Спомен за приятеля арх. Милен Чалъков и дълбоката му диря в облика на Добрич

Творческият и житейски път на архитект Милен Чалъков утвърди мястото му сред личностите с изключителен принос в проектирането и обновяването на архитектурния облик на емблематични за град Добрич сгради. Той имаше заслужено място сред личностите с принос за развитието на града, на който беше първи заместник-кмет в периода от ноември 1995 г. до 2003 г.

Роден на 26 октомври 1952 г. в град Шумен. През 1971 година завършва средно специално образование в строителния техникум „Пеньо Пенев" - град Добрич, а през 1978 г. - висше образование, специалност „Архитектура", във висшия институт по архитектура и строителство - София. През 1992 г. придобива втора специалност - „Мениджмънт и стопански бизнес" в Икономическия университет - Варна.

Неотменимо свързани с името на арх. Милен Чалъков са участието му в проектирането на Етнографски комплекс „Стария Добрич", в колектив по преработка на номенклатура за панелни жилищни сгради и приложението й в изграждането на комплекси в Чебуксари и Черноморие - Русия, ЖСК „Строител", изпълнение на Общински проект „Център за защита на природата и животните". Проектант е на строителни кооперации „Пчела", „Ела", „Възраждане", търговски и обществени сгради на територията на Добрич и областта.
Като част от творческия тандем „Чалъкови - баща и син" изготвя работен проект и интериорни решения на сградата на бивш „Партиен дом"- Добрич, реконструкция на читалище „Йордан Йовков", обемно-пространствени решения на площадни пространства и мемориални комплекси /много от тях изготвени като дарение/ - паметник на Васил Левски и оформление на пространството пред църквата, паметник на Захарий Стоянов. Автор е на технически проекти за реставрация, консервация, ремонт и реконструкция на Етнографски комплекс „Стария Добрич", Дом-паметник „Йордан Йовков", Къща-музей „Йордан Йовков", Етнографска къща, Музей по нова и най-нова история.
Председател е на „Про Зоо Добрич". Учредител е на „Лайънс клуб" - град Добрич.

Неговият дългогодишен приятел и колега, заместник-кмет в екипа на Лъчезар Росенов, Любомир Сивков сподели спомен за арх. Чалъков - за добрия човек, верен приятел и отличен професионалист, оставил дълбока диря в облика на Добрич:

Преди няколко дни – на Димитровден – се сетих, че на този ден приятелят ми Милен Чалъков щеше да празнува. Винаги съм се шегувал с него, че е роден именно в деня на този празник на строителя – сякаш съдбата му бе предначертала да стане архитект.

Познавахме се от ученическите години. През 68-ма се нанесохме в блока срещу кино „Добрич“. Ние живеехме в едностаен апартамент на последния етаж, а асансьорът беше включен доста по-късно и се налагаше всеки ден по няколко пъти да слизам и се качвам отново. Скоро установих, че на петия етаж живее едно много привлекателно момиче – Румяна. Тъкмо се канех да започна да я ухажвам и разбрах, че тя вече си има приятел от строителния техникум, в който учеше – Милен. После дълги години това наше запознанство бе предмет на шеги и закачки. „Ех – защо не бе по-настойчив“ – питаше понякога Милен. След университета се виждахме по-често, а когато се изграждаше Етнографският комплекс и концертната зала „Добрич“ – тогава вече работех в съвета за култура – се запознах и с баща му Витлием, светла му памет, двамата бяха проектирали и двата обекта. Между другото – когато се проектираше зала „Добрич“ те – заедно с други специалисти – бяха изпратени в Германия и Австрия, за да проучат професионално начина, по който са изграждани подобни зали. И ако днес – лично съм чувал мнението на десетки специалисти – нашата зала притежава съвършена акустика, в това няма нищо случайно…

Особено се сближихме, когато започнахме работа в Общината. Кабинетите ни бяха един срещу друг, а в приемната между тях работеше Мария Стойчева. Телефоните звъняха непрестанно, граждани и служители се появяваха буквално един след друг и тя имаше неблагодарната задача да осигури поне малко време, за да приключи поредната наша среща или разговор. Проблемите в секторите, за които той отговаряше, в ония години бяха неизброими – като се почне от плачевното състояние на улиците, премине се през тежките проблеми с ВиК и се стигне до оскъдните средства за чистотата и благоустрояването… Въпреки напрежението – за разлика от мен – не го чух нито веднъж да повиши тон или да се скара. Само след поредната тежка среща понякога идваше при мен, за да изпушим по цигара и да се успокои. Случваше се вечер, след края на работния ден, докато говорихме за проблемите и изхабените нерви за решаването им, Милен да сподели неудовлетворението си от това, че попаднахме във време, когато не стигат парите за реализацията дори на най-елементарните задачи за благоустрояването на града.

Може би затова той с особена енергия и желание се занимаваше с нещата, които бяха свързани с изграждането на нещо ново. Спомням си как двамата с него отидохме за пръв път в замразения от години Дом за стари хора – да се попадне в него трябваше да се мине по въздуха – по една дъска през направените изкопи. Милен като видя състоянието – сградата бе до фаза „груб строеж“ – се запали и прие присърце задачата тя да бъде завършена. Ежеседмично ходихме с него на оперативка със строителите. И ако аз като дилетант в тази област приемах на вяра всичко, което казваха бригадирите и техниците, то той компетентно и дори придирчиво изискваше нещата да се правят по точния начин. Но за епопеята на строителството и за откриването на дома през 2002 година ще разкажа подробно някой друг път…

Милен ми помагаше много и в реализацията на куп други проекти, като „Красив Добрич“ – за реконструкцията на общински обекти, главно училища и обекти на културата, които не бяха виждали ремонт от десетилетия. Дейно се включи в изграждането на храма в гробищния парк. Участваше и в работата за газификацията на града. А по проекта „Красива България“ с негово участие се осъществи реконструкцията на старата част на Градския парк „Свети Георги“. Впоследствие този проект бе успешно продължен и днес града ни наистина може да се гордее с този прекрасен парк.

Помня, че веднъж „по спешност“ Милен ме измъкна от някакво заседание и – щастлив – ми заяви, че най-после Министерството на регионалното развитие е приело плана за цялостен ремонт и подмяна на ВиК мрежата в града. Е – вярно – този проект, макар и частично, бе завършен едва неотдавна, но началото бе сложено още тогава, преди почти двадесет години…

Но може би най-много усилия Милен хвърли в изграждането на Центъра за защита на природата и животните – той направо си „изстрада“ този проект. Амбицията ни бе този обект да бъде нещо твърде различно от традиционните разбирания и представи за зоопарк. Мнозина вероятно знаят, че идеята за неговото създаване дойде след инициативата на швейцарската ни приятелка Барбара Геринг, която в продължение на пет години безкористно, всеотдайно и енергично работи за привличане на швейцарски организации, фирми и обикновени хора към каузата за създаване на нов зоопарк в нашия град. Тя, заедно със своите съмишленици проф. Изенбюгел и д-р Бурке събраха от различни благотворителни инициативи над 300 хил. швейцарски франка, които заедно със сериозните средства, гласувани от нашия общински съвет, позволиха осъществяването на тази идея.

И тук Милен, който пряко поддържаше връзката с швейцарците, влезе в стихията си – помагаше и в проектирането, а и бе водещата личност в изграждането на Центъра, от първата копка до откриването му. Намираше начин почти ежедневно „да прескача“ до обекта. А ако по някаква причина пропускаше ден или два, в общата ни приемна се появяваше Севдалина Венкова – дейният, енергичен и компетентен шеф на центъра, която настойчиво искаше да се реши един или друг възникнал проблем. Често Милен ме вземаше, за ми покаже – а и за да се похвали – със стореното на обекта. Там го познаваха всички – и служителите, и работниците, и… ламата Белчо. Веднъж, когато се приближихме до неговата кошара, този синеок красавец Белчо се затича към нас и гушна главата си в скута на Милен. Бях поразен, а в първия момент и малко уплашен… Обяснението се оказа просто – при своите посещения Милен често го е галил, винаги му е носил някакво лакомство и, естествено, Белчо го познаваше и очакваше подарък.

За целия период на изграждане на Центъра, само веднъж видях Милен разстроен и посърнал – когато, вероятно заради немарливост на работниците, специалният материал за дъното на езерото е бил скъсан и водата започна да намалява… Два-три дни – докато езерото се изпразни, покритието се залепи и се запълни отново с вода, той ходеше направо като болен. Слава Богу, нещата се оправиха и езерото и до днес е естествен дом за щъркели, диви патици и пеликани. Затова не бе случайно, че Барбара и Милен – двамата, които вложиха толкова усилия, старание и любов в този проект, бяха най-щастливите участници в откриването му на 25 септември 2003 година.

А пък аз запомних и нещо друго – децата от еко клуба към ОУ „Бачо Киро“ дадоха прекрасен пример на своите съученици, събирайки скромна, но значима като символ сума за изграждането на Центъра. Така те, а и техните съученици от други училища, които подкрепиха тази инициатива, станаха съпричастни към превръщането му в прекрасно място за общуване с природата. Та нали тъкмо грижата за тази природа изпълва хората с радост, лекува от напрежението и тревогите на делника и ни прави по-толерантни и по-добри…

Само месец и половина по-късно целият наш екип – с изключение на Детелина Николова, си тръгнахме от общината.

***

Сега, като пиша за Милен, в паметта ми изплуват десетки образи на случки и събития – понякога весели и забавни, друг път – не толкова. Само ще кажа, че и след работата ни в общината приятелството ни продължи. Виждахме се не толкова често, но някак си знаехме, че винаги можем да разчитаме един на друг. Разбира се – срещахме се и семейно – спомням си как се радваше, когато дъщеря му Велина започна да учи архитектура. А една вечер ми звънна – неимоверно щастлив – беше се родила внучката му Виктория.

Жалко е, че ѝ се радваше твърде за кратко.

Отиде си обидно рано…

Любомир СИВКОВ