Водещи новини Общество

Спомен за приятеля арх. Милен Чалъков и дълбоката му диря в облика на Добрич

Творческият и житейски път на архитект Милен Чалъков утвърди мястото му сред личностите с изключителен принос в проектирането и обновяването на архитектурния облик на емблематични за град Добрич сгради. Той имаше заслужено място сред личностите с принос за развитието на града, на който беше първи заместник-кмет в периода от ноември 1995 г. до 2003 г.

Роден на 26 октомври 1952 г. в град Шумен. През 1971 година завършва средно специално образование в строителния техникум „Пеньо Пенев” – град Добрич, а през 1978 г. – висше образование, специалност „Архитектура”, във висшия институт по архитектура и строителство – София. През 1992 г. придобива втора специалност – „Мениджмънт и стопански бизнес” в Икономическия университет – Варна.

Неотменимо свързани с името на арх. Милен Чалъков са участието му в проектирането на Етнографски комплекс „Стария Добрич”, в колектив по преработка на номенклатура за панелни жилищни сгради и приложението й в изграждането на комплекси в Чебуксари и Черноморие – Русия, ЖСК „Строител”, изпълнение на Общински проект „Център за защита на природата и животните”. Проектант е на строителни кооперации „Пчела”, „Ела”, „Възраждане”, търговски и обществени сгради на територията на Добрич и областта.
Като част от творческия тандем „Чалъкови – баща и син” изготвя работен проект и интериорни решения на сградата на бивш „Партиен дом”- Добрич, реконструкция на читалище „Йордан Йовков”, обемно-пространствени решения на площадни пространства и мемориални комплекси /много от тях изготвени като дарение/ – паметник на Васил Левски и оформление на пространството пред църквата, паметник на Захарий Стоянов. Автор е на технически проекти за реставрация, консервация, ремонт и реконструкция на Етнографски комплекс „Стария Добрич”, Дом-паметник „Йордан Йовков”, Къща-музей „Йордан Йовков”, Етнографска къща, Музей по нова и най-нова история.
Председател е на „Про Зоо Добрич”. Учредител е на „Лайънс клуб” – град Добрич.

Неговият дългогодишен приятел и колега, заместник-кмет в екипа на Лъчезар Росенов, Любомир Сивков сподели спомен за арх. Чалъков – за добрия човек, верен приятел и отличен професионалист, оставил дълбока диря в облика на Добрич:

Преди няколко дни – на Димитровден – се сетих, че на този ден приятелят ми Милен Чалъков щеше да празнува. Винаги съм се шегувал с него, че е роден именно в деня на този празник на строителя – сякаш съдбата му бе предначертала да стане архитект.

Познавахме се от ученическите години. През 68-ма се нанесохме в блока срещу кино „Добрич“. Ние живеехме в едностаен апартамент на последния етаж, а асансьорът беше включен доста по-късно и се налагаше всеки ден по няколко пъти да слизам и се качвам отново. Скоро установих, че на петия етаж живее едно много привлекателно момиче – Румяна. Тъкмо се канех да започна да я ухажвам и разбрах, че тя вече си има приятел от строителния техникум, в който учеше – Милен. После дълги години това наше запознанство бе предмет на шеги и закачки. „Ех – защо не бе по-настойчив“ – питаше понякога Милен. След университета се виждахме по-често, а когато се изграждаше Етнографският комплекс и концертната зала „Добрич“ – тогава вече работех в съвета за култура – се запознах и с баща му Витлием, светла му памет, двамата бяха проектирали и двата обекта. Между другото – когато се проектираше зала „Добрич“ те – заедно с други специалисти – бяха изпратени в Германия и Австрия, за да проучат професионално начина, по който са изграждани подобни зали. И ако днес – лично съм чувал мнението на десетки специалисти – нашата зала притежава съвършена акустика, в това няма нищо случайно…

Концертна зала “Добрич”

Особено се сближихме, когато започнахме работа в Общината. Кабинетите ни бяха един срещу друг, а в приемната между тях работеше Мария Стойчева. Телефоните звъняха непрестанно, граждани и служители се появяваха буквално един след друг и тя имаше неблагодарната задача да осигури поне малко време, за да приключи поредната наша среща или разговор. Проблемите в секторите, за които той отговаряше, в ония години бяха неизброими – като се почне от плачевното състояние на улиците, премине се през тежките проблеми с ВиК и се стигне до оскъдните средства за чистотата и благоустрояването… Въпреки напрежението – за разлика от мен – не го чух нито веднъж да повиши тон или да се скара. Само след поредната тежка среща понякога идваше при мен, за да изпушим по цигара и да се успокои. Случваше се вечер, след края на работния ден, докато говорихме за проблемите и изхабените нерви за решаването им, Милен да сподели неудовлетворението си от това, че попаднахме във време, когато не стигат парите за реализацията дори на най-елементарните задачи за благоустрояването на града.

През 2003 г. градината на стария парк (25 декара) е реконструирана по проекта на ПРООН и МТСП “Красива България”

Може би затова той с особена енергия и желание се занимаваше с нещата, които бяха свързани с изграждането на нещо ново. Спомням си как двамата с него отидохме за пръв път в замразения от години Дом за стари хора – да се попадне в него трябваше да се мине по въздуха – по една дъска през направените изкопи. Милен като видя състоянието – сградата бе до фаза „груб строеж“ – се запали и прие присърце задачата тя да бъде завършена. Ежеседмично ходихме с него на оперативка със строителите. И ако аз като дилетант в тази област приемах на вяра всичко, което казваха бригадирите и техниците, то той компетентно и дори придирчиво изискваше нещата да се правят по точния начин. Но за епопеята на строителството и за откриването на дома през 2002 година ще разкажа подробно някой друг път…

Домът за стари хора отваря врати през 2002 г.

Милен ми помагаше много и в реализацията на куп други проекти, като „Красив Добрич“ – за реконструкцията на общински обекти, главно училища и обекти на културата, които не бяха виждали ремонт от десетилетия. Дейно се включи в изграждането на храма в гробищния парк. Участваше и в работата за газификацията на града. А по проекта „Красива България“ с негово участие се осъществи реконструкцията на старата част на Градския парк „Свети Георги“. Впоследствие този проект бе успешно продължен и днес града ни наистина може да се гордее с този прекрасен парк.

Помня, че веднъж „по спешност“ Милен ме измъкна от някакво заседание и – щастлив – ми заяви, че най-после Министерството на регионалното развитие е приело плана за цялостен ремонт и подмяна на ВиК мрежата в града. Е – вярно – този проект, макар и частично, бе завършен едва неотдавна, но началото бе сложено още тогава, преди почти двадесет години…

Но може би най-много усилия Милен хвърли в изграждането на Центъра за защита на природата и животните – той направо си „изстрада“ този проект. Амбицията ни бе този обект да бъде нещо твърде различно от традиционните разбирания и представи за зоопарк. Мнозина вероятно знаят, че идеята за неговото създаване дойде след инициативата на швейцарската ни приятелка Барбара Геринг, която в продължение на пет години безкористно, всеотдайно и енергично работи за привличане на швейцарски организации, фирми и обикновени хора към каузата за създаване на нов зоопарк в нашия град. Тя, заедно със своите съмишленици проф. Изенбюгел и д-р Бурке събраха от различни благотворителни инициативи над 300 хил. швейцарски франка, които заедно със сериозните средства, гласувани от нашия общински съвет, позволиха осъществяването на тази идея.

По време на изграждането на Центъра за защита на природата и животните

И тук Милен, който пряко поддържаше връзката с швейцарците, влезе в стихията си – помагаше и в проектирането, а и бе водещата личност в изграждането на Центъра, от първата копка до откриването му. Намираше начин почти ежедневно „да прескача“ до обекта. А ако по някаква причина пропускаше ден или два, в общата ни приемна се появяваше Севдалина Венкова – дейният, енергичен и компетентен шеф на центъра, която настойчиво искаше да се реши един или друг възникнал проблем. Често Милен ме вземаше, за ми покаже – а и за да се похвали – със стореното на обекта. Там го познаваха всички – и служителите, и работниците, и… ламата Белчо. Веднъж, когато се приближихме до неговата кошара, този синеок красавец Белчо се затича към нас и гушна главата си в скута на Милен. Бях поразен, а в първия момент и малко уплашен… Обяснението се оказа просто – при своите посещения Милен често го е галил, винаги му е носил някакво лакомство и, естествено, Белчо го познаваше и очакваше подарък.

За целия период на изграждане на Центъра, само веднъж видях Милен разстроен и посърнал – когато, вероятно заради немарливост на работниците, специалният материал за дъното на езерото е бил скъсан и водата започна да намалява… Два-три дни – докато езерото се изпразни, покритието се залепи и се запълни отново с вода, той ходеше направо като болен. Слава Богу, нещата се оправиха и езерото и до днес е естествен дом за щъркели, диви патици и пеликани. Затова не бе случайно, че Барбара и Милен – двамата, които вложиха толкова усилия, старание и любов в този проект, бяха най-щастливите участници в откриването му на 25 септември 2003 година.

А пък аз запомних и нещо друго – децата от еко клуба към ОУ „Бачо Киро“ дадоха прекрасен пример на своите съученици, събирайки скромна, но значима като символ сума за изграждането на Центъра. Така те, а и техните съученици от други училища, които подкрепиха тази инициатива, станаха съпричастни към превръщането му в прекрасно място за общуване с природата. Та нали тъкмо грижата за тази природа изпълва хората с радост, лекува от напрежението и тревогите на делника и ни прави по-толерантни и по-добри…

Само месец и половина по-късно целият наш екип – с изключение на Детелина Николова, си тръгнахме от общината.

***

Сега, като пиша за Милен, в паметта ми изплуват десетки образи на случки и събития – понякога весели и забавни, друг път – не толкова. Само ще кажа, че и след работата ни в общината приятелството ни продължи. Виждахме се не толкова често, но някак си знаехме, че винаги можем да разчитаме един на друг. Разбира се – срещахме се и семейно – спомням си как се радваше, когато дъщеря му Велина започна да учи архитектура. А една вечер ми звънна – неимоверно щастлив – беше се родила внучката му Виктория.

Жалко е, че ѝ се радваше твърде за кратко.

Отиде си обидно рано…

Любомир СИВКОВ

Follow Me:

Related Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *