„Измисли театър“ в къщата на Адриана Будевска в Добрич
Из дневника на Н.
Текстът на Никол е част от курса по творческо писане в ЕГ „Гео Милев“ с ръководител Дияна Боева. Написан е след посещение в къщата на Адриана Будевска, родена в Добрич. Българска актриса, един от основоположниците на професионалния театър в България. Тя е смятана за една от големите български изпълнителки на трагични роли. От 1906 до 1926 година играе само в Народния театър. Неин съпруг е Христо Ганчев – един от създателите на българския професионален театър.
Годината е 1889. Една обикновена събота, топъл септемврийски следобед и хора, събрали се по дворовете да се веселят. Аз и моята приятелка се запътваме към къщата на Адриана, където ще прекараме остатъка от деня си в игри, както винаги. Адриана е необикновено момиче.
След около десет минути вървене, вече сме пред малката дървена порта, която е завързана за част от оградата с едно клонче и влизането вътре е много лесно. Все се чудя как цялото ѝ семейство живее без никакво притеснение тук и не се страхува от кражби.
С приятелката ми влизаме в двора, завързваме пак клончето и още на секундата се присъединяваме към групичката от деца, играещи с топка. Освен тях има разпръснати и други наши приятели из целия двор, които рисуват, бягат. Този дом е центърът на забавленията в нашия град и това се дължи единствено на Адриана. Всеки път тя успява да измисли най-интересните игри, които се помнят дълго.
Почти е надвечер и вече сме изморени, но сме си запазили малко сили за любимото ни нещо - „Измисли театър“. Играем на това постоянно и всеки път има различни истории, различни роли, сценарии, облекло, което Адриана вади отнякъде. Използваме подръчни материали и който каквото е донесъл от вкъщи. Събрали сме се на дървените столчета близо до входната врата на малката къщичка и чакаме Адриана да излезе с написаното или с готовата история. Сред нас тя е най-добрата в създаване на интересни неща…
След известно време тя излиза облечена с малка, току-що изгладена бяла рокля, две опашки вързани с панделки, лачени черни обувки, няколко листа хартия и широка усмивка. Малко по-рано Адриана беше като всички ни - мръсна, в пръст, в рани, с рошава коса, но явно се е преоблякла. Сяда при нас и започва да разпределя роли, да чете по сценария.
Днес играта ни се казва ‘‘Падащи звезди‘‘. Идеята е всеки да се катери по малкото хълмче, което се намира точно зад къщата на Адриана и да се опита да ‘‘хване‘‘ някоя звезда, след това да я занесе при кралицата на небето. Нейна е волята.
Не ми се разказват повече подробности за днешния театър, защото се натъжавам. Утре Адриана заминава за София, където ще продължи нататък. Надявам се, че това е правилният път за нея. Аз съм на 11 години.
Изчистваме дворчето, събираме се, освен нас идват и други. Заставаме в полукръг: всеки ѝ подарява нещо за спомен, пожелава ѝ нещо. Казваме си довиждане. Ние тръгваме обратно.
***
25 години по-късно…
Скъпата ми приятелка Адриана…
Никол Николова – XI „в“
