Леля Стойка от шабленското село Стаевци
Леля Стойка е от онази порода, отиващи си българи, които срещам по селата. Приличат на пазители. Пазители на ценности, които са характерни за българина, и които, благодарение на тях, не забравяме. Те са хора, които не чакат някой да направи нещо за тях, а се борят ден след ден. Горди добруджанци с високо вдигната глава, но и смирени, и благодарни. Никога не се оплакват и винаги са готови да помогнат.
Има едни отбивки от пътя, дето все ме викат да тръгна по тях и да видя къде ще ме заведат. Понякога свървам веднага, друг път само ги набелязвам и в удобно време ги посещавам. Харесва ми да обикалям добруджанските села. В едно такова съм израснала и ги чувствам близки. Има отбивки, които водят до почти забравени села с по няколко жители. Само един лек завой и си извън времето – изронен път, соколи, които не са свикнали с шума и се разлетяват от дърветата – не са уплашени, но искат да ти покажат какво могат и колко си недостоен да сте толкова близо. Двойка фазани, които се ухажват насред пътя, разделят се, колкото да мине колата и пак се събират. Малко зелено листо, което полетява щом го приближа, защото е прекрасна, изумрудена птичка, каквато не съм виждала. Лисица забързано пресича, че някъде я чакат важни дела. Карам бавно и във всяко село влизам, като в храм и не искам с нищо да променям обстановката.
Така попаднах в село Стаевци – заради отбивката с табела. Тя ме извика, за да ме запознае с най-видния си жител - леля Стойка. Тръгнах с колата по път, посипан с дребен чакъл. Асфалт отдавна няма, нито по главния път, нито някъде другаде. Селото е тихо и нищо не помръдва. Влязох в него, опитвайки се да не нарушавам абсолютната хармония между времето и тишината. Обедната жега беше прибрала малкото жители. Исках да стигна до гробището, за да разгледам. Така щях да разбера какви хора са живели и докога селото е било по-населено.
Пътувах, оглеждайки се да видя някого, който да ме упъти. Никъде никой. В тишината се чу глас. Беше на жена, която водеше разговор с някого на име Роки. Обясняваше му, че няма как да мине, ако не се отмести. Тръгнах по посока на гласа и пред мен се появи чудна картина. Двор с големи порти, зад които кипи живот - кучета, котки, гъски, пилета и огромна градина. Като контрапункт на цялата тишина и замрялост на селото, тук беше шумно, пъстро и оживено. Къщата не се виждаше от плодни дръвчета, асми, царевица и домати, а на портата стоеше най-усмихнатата и излъчваща благост жена, която можете да си представите.
Казахме си добър ден, тя ми се усмихна широко и ме попита кого търся. Казах ѝ за къде съм тръгнала. "Нямаш работа там! То от 10 годни никой не е ходил на гробището, а и пътя до там е вече е изоран. Мене питай каквото те интересува!" Заговорихме се за времето, живота преди и сега, за туристите, които отсядат в селото, заради близостта му до морето - има-няма 7 километра, а е тихо и спокойно.
Не можех да не попитам колко декара е този двор, на който не му се вижда края. Оказа се, че е пет и изобщо не е от най-големите, имало дворове и по 15 декара. Къщите навремето били 70, всеки е имал голяма градина и кладенец, и всички се изхранвали с градинарство. Сега повечето хора, които се заселват, идвали само за почивка.
Тук се родила леля Стойка, тук минали детството и младостта ѝ. После се оженила и заминала да живее във Варна, но преди 20 години с мъжа ѝ се разболели, нейната астма се обострила и решили да се върнат на село, където се чувствали добре. Понякога и до бутилките с кислород опирала, ама рядко. Казва, че тук въздухът е друг.
На 78 години. А на въпроса чия е колата пред портата, отвръща, че е нейна. „Една вече счупих, та се наложи да си купя нова“, обяснява тя. „Че аз без нея съм заникъде. С нея ходя за хляб, лекарства, да продавам картофи, чесън или каквото имам, и патенцата прибирам там понякога, като завали дъжд. Ела, ела! Искаш ли да ти дам домати? А чушки, ами пипер? Яйца имаш ли? Млечна царевица, картофи, смокини, сини сливи, дини? Не ти искам пари. Искам нещо да ти дам. Имаш късмет, че ме завари на крака, щото два месеца бях болна и на легло. Децата идват, свършат каквото има за вършене и си отиват, но аз не мога да стана. Едва днеска успях. Аз още март зазлях с астмата и се чудех от какво е, а тя войната тогава е почнала и въздухът се е променил. Наложи са да подишам кислород, че да се оправя. Но сега съм добре и съм се захванала за работа, че всичко мене чака“, споделя възрастната жена.
Любопитна бях е от къде е името на селото. Според леля Стойка е кръстено на един учител, който преподавал в селото. Казвали ли му Стайков, но не знае кога точно е било това. Питам я дали гласува, а тя отговаря: „Винаги! Ходя до Дуранкулак и гласувам. Не пропускам!“ Разговаряме как е минало детството ѝ, живота във Варна, как я кара сега. Помагат ли децата, вижда ли се внуците, правнуците и какви болежки има.
Питам я дали я е страх от смъртта. „Изобщо. Умирала съм и знам, че няма от какво да се страхувам. След катастрофа преди 30 години бях в кома 50 дни и ме върнаха от оня свят. После, като си изгорих дробовете с изпарения на солна киселина, тогава се сдобих с астмата. Няма от какво да се страхувам вече“. Споделя, че силно вярва в Бог. „Той ме пази. Винаги бди над мен. Ако не беше той отдавна да съм си отишла“. Но не изпитва нужда да ходи на църква. “Бог е навсякъде. – и подновява разговора с огромното куче, който бях прекъснала, спирайки пред портата ѝ.“, продължава разказа си тя.
Сбогувахме се с леля Стойка, разменихме телефони и си обещахме пак да се видим. Трудно се съгласи да си тръгна с четири домата и малко картофи и то само, ако ги разменим за торбичката със сладки, но се разбрахме. Упъти ме към църквата и се разделихме. Разбрах от нея, че преди време храмът е възстановен и че земята, собственост на църквата, е 50 декара, което я прави доста богата. Нямах търпение да я видя.
Е, нямаше нужда да се вълнувам толкова. Когато и да е било това възстановяване, е било отдавна щом бурените гонят покрива, а бравата е цялата ръждясала. Но, като няма хора и църквата няма на кого да служи. Строена е още през османската власт, през 1845 година и носи името на Свети Николай. Тук са идвали да се черкуват хората и от съседни села, но времето е взело своето и е затворило църквата. И както си стоях насред бурените пред вратата на храма с усещането за безнадеждност, наоколо се разнесе детски смях, викове и плясък на вода. В съседен двор имаше малък басейн, в който няколко деца играеха. Зарадвах им се. Имаше надежда. Може да е само за лятото, но някой ден, някое от тези деца може и да се върне за повече…
Диана СТЕФАНОВА
