Понеделник, 26 февруари 2024

26.02.2024

Последвайте ни

С широта на възгледите, богатство на идеите и голяма художествена сила в творчеството роденият в Русе Елиас Канети печели Нобеловата награда за литература през 1981 г.

Роденият в Русе Елиас Канети получава Нобеловата награда за литература за 1981 г. от шведския крал Карл XVI Густав  на церемония на 10 декември същата година в Стокхолм. Той е отличен за цялостното си литературно творчество, характеризиращо се с „широта на възгледите, богатство на идеите и голяма художествена сила”. 
 „Творчество срещу страха и смъртта“ наричат произведенията му анализатори, след като става Нобелов лауреат. Тази оценка, както и неговото прозрение, че  “най-голямото усилие в живота е да не свикнеш със смъртта,” са запазени в архивите на БТА в материалите по повод удостояването му с високото отличие.
Немскоезичният писател започва своя житейски път през 1905 г. в Русе в еврейското сефарадско семейство Канети. Родителите му са Жак Канети и Матилде Ардити - от две от известните русенски търговски и предприемачески еврейски фамилии в началото на ХХ в. През 1911 г. Жак Канети и семейството му се премества във Великобритания, в Манчестър, но след смъртта му през 1912 г. Матилде и децата се преселват във Виена, а четири години по-късно се установяват в Швейцария. През 1921 г. Елиас Канети заминава за Германия и остава там до завършването на гимназиалното си образование. През 1924 г. Канети се завръща във Виена, където започва да следва химия. През 1931 г. той завършва работата си по романа си “Заслепението” и започва да работа върху първата си драма “Сватба”. През 1938 г. след нахлуването на Хитлер във Виена Канети напуска града и заминава през Париж за Лондон. През 1960 г. излиза “Масите и властта” - едно от най-значимите теоретични произведения на Елиас Канети, над което той работи почти 20 години. Той умира на 14 август 1994 г. в Цюрих, Швейцария.
В архивите на БТА могат да се прочетат подробности около обявяването на носителя на Нобеловата награда за литература, роден в България. Още през октомври в бюлетина „Международни новини“ БТА съобщава: 
Елиас Канети - лауреат на Нобелова награда за литература
Стокхолм, 15 октомври 1981 г. (БТА) Днес Шведската кралска академия присъди Нобеловата награда за литература на Елиас Канети. Съобщението на Нобеловия комитет гласи, че Канети е удостоен с наградата “за цялостното си творчество, отличаващо се с широта на възгледите, богатство на идеите и голяма художествена сила”.
Новият носител на Нобелова награда за литература Елиас Канети е роден в 1905 г. в България - в Русе, където преживява детските си години. След това семейството му се преселва в Англия, той живее също в Австрия и Швейцария. Канети, който пише на немски език, днес е признат за един от големите съвременни европейски писатели. Някои от неговите творби са свързани с България. Първите съприкосновения със света, първите му впечатления, получени в стария Русчук, са отразени в автобиографичната книга “Спасеният език” /1977/. Елиас Канети бе “открит” късно като голям писател от световна величина - във връзка с новото издание през 1963 г. на романа му “Заслепението” /1935/. Той твори в различни жанрове - роман, есеистична проза, драматургия. Ето някои други негови произведения: драмите "Сватба” /1932 - издадена на български/, "Комедия на суетата" /1934/, "Обречените" /1964/; избрани есета "Власт и оцеляване" /1972/, "Съвестта на думите” /1975/; писателски записки "Провинцията на човека" /1973/; автобиографичната книга "Факел в ухото" /1980/ и др. Издателство "Народна култура" подготвя за печат  неговите творби “Спасеният език”, “Факел в ухото” и “Провинцията на човека". 
Информация за обявената Нобелова награда за литература на Елиас Канети има и в рубриката “Спектър” на списание ЛИК, в брой 43 от 23 октомври 1981 г.:
Тазгодишната Нобелова награда за литература Шведската кралска академия присъди на 76-годишния Елиас Канети. Канети, който е роден през 1905 г. в някогашния Русчук, където прекарва детските си години, е един от най-ярките представители на немскоезичната литература днес. Макар да започва да пише още през 30-те години, той е “открит” едва през 1963 г. с романа си “Заслепението”. Автор е и на драми, пътеписи и мемоарни книги, сред които се откроява “Спасеният език”, където описва детството си в България.  
В един от следващите броеве на списанието - 46 от 13 ноември 1981 г., има статия от Юрген Колбе, публикувана във “Франкфуртер алгемайне цайтунг” : 
Прозренията на Елиас Канети 
Творчество  срещу страха и смъртта 
Шведската кралска академия присъди Нобеловата награда за литература за 1981 г. на родения в България романист и есеист Елиас Канети, който пише на немски език. Канети, който днес живее в Цюрих и Лондон, получава наградата за своето “литературно творчество, белязано с прозрение, идейно богатство и художествена сила”. 
На 23 август 1939 година, една седмица преди избухването на Втората световна война, анонимен автор писа: “Ако наистина съм поет, би трябвало да мога да предотвратя войната.” В явната хибридност, абсурдност и опиянена самонадеяност на тази мисъл можем да намерим ключ към творчеството на един писател, който по точност на мисълта, почти монашеска последователност и монолитна сила на думите едва ли познава съперници в немскоезичната литература на нашия век: Елиас Канети… Канети се пита дали привидно безразсъдната претенция на това изречение не е все пак оправдана от съзнанието, че всъщност думите, “непрекъснато, съзнателно употребяваните и злоупотребявани думи, доведоха до положението войната да стане неизбежна”…
…Не познавам друго творчество на немскоезичен автор, което да се занимава така ужасно подробно със състоянието на страх, което изпитваме днес. И с възможностите да го преодолеем. Въпреки това творчеството на Канети в никакъв случай не е популярно… Славата на Елиас Канети, ако за него изобщо може да се говори с подобни пазарни категории, няма много общо с оглушителната обществена известност, която трябва да понасят Хайнрих Бьол или Гюнтер Грас…
…Писателят стои извън актуалното единомислие, извън съгласните едно с друго различия в мненията. Нищо по-удивително и приятно от това да се запознаеш с него. Канети съвсем определено е херметичен писател, творец, който не оставя разстояние между едно прозрение и неговото записване, между съвест и творчество, дори между собствената си биография и преживяната, изстрадана световна история. Тази “монолитност”, която можем да определим и като “завършеност” на всяка негова творба и всяко негово изречение, е резултат на един невероятно точен, кристален, изцяло лишен от търсена артистичност език, който напълно отхвърля и най-плахия опит за корекция. Наистина кристал: формите, които откриваме у Канети, изглеждат, като че ли са били отколе завършени. Чисти. Без каквито и да било добавки. Дори сам по себе си този език, отделен от волята на разказвача, пренебрегва разпадащото се време, отрича смъртта.
…Как да четем Канети? Който веднъж е потънал в неговото творчество и е позволил на ума си да възприеме преображението, което то върши със света, не може да се освободи лесно от неумолимата точност на неговия поглед. Но тежко тогова, който тепърва навлиза в тази литература. Ето защо най-уместен ще бъде съветът да започне с онази книга, която се смята за негово основно произведение — “Заслепението”. Останала дълго време единствена, създадена между 1929 и 1930 и отпечатана за първи път през 1935 година, тя влиза в списъка на литературните ценности наред с романите на Роберт Музил и Херман Брох веднага, щом с огромно закъснение критиците я откриха двадесет и пет години по-късно. Ако съществува такава категория, това е книгата на века.
…Като емигрант в Англия Канети мълчи. Минават почти тридесет години работа, преди да се появи една нова, голяма и съвсем различна книга: “Масите и властта”, втората колона на неговото творчество. Едно преживяване, което той възприема изключително силно, дава подтика за дълъг колкото живота мисловен процес: за първи път Канети осъзнава властта на масите по време на въстанието на виенските работници и пожара в Двореца на правосъдието във Виена: “Събитието, което преживях, се доближава най-много до революцията. Не биха стигнали сто страници, за да опиша само онова, което самият аз видях. Оттогава знам точно, че не ми трябва да прочета и дума за щурма на Бастилията, за да узная какво се е случило там. Аз станах частица от масата, аз се разтопих в нея и не почувствах и най-малката съпротива срещу това, което тя вършеше.”
... Писателят непрекъснато остава пишещ, дори и да не публикува нищо в продължение на години. Като пише думи и изречения, той се сродява със света…
…През последните години Канети посвещава усилията си на една обемна автобиографична творба, от която досега са излезли два тома: “Спасеният език”, в която писателят, роден през 1905 година в българския град Русчук, описва своето детство сред селското обкръжение, буржоазния родителски дом в Манчестър, ранната смърт на баща си, жизнено определяща за бъдещия му път, която дава на мисълта му жило срещу мъртвилото и я насочва към онова често схващано като мания гневно презрение към смъртта, най-сбито изразено в следната бележка: “Най-голямото усилие в живота е да не свикнеш със смъртта.”… Сега славата навести Канети, но той ще й се довери толкова, колкото и на презряната смърт. За славата на Канети важи онова, което сам той писа за любимия си Стендал: “Без да изпитва съжаление, той се задоволяваше да пише за малцина, но беше убеден, че след сто години ще бъде четен от много хора”… 
Тези наблюдения на Канети са споделени от него в книгата „Масите и властта“ В същия 46-и брой на ЛИК е публикуван и откъс от тази книга, която, по думите на самия автор, е изпълвала целия му съзнателен живот:
ЕЛИАС КАНЕТИ 
“През 1925 г. за пръв път ме обзе мисълта да напиша книга за масите… Винаги съм смятал, че целият ми съзнателен живот е бил изпълнен от тази книга. С течение на годините най-добрите ми приятели загубиха вяра в мен - работата продължи прекадено дълго, не можех да им се сърдя. Сега си казвам, че ми се удаде да хвана столетието за гушата.” Тези думи новият носител на Нобеловата награда за литература Елиас Канети казва през 1960 г., когато след повече от три десетилетия на задълбочени философски анализи издава монументалното си изследване “Масите и властта”. В него особено ярко проличава оригиналността на авторовите разсъждения. Канети изпъстря есеистичните си изложения с подробности от антропологията, социологията и психологията и прави опит да обясни както на читателите си, така и на самия себе си, две от основните ключови понятия на епохата - масите и властта, пише преводачът на откъса Любомир Илиев.  
За Безсмъртието 
Когато говорим за личното или литературно безсмъртие, не е зле да използваме за отправна точка Стендал. Трудно би могъл да се намери някой друг, който да е по-далеч от обичайните представи за вярата. Той е напълно освободен от всякакви обвързаности и обещания на каквато и да било религия. Чувствата и мислите му са насочени изключително към тукашния живот, чиито наслади е изпитал най-точно и най-дълбоко. Изказва се върху всичко, което може да му донесе радост, но от това не става плосък, защото не се занимава с единичното. Не свързва нищо в съмнителни единства. Отнася се с недоверие към всичко, което не може да почувства. Мисли много, но нито една негова мисъл не е студена... 
Този човек, който не признаваше никакви предположения, който сам искаше да се натъкне на всичко, който бе самият живот, доколкото животът е изтъкан от чувство и дух, който се намираше в сърцевината на всяко нещо, и затова имаше право да го съзерцава и отвън, този човек, при който думата и смисълът се покриват по най-естествен начин, сякаш си е наумил на своя глава да прочисти езика, този странен и истински свободен човек все пак имаше една вяра, за която говори толкова леко и непринудено, сякаш е негова любима. 
Без да изпитва съжаление, той се задоволяваше да пише за малцина, но беше убеден, че след сто години ще бъде четен от много хора. В ново време вярата в литературното безсмъртие едва ли може да се изрази по-ясно, по-самостойно и без каквато и да било самонадеяност. Какво означава тази вяра? Какъв е нейният смисъл? Тя означава, че човек може да съществува и тогава, когато всички други, живели по едно и също време с него, вече няма да ги има. Не че е настроен зле към живите — той не ги отстранява от пътя си, не върши нищо против тях, дори не ги призовава на двубой… Той си избира компанията на онези, към които един ден сам ще се числи: на хората от минали времена, чието дело живее и днес, които ни вълнуват и сега, от които човек се подхранва. Благодарността към тях е благодарност към самия живот. Ако човек извърши убийство, за да надживее останалите, това не променя нищо, защото не става дума за надживяването сега. Делата на човека се оценяват едва след години, когато самият той вече не е между живите, тъй че не може и да убива. Тогава се мерят делата и е твърде късно да се прибави каквото и да било…
На 26 ноември 2004 г., в навечерието на 100-годишнината от рождението му (2005) Общинският съвет в родния му Русе учредява национална литературна награда “Елиас Канети” по предложение на кмета Елеонора Николова. От 1992 г. в града съществува международно дружество “Елиас Канети”. Нобеловият лауреат е почетен гражданин на Русе посмъртно. 

c