Людмила от Луганск: Никога не сме били притеснявани да говорим какъвто език искаме

Людмила и Юрий Баранови са украинци, които живеят в добричкото село Житница от 8 години. Семейството е дошло в България през 2014 година, бягайки от размириците в Луганск, източна Украйна. Избрали България, защото са идвали тук на почивка през 2012 и 2013 години, били в Несебър, в Созопол, харесала им страната. 2014 година е превратна в живота им. 61-годишната сега Людмила и 64-годишният Юрий решават, че не могат да останат в Луганск, където са прекарали около 30 години. Пред Про Нюз Добрич Людмила разказа за тези нелеки 8 години.

„Аз знам и говоря украински език, говоря и руски, учила съм в руско училище. Майка ми е украинка, а баща ми – от Беларус. Родителите на мъжа ми са руснаци. Уверявам ви, че винаги сме говорили на какъвто език искаме и никога, никога не сме били притеснявани за това.

В град Луганск имахме два драматични театъра. В единия се говори на руски, в другия – на украински. И беше нормално. Това, което руснаци говорят, че е имало натиск към рускоговорещите от страна на украинците, е много лошо. Живеехме много добре, бяхме доволни от живота в Луганск докато започнаха провокациите от Русия. Те казват, че ние в Луганск сме притеснявани, защото говорим руски. Това не е вярно“, категорична е Людмила.

Тя разказва, че когато са започнали събитията там преди 8 години, дошли т.н. зелени човечета (така в Украйна наричат хората в необозначени зелени камуфлажни униформи, за които се смята, че са руски военни) и говорели как руснаците ще дадат големи пенсии и хората от Луганск ще имат един много хубав живот. „И много възрастни хора казаха: „Боже, голяма пенсия, аз искам в Русия“. Друга казваха: „А аз не искам в Русия, не трябва“. Тогава се появиха едни съмнителни хора, наркомани, затворници, руснаците им дадоха оръжие и те започнаха да стрелят по мирното население. Не украинците стреляха, милион пъти ще го кажа. Когато започна войната и започнаха да се съставят отряди от местното население, още веднъж казвам – наркомани и подобни, те започнаха да агитират за Русия. Но много хора казаха: „Не искаме“.“

Обаждали им се тези дни хора от Харков, които казвали: „Харков го няма вече. Всичко е бомбардирано.“ Баранови чакат в България да пристигнат две приятелски семейства – едното от Полтава, родният град на Людмила, а другото от Одеса. „Не знаем дали ще ги пуснат на границата, защото с тях има млад мъж на 22 години. Той е болен, но може да кажат, че е военно задължен и да не го пуснат. А за войната - не знам дали ще свърши бързо. Ние никога не сме си мислили, че в Луганск ще има 8 години война.“

Людмила и Юрий се оженили в Полтава. Той бил военен курсант. Живели са в Казахстан, Германия, Ворошиловград, а после в Луганск - 30 години. Тя е работила като детска учителка, след това завършила мениджмънт и била мениджър в голяма фирма. Имала хубава и интересна работа. Когато войната започнала, тръгнали за България. Но тук се сблъскали с друг проблем. Людмила говори за него с мъка и съжаление.

„Когато пристигнахме, отидохме в Агенцията по бежанците в София и поискахме защита като бежанци от войната. Цели три години ходихме в Агенцията, имахме непрекъснати интервюта и накрая ни казаха – не, не сте бежанци от война, въпреки че показвахме и снимки, и видео за това какво се случва в Луганск. Казваха ни да се върнем в Украйна. Как да се върнем, след като там нямаме вече нищо. Къде ни пращате?“, казва Людмила.

Така и не получили документи за постоянно пребиваване в България. Казвали им, че нямат право. И те са принудени да плащат много пари, за да си продължават престоя в страната. Установили се в село Житница и са безкрайно благодарни на хората там, които много им помогнали – с храна, с дрехи и завивки, с посуда, с пари, защото те нямали нищо. В крайна сметка получили документи за продължително пребиваване на основание обезпечен пенсионер.

Юрий като военен е работил в Чернобил. За съжаление сега е инвалид, получава пенсия от Украйна.

Людмила казва, че животът им не е лесен, но се радват, че са на спокойно място.

Тя сега е социален работник, а той – озеленител. Благодарни са и на Олена Димитрова от добричкото украинско дружество, която им помогнала в труден за тях момент. Надяват се един ден да могат да разговарят нормално с познатите си в Русия, защото сега не се и опитват да говорят на политически теми.