Водещи новини - дясно Култура

Писателят Матей Стоянов за книгата на Константина Петкова: Приобщаване към шедьоврите

С типичното добруджанско опиянение от общуването оперната прима Константина Петкова разказва на читателя за криволиците, възходите и премеждията в своя живот. Пред нас е автобиографичната ѝ книга „Това, което чух, видях и преживях“. Има какво да сподели маестра Петкова, но тази дума не е достатъчна, за да изрази нейното жадно втурване към културния живот на Европа.

Нейният устрем е съчетан със старанието преживяното да бъде запомнено. Тя осъществява това, оставяйки обширни записки. Чувството ѝ за историзъм ни напомня някои забравени свойства на българската духовност. Откриваме ги в приписки към старопечатни книги, в легенди, където опазен битов детайл ни казва много. Сега, когато често днешната новина заличава вчерашната, с горчивина отчитаме бели петна в паметта си. В своето старание да не пропусне личност или събитие Константина Петкова ни дава урок по съхранение на добродетели.

Налага се да оценим издателския подвиг на Игор Шемтов. За да стигне тази книга до нас, издателят от „Фама 1“ се е ориентирал безпогрешно в гъмжилото от събития, личности и оценки. За да постигнем и ние това в качеството си на читатели. За да се присъединим към едно пиршество на духовността.

Нейното интензивно присъствие на стотици културни събития ни среща с бележити личности, чиито творчески върхове тя съпреживява. Книгата й може да се възприеме като пътеводител в западната цивилизация. Разбира се, че немалко други талантливи пера ни предлагат този празник за естетическото чувство. Но при Константина Петкова не може да бъде пренебрегнат неповторимия възторг от откритията ѝ.

Той може да бъде обяснен с нашия възрожденски обичай – когато някой се върне от далечно пътуване, да събере близките си и да сподели с тях преживелиците от чужбина. За да бъде нахранена ненаситната тогава българска любознателност. Ако все още я има, сигурно и специалистът в отделна област би могъл да научи нещо ново. Понякога за това са нужни поне будни сетива. А при Константина Петкова те са достатъчно изострени. Дотам, че наред с преклонението си към Ренесанса и античността, тя успява да усети и съпреживее европейския авангард. Дори да го приложи в творчеството си.

Артистизмът никога не чака помощ, за да се изяви, а още по-малко разрешение да бъде това, което е. Той направо бликва. Единственото му изискване е свободата. Ще го прочетете в тази книга.

Не бих давал пример с нашите възрожденци, ако не ме удиви стремежа към знание у авторката на тази биографична книга. След като завършва оперно пеене в Санта Чечилия, тя става и оперна режисьорка и то не при какъв да е учител, а при Херберт фон Караян. Всяка по-нататъшна нейна постановка е съпроводена с толкова обширни проучвания, че се равнява с още една завършена гимназия. Типичен пример за отговорност пред публиката и вярност към сцената. Без да изневери на своята склонност към творческия риск.

Въпреки общуването ѝ с толкова шедьоври, а може би точно затова, неспокойният ѝ дух я хвърля в непознатото. Не по-малък риск е да потърси отново родината си, но не само поради носталгия, а с творчески намерения. Константина Петкова прави и това. Възражда читалището в родното Пчеларово край Добрич. Отново превръща дома на дядо си в културно средище, притегателен център за немалко артисти. Както всички свои начинания, и това прави с размах. Превръща обор в театрална зала.

Търсещото начало у нея също е отглас от нашето Възраждане. То неминуемо иска приемственост и ненаситно общува. Авторката Петкова иска да види своите надежди, понесени от младите. Неслучайно книгата ѝ завършва с описание на пътуване до Италия от нейна ученичка.

Защото всяко търсене означава продължение.

Матей СТОЯНОВ

***

Матей Стоянов е роден на 29 януари 1940 г. в Бургас. След като завършва българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”, той сменя доста работни места. Започва като редактор във „Външни новини“ в БНР, след това е журналист в „София прес“, преминава през издателство „Народна младеж“, за да стигне и до вестник „Народна младеж“. Междувременно работи две години като редактор в Студия за игрални филми. Отново се връща в „София прес“, където завежда културния отдел на вестник „София нюз“, а след това е главен редактор на комиксовото издание „Дъга“. Около десетина години е в елитното сп. „София“, както и във вестник „Столица“. Две години завежда културния отдел на община „Лозенец“, за да завърши кариерата си като генерален директор на „Български циркове“. Автор е на много текстове за песни, на няколко поетични и белетристични книги и романи, сред които „Млечна зрелост“, „Артистично лято“, „Ники Франсето и Алес гут“.

Related Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.