Петък, 29 март 2024

29.03.2024

Последвайте ни

Диригентът Елвира Пастърмаджиева от Добрич: Когато публиката те аплодира, ти летиш!

Диригентът на хор „Добруджански звуци“ Елвира Пастърмаджиева отбелязва през 2022 година 35 години от началото на работата си в хоровата формация и 60-годишен юбилей. Родена в Ямбол, тя е наполовина добричлийка, тъй като майка й е от Добрич. Свири на пиано от 5-годишна, пее в детския хор в родния си град. Музиката обаче далеч не е единственият й интерес и занимание като ученичка в гимназията в Ямбол. Увлича се от литературата, иска да учи журналистика, френска филология – майка й е била учителка по френски. Семейството обаче настояло и тя кандидатствала в Българската държавна консерватория, която завършва със специалност "Хорово дирижиране" в класа на проф. Лилия Гюлева.

Неслучайно е насочването й към музиката и хоровото изкуство, тъй като в нейния дом се говорело само за хорове. Ямболският хор е ръководен от Стефка Пастърмаджиева, жената на нейния чичо, а в момента го води братовчедка й Весела Пастърмаджиева. Елвира се шегува, че често ги е канила да дойдат в Добрич за съвместни концерти, но ги било страх от силната конкуренция.

Още като студентка се запознава с главния художествен диригент на детския хор в Добрич Маестро Захари Медникаров. Обявило се място за втори диригент на състава и той я поканил. Пристигнала в Добрич през 1987 година и започнала работа в детския хор и в хор „Добруджански звуци. И така 5 години – през деня с децата, вечер – със смесения хор. Напрежението й дошло твърде много и тя станала преподавател в СОУ "Св. Климент Охридски", където основала девически хор. След 8 години се връща при Маестрото. Елвира Пастърмаджиева разказа пред Про Нюз Добрич за живота си в музиката.

Трудно ли е да се направи добър ансамбъл от различни гласове и различни хора?

Това е изключително трудно, особено от различни хора. Добрият диригент може да направи ансамбъл от гласове, може би с някакви компромиси. Но е много трудно с характерите, с особеностите на всеки един от членовете на нашето малко общество – хоровата формация. Ние сме си едно цяло, знаем си и тежките моменти, и празниците. Много семейства се създадоха, много деца се родиха в годините. Има хора, които са започнали на 10-годишна възраст да пеят в детския хор през 60-те години, та до ден днешен в „Добруджански звуци“. Соня Хранкова, да е жива и здрава, сега е на 93 години – тя пя до миналата година. Но все пак е трудно за преодоляване това с различните характери и създаването на една спокойна атмосфера и като че ли не винаги съм се справяла. Аз искам хората да идват на репетиции и концерти щастливи и да си отиват щастливи.

Добрич се слави с много красиви гласове. Аз бях чувала за това, преди да дойда в града. Бях поразена, когато дойдох – пред мен имаше 120 души в смесения хор, великолепни певци, имаше особено добри мъжки гласове. А децата бяха около 200. За съжаление нашето изкуство отмира и това е ужасно. Може би се крепи само в големите градове с висши учебни заведения, оперни театри. Другаде едва крета и причината е в липсата на потребности от това изкуство.

Преди доста години, в едно старо интервю казвате, че времената са бездуховни и че никой не мисли за културата. А сега?

Сега има опити да се създаде впечатление, че се мисли за култура. На местна почва мога съвсем откровено да кажа, че се прави всичко възможно нашето изкуство – музикалното, танцовото, да е на висота. Полагат се много усилия. Традициите в Добрич са такива, че на никой не му минава мисълта, че изкуството в града ще бъде изоставено. Благодарна съм много на Община Добрич за ремонта, който направиха на базата на хора. Но бездуховността е масова. Хората на изкуството като цяло в страната сме някак капсулирани. Моите близки и приятели, с които контактувам от сферата на изкуството, са много малко. А на времето, когато дойдох през 1987 година, имаше клубове на културните дейци, имаше живот в тези среди. Сега сме останали много малко. Аз в никакъв случай не страдам за онова време, но наистина специално на културата тогава се залагаше много.

През миналата година бяха отбелязани 120 години от създаването на хор „Добруджански звуци“. Вие работите с него вече 35 години. Как се променяше формацията през това време?

Намаляват хористите, от 120 души сега сме 45. И все пак сме един от големите любителски хорове в България. Излизаме на фестивали – и в страната, и в чужбина. Хубаво е, че има такива форуми, на които човек може да свери часовника, да види докъде са стигнали другите. Изпитвам чувство на гордост от нашия хор. Но много хорове вече не съществуват. На времето във всеки град, във всяко училище, по селата имаше хорове. Масовостта вече я няма. Но гласовете в Добрич са все така страхотни, богати. Който е идвал на нашите концерти, го е виждал. Публиката ни смята, че нашият хор звучи като професионален, като хор на опера. Ние сме работили много пъти с операта във Варна. Щом продължават да ни канят, значи чувстват, че сме на тяхното ниво.

Как се поема наследство от Маестро Захари Медникаров?

Това беше най трудното. Не само професионално, и личностно. Маестрото си имаше свое обкръжение, в което бях и аз. Той беше ръководител, учител, имаше голям респект към него, имаше си негова публика. Разликата между неговия и моя стил на работа донякъде бе преглътнат трудно. Имаше разликата в репертоара, който аз наложих. Към мен имаше много големи очаквания, имаше и недобронамереност. Не позволих да падне нивото, даже накарах някои хора да ме харесат. Репертоарът ни е изключително богат. Няма стил от музиката, който ние да не сме изпели, особено в последните години. В началото строго гледах да се занимавам само с класическа музика, но посегнах и към евъргрийни, към мюзикъли, модерна музика, защото виждам, че такова е желанието на публиката. Целта е да се избегне еднообразието, да направиш това, което се харесва. Може да се наложи да снижиш критерия, но това напълни залите. Качеството, което всички казват, че притежавам и с което аз самата мога да се похваля, е че мога да правя сполучливи програми. Правя ги така, че да се харесат и в същото време да не се прекрачва определена граница.

Какво е за Вас 24 май?

Спомени от прекрасното ми детство в Ямбол, от имения ден на баща ми Кирил, манифестациите, които сега се наричат „шествие“. Чувство за нещо духовно, това е най-духовният празник, който е свързан и с нашето изкуство. Наш професионален празник е и е свързан със словото, което е радост за мен, защото обожавам литературата.

Какво дава публиката на изпълнителя на сцената?

Много, изключително много. Аз съм с гръб към нея и я усещам буквално с гърба си. Соловите изпълнители, хористите, разбира се, имат директен контакт с публиката, но диригентът е с гръб към нея. Когато усетя и чуя нещо позитивно от по-предните редове, автоматично то се предава на мен и от мен на хористите. Те ми го връщат десетократно, а аз - обратно на публиката. Това е една неописуема взаимовръзка, това не може да го усети този, който не е бил на сцена и особено в диригентската професия. Когато магията стане, публиката задължително участва. Когато те аплодират, ти летиш.

Каква музика обичате да слушате извън залите?

Странно е, но не слушам музика за мое удоволствие. Когато ми се наложи професионално, използвам канала youtube. На времето го нямаше това улеснение, да можеш да си пуснеш всичко, което те интересува. Имаше плочи на едно произведение и това е. Аз имам много голяма заетост с музиката професионално, в главата ми звучи непрекъснато музика, когато подготвям репертоар или правя нещо друго. Но в къщи – не! За удоволствие чета книги, но без музика. Гледам хубави филми.

Известна сте с любовта си към пътешествията.

Да, това е голямата ми любов, след музиката. Била съм на всички континенти, без Австралия и Антарктида. Имам го този плам за пътувания, за откриване на нови места. Напоследък искам повече да се докосвам до природата. Сингапур е най-забележителното място, на което съм била. Точно когато бях там през 2018 година, се провеждаше срещата на Доналд Тръмп със севернокорейския лидер Ким Чен Ун. Имаше много полиция, хеликоптери. Рио де Жанейро също беше мечтана дестинация. Там като природа е незабравимо. Харесвам Италия, Испания, Швейцария. Много са държавите, които съм посетила, за съжаление не мога да ги кажа като бройка. Аз по принцип не обичам да се хваля, но с пътуванията го правя. С хористите също сме пътували много. А тази година в края на юни ни предстои гостуване в Бодрум, Турция, на международен фолклорен фестивал.

c