Новата матура Образование

„Ние и другите“ – есе върху Тема 1 „Родното и чуждото”

Снимка: Коста Драгостинов

В смисловия обем на множественото местоимение „ние” се съдържа представата за родното, своето, нашето, българското като история, народностна характерология, ценностен свят, поведенчески модел и други отличителни белези, които сглобяват физиономията ни пред другите. А “другите” олицетворяват  чуждото, което обикновено е различно и ние или искаме да го преборим, да се оттласнем от него, или се стремим да го приближим, да станем част от него, да  заличим  различията, да се уеднаквим.

Атанаска Георгиева

Опозицията  родно-чуждо  е двуполюсна, но в различните социално-исторически  и духовно-психологически  епохи  техните знаци се променят. Ние сме  положителният полюс, когато отстояваме себе си, пазим и защитаваме  своята идентичност и отричаме другите, които я заплашват. Но когато  ние негативно се различаваме от другите ,защото сме забравили, загърбили и дори предали предишни ценности и идеали в името на материалния интерес и на себичното оцеляване, тогава родното и чуждото сменят местата си и се отдалечават вече по  други критерии.

До Освобождението България не фигурира на политическата карта на Европа, включена е в пределите на Османската  империя и нейното свято „родно”  води борба с поробителското „чуждо”.Ние, българите, разбудени през Възраждането от своите апостоли и осъзнали себе си като творци на своята история, търсим път към свободата и националната реабилитация  от другите, които векове наред се домогват до нашата асимилация.Идеята за българското е сакрализирана и „бащите” на нацията – просветители, хайдути, бунтовници  и революционери са готови на саможертва, защото „Свободните умират, а робите остават живи.” Това възрожденско „най-българско време” е художествено запечатано в творчеството на мнозина автори, сред които Христо Ботев, Любен Каравелов, Иван Вазов, ранният Пейо Яворов с неговата македонска тема и Димитър Талев със съвременното продължение на тази болезнена за българските патриоти  македонска националноосвободителта епопея.Ботевата ода-балада „Хаджи Димитър”,Каравеловата „Хубава си,моя горо”,  Вазовата „Епопея на забравените” и романът му „Под игото”,  Яворовата елегия „Заточеници” и Талевата четирилогия с първи роман  „Железният светилник” изграждат величествения образ на  родното , което е единно, консолидирано и в битка за своя суверенитет надмогва чуждото владичество.

След Освобождението се конституира третата независима българска държава, макар че Великите европейски сили откъсват от нея българска Македония. Вратата на Европа е широко отворена за нас и ние тръгваме на запад  да се покажем и да се докажем пред света. Въпроса „Кои сме ние и къде сме ние сред другите?” за пръв път задава Алеко Константинов Щастливеца  в пътеписа си „До Чикаго и назад” и във фейлетонната си  книга „Бай Ганьо”,портрет  на несимпатичното, грозното и безобразното у българина . Когато разказва за европейското пътешествие на нашенеца с дисагите, авторът и неговите читатели от сърце се смеят на тогавашната българска изостаналост, невежество, липса на духовен усет и интерес, келепирджийство, дребничка хитрост, скъперничество и още, и още  национални недостатъци, които поставят отрицателен знак пред родното. Бай Ганьо демонстрира на цивилизована и демократична Европа  нравите на балканския , „непостъпил още в лудницата възточен човек”, който  не

е готов да стане част от чуждото семейство, което отдавна е изградило позитивния си облик.Това се случва, защото печалбарят парвеню отива в  чуждия свят не да се поучи от него, не за да осмисли и

усвои високите му стандарти, а за да придобие неоснователно самочувствие на европеец и да го пренесе грандомански в „европеизираща се”  България. Европа трябваше да види до колоритния с недъзите си българин  и неговия интелигентен, образован и възпитан спътник и да припознае в негово лице другия тип българин, който ще изтегли напред представата за родното, но, явно, не успя. Тълкуването свое-тяхно, българско- европейско, родно-чуждо, закостеняло-прогресивно определено тогава не бяха в наша полза, като се има предвид явлението  „байганьовщина”. След завръщането си у дома  Бай Ганьо се развива в посока от зло към по- зло. Облича се във власт, формира, контролира и манипулира общественото мнение, издига се нагоре по социалната и управленска вертикала,  става мрачна сянка на родния небосклон и вече не е смешен, а страшен,арогантен,безскрупулен, циничен.В негово лице родното е дискредитирано, принизено, унизено  и  чуждото остава непостигната цел   и несбъдната  мечта  ние ,българите, да се изравним с останалия напреднал свят.

Наследник и продължител на Алеко-Константиновия творчески почерк в болезненото разчитане на опозицията родно-чуждо  и вярното осмисляне на връзката ние-другите е хумористът сатирик Станислав Стратиев. В неговите прозаични и сценични творби е разкритикуван българският модел, който е синдром на едно морално-етично и ценностно заболяване на определено място, в определено време и за едно несвободно, негражданско, подчинено общество в десетилетията от социалистическото „развитие” на България. Родното обобщава негативни мисловни и поведенчески нагласи, а чуждото продължава да бъде мираж. Ние сме лице на лошия вкус, на многопосочния кич, на фалшивите стойности, на вездесъщата имитация , на притворното и престореното.Ние не се развиваме, стоим на едно и също незавидно място, чувстваме се удобно и уютно в своята закостеняла балканщина, в повсеместната байганьовщина,докато другите успяват, просперират, усъвършенстват се. Живеем с лъжата, с безверието, с беззаконието, с хаоса, с подмяната, с всички измерения на понятието „псевдо”…У нас на мода е обратното на всичко,което е логично и разумно.Продаваме се, предаваме се,   кретащо съществуваме на ръба на оцеляването. Родното е духовна територия на неограничените невъзможности. В десетилетията на българската демокрация, след свалянето на социалистическия режим , „балканският синдром” на Станислав Стратиев продължава да е актуален с мечтата на българина да не е българин, да се изнесе от Родината и да заживее човешки поне на битово ниво в чуждия свят. Защото родното е кухо, празно, незначително, деформирано и на светлинни години от чуждото е дистанцирано. Комедиографът  ни   кара да се смеем и да плачем, да бъдем себе си и да се превъплъщаваме в някой друг, да се държим за родното и да мечтаем чуждото, да сме ние и да не сме ние…

Българското ни самосъзнание е кръстопътно. Искаме да си тежим на мястото, да се гордеем с великата си история, да откриваме частици от същността си в Ботев и Левски, най-сетне да подредим родното си битие, но все не успяваме…Не се класираме напред в нито една класация под въпроса „Къде сме ние?” Но сме сигурни, че времето е наше и родното ще достигне и ще се изравни с  чуждото.В България някога ще бъде най-вероятно това, което е за вярване! Защото засега най-вероятно е онова, което не е за вярване…

ОТГОВОРИ  НА  ТЕСТ 1 /1а; 2г; 3в; 4в; 5б; 6а; 7в; 8в; 9б; 10б/

Рубриката „Новата матура“ е в помощ на зрелостниците от випуск 2021/2022 г. – първите, които ще положат държавен зрелостен изпит по БЕЛ по новата учебна програма за 11 и 12 клас. Осъществява се от Про Нюз Добрич в партньорство с Атанаска Георгиева, преподавател по български език и литература, и с подкрепата на “Камут-Еко” ЕООД-Добрич.     

Follow Me:

Related Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *