрастни и с различни болести, трябваше някой да се грижи за тях. Пишеха ми писма, оплакваха се колко са зле и със съпруга ми решихме да дойдем в България.

Кога се случи това?

През 1986 година се върнахме тук. Идеята ни беше да подготвяме проектите си в България и да ги реализираме в чужбина. Аз да направя школа, в която да обучавам бъдещи оперни певци. И, така върху една стара сграда на дядо ми, която е била за машини, изградих оперна студия. Тази студия, за мой късмет, я построи голям майстор от Габрово – бай Христо.  Доведох му и архитект-акустик, за да се даде необходимия наклон на тавана и да отговаря на акустичните критерии. Така започнах да преподавам. Първата година беше много успешна, дойдоха 14 ученика. Тогава дойде и мъжът ми. Остана няколко месеца, след което се върна в Америка и при повторното си идване със свекърва ми, катастрофираха и починаха. Така аз останах тук. Наложи се да се пенсионирам 3 години по-рано, за да мога да се грижа за родителите си. Моят адвокат ми се кара много, защото не успях да взема пълния размер на пенсията си, но нямаше какво да се направи. Останах тук да преподавам.

Преподаваш ли все още?

Тази година за първа година нямам ученици. Ръцете ми много загрубяха от работата в градината и не мога, макар че много хора ме търсят, защото няма такива педагози, особено в нашия регион.

Как реши да правиш тези културни събития в Пчеларово?

Винаги съм ги правила, където и да съм. В Италия, например, всеки четвъртък събирах в квартирата си интелектуалци – музиканти, певци, актьори. Хазяите ми бяха разрешили. Правя го и сега тук. През зимата, когато не съм заета с градината в Пчеларово и нямам ангажименти около проявите на село,  се събираме в апартамента ми в Добрич и гледаме филми, концерти, опери, обсъждаме и говорим за изкуство. Мисля, че така съм създадена – да събирам хора, които обичат изкуството. Винаги съм била такава и никога не съм била високо заплатена. Този жест с вземането на пари не го познавам много. Затова и всичко, което правя, е безплатно. Входът за събитията, които организирам, е свободен. Така уча и учениците си – да не търсят на всяка цена заплащането!

Как убеждаваш актьорите, певците и музикантите да идват и изнасят концерти тук?

Не е трудно, а и често не се налага. Те сами ме търсят. Знаят за мястото и мен и идват с удоволствие, сами предлагат с какво могат да участват.  Преди няколко години цялата трупа на Сатиричния театър ми бяха на гости. Имаха участие в Добрич и дойдоха при мен да обядват. Бяхме заклали 3 агнета. Аз обичам да готвя. Автобусът с надпис „Държавен сатиричен театър” спираше пред къщата и 50-55 човека актьори слизаха при мен, водеше ги Рашко Младенов. Обядваха, почиваха си в градината и в късния следобяд заминаваха за представлението.

Приятелка си със Стоянка Мутафова?

Да, тя все иска да идва в Пчеларово, за да живеем двете. Дори си има стая при мен, в която не ми разрешава да пускам никого. Една вечер, след представление във Варна, дойде с кола в Пчеларово и тръгна към стаята си да си ляга. Аз й казах, че там съм настанила семейство от Франция, операторът на продукцията на „Шатовалон“ ми беше на гости със съпругата си. Тя се ядоса и ми вика „Кажи им да се махат!” Казах й, че не мога, а тя вика „Пусни им една мишка и те сами ще излязат!” Не се наложи да им пускам мишка, разбира се. Помолих Роже да ги преместя в друга стая и така решихме проблема. Веднъж бях настанила там Вили Чаушев /Бог да го прости, миличкия!/ и му казвам „Ако Стоянка научи, ще ми се кара!”, а той вика „Аз нарочно ще й кажа! Да я подразня!”.
И сега, когато ходя в София, а аз ходя там всяка зима за 10-ина дни, за да гледам театър, филми, концерти и се виждаме, все не можем да се наговорим.

Виждам, че все още шофираш…

Шофирам. Макар, че съм на 82 години и ме болят краката и съм с две патерици. Пия едно хапче и се качвам. Това ми дава свобода да се придвижвам и да си върша работата, без да завися от никого. Аз бях много добър шофьор. Два 6-тонни тира докарах от Швейцария. Сама ги шофирах от Швейцария до България, с любителска книжка. На австрийската граница митничарите ми козируваха в знак на респект, но в България, за малко, да ме хванат едни български полицаи, но ги подкупих с малко швейцарски плодови бонбони за децата им. После мама ми се кара, защото тя много ги обичаше тези бонбони, а аз им ги бях дала. Дори в единия тир бях натоварила трактор.

За какво ти бяха тировете?

Извършвах различни услуги с тях, само в близките райони, че нямах книжка и така изкарвах пари. Но, после стана трудно да ги поддържам и ги продадох на един арендатор.

Като каза арендатор… те интересуват ли се от изкуство? Идват ли на събитията, които организираш?

Не, не идват и не се интересуват. Аз за това и спрях да ги каня. Който желае, е добре дошъл. Аз ги правя тези неща и за селото и за района и те, ако искаха, можеха да помогнат, но никога не са проявявали интерес.

А някоя институция подкрепя ли те?

И тук отговорът ми е не. Не съм получила помощ от нито една институция. Помагат ми мои приятели и съмишленици. Работила съм с читалището в Пчеларово и бях член на настоятелството, дори една картинна галерия им подарих, но, чувам, че част от картините ги няма. За това и не съм ходила да видя. Не искам да се разочаровам.  Преди време имах гости от САЩ, едни актьори от филма „Дързост и красота”, които били в Констанца при техни дубльори. Видели, че не съм далеч и решили да дойдат да ме посетят. Знаем се с тях още от Ню Йорк, и помолих кмета да запълним поне дупките на улицата към нас, но и това не се случи…
Диана СТЕФАНОВА

Следва

Follow Me:

Related Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *