Четвъртък, 28 март 2024

28.03.2024

Последвайте ни

За първи път от създаването й жена лекар работи в неврохирургията в Добрич

Д-р Петрова от МБАЛ-Добрич: Изискват се доста кураж и смелост да останеш в по-малкия град

На 1 февруари се навърши една година откакто д-р Ростислава Петрова започна специализацията си в Отделението по неврохирургия на Многопрофилната болница за активно лечение в Добрич. Тя е първата жена, която работи като лекар в болничното звено от създаването му преди 21 години. Д-р Петрова е на 26 години, родом е от Балчик. Завършила е Медицинския университет във Варна, където живее и в момента. За Про Нюз Добрич тя сподели впечатленията са от Отделението по неврохургия през тази една година и за самата специалност, разказа за някои от по-тежките операции, за работата си в още две болнични звена – Спешно и Ковид-отделение.

Д-р Петрова, как измина тази една година за Вас в Отделението по неврохуриргия?

Измина доста бързо, динамично, неусетно. Когато имаме работа времето но се усеща как минава. Имахме доста интересни случаи, направихме много операции. Както знаете, тази година имаме рекорд – над 180 операции. Повечето от тях са с голяма и много голяма сложност.

Обикновено като се каже неврохирургия повечето хора си мислят за операции на черепа. Какво друго прави неврохирургът?

Спиналната хирургия – операциите на гръбначния, също е част от неврохирургията. Най-често правим вертебропластики, които представляват запълване на пукнат или счупен прешлен с цимент за укрепване. Правим и стабилизиращи операции с винтове, те са доста по-сложни и по-дълги. В мозъчната хирургия доста пъти правим евакуиране на субдурални хематоми, оперираме мозъчни метастази.

Помагат ли Ви колегите в работата? Как се чувствате една жена сред мъже?

Една жена сред мъже няма как да се чувства зле. Да, доста ми помагат, предават ми занаята, както се казва, но той трябва да се краде. Дават ми възможност да участвам във всяка една операция, участвала съм в почти 90 процента от тях.

Как избрахте неврохирургията, случайно ли стана това? Смятате ли вече, че това е Вашата специалност?

Дойдох в Добрич с друга нагласа, но по стечение на обстоятелствата плановете ми се промениха и в движение избрах тази специалност. Не съжалявам дори за миг. Смятам, че щом нещо е станало така е трябвало да се случи и е за добро.

 Има ли случаи през тази една година, които Ви направиха впечатление и бихте откроили?

Има два конкретни случая, които ми направиха много голямо впечатление. И двата бяха през декември миналата година в рамките на една седмица. Единият случай е на пациент с два субдурални хематома в двете половини на мозъка. Т. е. това означава да правим две операции едновременно. Доста сложно беше, с д-р Николов ги правихме по спешност. Случи се през нощта и продължи над 5 часа. В началото си мислех, че шансовете на човека са малки, защото той дойде в много увредено състояние. Единият хематом бе различен -този човек беше паднал два месеца преди да се развие тази ситуация, като през това време в мозъка му се събира кръв. Въпреки очакванията ми на третия-четвъртия ден пациентът ходеше в коридора сам, не можехме да го спрам, а на шестия беше изписан.

Другият случай бе на мъж с болест на Бехтерер. Докато се вози в маршрутка пада в движение и си счупва гръбначния стълб. Наложи се да направим стабилизираща операция по спешност в рамките на 48 часа с 10 винта и с цимент. Заради падането човекът нямаше пълно прекъсване на гръбначния стълб, но беше доста увреден и не можеше да си движи долните крайници. След операцията с помощта на рехабилитация нещата се развиват много по-добре.

Работите и в Спешно отделение. Там как премина тази една година?

Както съм казвала и преди, няма как никой от нас - току-що завършилите лекари, да развие своята кариера без да мине поне за кратко през Спешно отделение, защото там се вижда всичко. Особено като работиш в най-голямата болница в областта и идват всякакви случаи. И най-тежките, и най-леките, защото хората така са научени – за не ходят при личните си лекари, а да идват в Спешното отделение за всичко. Както в един момент си джи пи на цяла Добричка област в следващия може да имаш три критични случая, животозастрашаващи. Най-важна е диагностиката – да можеш да разбереш от самото начало каква е диагнозата, какъв е проблемът на пациента, да извикаш съответния консултант и да помогнеш по най-бързия и правилен начин.

Разкажете за работата си в Ковид-отделението, споменахте, че вече втори месец сте  там.

Втори месец за тази година – януари и февруари.  Миналата година изкарах повече от три месеца. Тежко е. Няма да забравя вълната, която беше миналата пролет през март и април. За мен това беше най-тежката вълна, защото я видях от първо лице. Бяхме над капацитета. Откриха второ отделение, инфекциозно. Две отделения, които работеха на пълен капацитет и над нормата. Ковид инфекцията е полиорганна и засяга не само белия дроб, а почти всички системи. И най-лошото е, че във всеки един момент всичко може да се случи – както пациентът се чувства добре може да зазлее. Също така идват пациенти, които са доста зле, но се оправят.

След година работа в болницата в Добрич удовлетворена ли сте, смятате ли да останете тук?

Да, доволна съм. Както вече споменах всяко нещо се случва както трябва да стане. И аз вярвам, че точно в този момент е трябвало да попадна в тази болница и да се случат всички тези неща. Това е много голям опит, който, мисля, че в по-големите болници нямаше да получа. Дали смятам да остана в Добрич – това е въпрос, на който дори самата аз не мога да си отговоря. Далечни планове за бъдещето си не правя, но знам, че в този момент съм тук и за сега не предвиждам да се местя. Най-лесно е да отидеш в големия град, където всичко е уредено, където и лечебното заведение, и самият град са развити, имаш повече възможности. Но се изискват доста кураж и смелост да останеш в по-малък град. В моя случай е да дойдеш в такъв град, защото аз нямам никаква връзка с Добрич, освен че съм от Балчик, от областта. Но от много години вече живея във Варна. И ако всеки отиде в големия град кой ще остане в малките места?

c