Водещи новини Култура

Разказ на Диана Стефанова от Добрич в сборник на български автори от цял свят

Сладкодумен разказвач тя докосва и вълнува с истински истории от живота, които предават мъдростта на добруджанци

С огромна гордост съобщаваме, че Диана Стефанова, която е част от екипа на Про Нюз Добрич, е един от творците, включени в Шестия литературен сборник с творби на български автори от различни страни и континенти, публикувани в литературната рубрика на EuroChicago.

“Нистинари” съдържа 42 разказа и 48 стихотворения на 72 български автори от 15 страни и 6 континента. Неговата „география“ минава през Австралия, Бразилия, България, Великобритания, Германия, Гърция, Израел, Нова Зеландия, САЩ (Илинойс, Индиана, Пенсилвания, Вашингтон, Охайо), Сърбия, Република Южна Африка, Украйна, Унгария, Франция, Швеция; през Атина, Банкя, Бон, Босилеград, с. Босна, Будапеща, Бургас, Варна, Велико Търново, Добрич, Индианаполис, Йоханесбург, Кълъмбъс, Кърджали, Лондон, с. Нови хан, Одеса, Париж, Перник, Питсбърг, Пловдив, Правец, Пърт, Разград, Сао Пауло, Своге, Сиатъл, Сливен, Солун, София, Стара Загора, Стрьомстад, Тополовград, Тутракан, Уелингтън, Чикаго, Чирпан, Шумен, с. Ъглен и др.

Книгата представя поредна извадка от съвременната българска литература, създавана в различни страни по света. И този сборник, както и предишните, включва творби и на известни, отдавна утвърдени имена, и на почти неизвестни автори. 29 от представените автори от страната и чужбина за първи път влизат в поредицата.

Диана Стефанова е сладкодумен разказвач на истински истории от живота, които предават мъдростта на добруджанци. А своята авторката е наследила от своята баба, трупала знания и житейски опит в своите 100 години.  Разказите й вълнуват, докосват, хващат за гърлото. Можеш да ги четеш и още, и още. И всеки път откриваш истини за дълбоката философия на живота.

Тя публикува творбите си в социалната мрежа. За разлика от останалите автори, включени в сборника, не е издавала книга и категорично отказва да нарече себе си „писател“. Разказите й обаче имат огромна популярност и верни читатели по цял свят. Някои от тях вече са публикувани в издания у нас и в чужбина – „Дернекът – незабравимия спомен от детството“ – във вестника на българите в Украйна „Роден край“, „На баба“ – в литературната рубрика на EuroChicago, във вестник „Трета възраст“, „На Мария“ – в сборник разкази, издаден от Йорданка Петкова,  няколко разказа са публикувани в GneZdoto.net – блог за творческо и житейско вдъхновение, за личностно развитие, за интересни и забавни факти.  

В “Нистинари” нейното име е редом до тези на Здравка Евтимова, Калин Терзийски, Ники Комедвенска, Георги Стойков, Георги Константинов и много други утвърдени имена в литературата. Добрич също е представен от писателите Красимир Бачков и д-р Хасан Ефраимов.

Основен спонсор за издаването на “Нистинари” е Виктор Хинов (САЩ). Сборникът се издава и със спомоществувателството на Фил Бандов (Германия), Златимир Коларов (България), дарител от Чикаго (САЩ), пожелал анонимност, Станка Николова (Австралия), Андрей Ненов (САЩ), Георги Екимов (САЩ), Рада Капралова (Гърция), Кирил Колев (България).

Премиерата на сборника, ще се състои на 27 август, петък, от 18 часа, в Клуб “Журналист” на Съюза на българските журналисти, ул. “Граф Игнатиев” 4, ет. 1.

 По-долу публикуваме разказа на Диана Стефанова, включен в „Нистинари“

НА БАБА

Това пубертета и критическата сега ги измислиха! – твърдеше баба – Ние едно време нямахме такива работи!

– Как така сте нямали!? Имали сте, но не сте знаели какво е. – обяснявам ѝ аз.

– Не ми се вярва… – не отстъпва тя. – Ако съм имала, щях да знам.

– Бабо, това не е болест, че да те боли някъде или да имаш температура, а са различни състояния. Например, като си растяла не си ли усещала промени в настроението, страх, гняв, невъзможност да се справиш с живота?

– Не си спомням такова нещо. От 10-годишна работех и готвех за всички – точа, меся и пека хляб, докато другите са на нивата и се грижех за най-малкия си брат. Не съм имала време да мисля какво ми е. Ставам, изпращам мамини и започвам да шетам, че като си дойдат уморени, къщата да е чиста и манджата да е готова.

– Ами критическата? И там ли нищо не си усетила?

– Там какво става?

– Да ти е напрегнато, да си нервна, да те обливат топли вълни?

– Че аз от къде да знам? Като ми е топло – ми е топло! Като ме ядосват – се ядосвам! То цял ден съм навън и работя, от къде да ми дойде на акъла топло ли ми е, студено ли ми е? Има работа и трябва да се свърши и толкоз! Вие сега много време имате и се чудите какво да ви е. Аз нали ги гледам сега на село: млади мъже и жени – навън светло, те се затворили. Гледат филми и не правят нищо. От 3 часа следобед почват да се прибират, сериали да гледат. Слънцето високо горе на небето – те пред телевизора. Работа навън нямат ли? Защо си губят времето не знам. Много телевизия гледат, пък неграмотни.

– Е, чак пък неграмотни…

– Ами никой от тях не знае каква луна е днес, например.

– Това защо им е?

– Луната е важна. По нея много неща са разбират – какво ще е времето, кога е хубаво да сееш, кога се налива класа на нивата. Всеки трябва да знае каква луна е – пълни ли се месечината или се изпразва и в колко часа изгрява и залязва слънцето.

– Това е било важно преди, бабо. Сега други неща са по-важни.

– И какви са те?

– Ами да си образован, да имаш хубава работа, да печелиш пари…

– За образованието съм съгласна. Трябва да се учи! Ама и за там труд се иска.

– А и сега времената са различни – няма работа, парите са малко и на всички им е трудно…

– Аз съм на 100 години и не помня да е било лесно – и война е било, и глад е било и болести. Изселиха ни от родните къщи и ни докараха тука. Мъжете заминаха на фронта. В цяло село само жени, деца и старци. Ние тук, у нас, бяхме останали четири жени – аз, свекърва ми и двете момичета – майка ти и леля ти. Аз сея, аз жъна, аз вършея, продавам и купувам зърно, вземам кредити от лихвари, че и от банка и купувам земя. Свекърва ми гледа децата и двора. И гладни години са били – реколта няма, деца са умирали, защото нямаше какво да ядат… ама сега гладни били, пари нямали. Ами нямат – няма и да имат! Защото не работят. На село, за да си гладен, трябва много да те мързи и нищо да не правиш! Сега всички искат да имат, ама нищо да не правят. То така не става!

Баба така и не се убеди, че и преди е имало пубертет, критическа и депресия /това последното така и не го разбра какво е и как се хваща/. За нея лекарството за всички тези „работи” беше трудът. Тя ставаше по изгрев и цял ден работеше. Вечер, като влезеше в къщи се прекръстваше и казваше „Благодаря ти, Боже, че мръкна!”. Защото докато е светло, тя работи и не се прибира.

Зимата плетеше чорапи, чепкаше и предеше вълна и шиеше. Всяко лято слагаше стан и тъчеше. Боядисваше изпреденото, насноваваха с дядо основата и баба, като една вълшебница оплиташе и комбинираше цветове. Можех да я гледам с часове и само чаках да стане, за да седна аз и най-често да объркам всичко. И до сега понякога чувам музиката на стана. Има нещо вълшебно в тъкането – в ритмичността на шума, в тишината между ударите на бърдото, в движението на совалката, в цветовете и тихото пеене на баба.

Такава си остана. Все нещо работеше. Като се прибирах на село и все я виждах или да мете или да варосва дръвчета. Накрая, когато не можеше вече да държи мотика изправена, копаеше седнала. Покопае малко около себе си, пък се премести и така… Вече беше много възрастна и като я видех с бастун в едната ръка и метла в другата и казвах: „Бабо, стига си работила! Почивай си вече!”, а тя неизменно ми отговаряше: „Когато спра да работя и ще умра! Там ще си почивам!” После се замисляше…

– Чудна работа! Стара съм и ми ред да умирам, а пак ми е свиден живота. Що така? Господ сигурно го е направил тъй – все да ти се живее.

Понякога я заварвах седнала на стълбите пред врата и я питах:

– Какво правиш, бабо? – а тя с лека усмивка ми отговаря – Чакам да умра!

– Да седна до тебе, да чакаме двете?

– Седни, ама стой по-далеч! – отговаряше и продължаваше да се усмихва, видимо доволна от шегата. Умееше да се шегува със смъртта. Преди 100-тния й рожден ден й разказвам какво предстои и кой ще дойде – роднини, журналисти, телевизия, хора от кметството и кое как ще се случи. Тя ме слуша с нарастваща тревога и притеснение и казва:

– Ааа, много страшно ми се вижда всичко… Аз дали няма да мога да умра до тогава? Като казах „умиране”, нали знаеш къде са ми дрехите за погребението? – подхваща темата за пореден път и пак става сериозна.

– Знам, бабо!

– Ще извикаш, който съм ти казала, да ме изкъпят и да ме облекат. И да не забравиш най-важното – като умра няма да плачете! Чу ли? Аз не съм умряла преждевременно, а защото ми е дошъл редът. Изживяла съм си живота. За такива, като мене не се реве! Реве се за млади хора, дето си отиват без време. Няма какво да ти е мъчно! Е, ще останеш около ковчега през нощта, че няма кой друг, но няма да плачеш! И да не те е страх! Те умрелите не са страшни, страшни са живите! От тях трябва да се пазиш! После, когато ме заровят, няма да ме мислиш – ще пееш, ще танцуваш, ще се радваш и без черни дрехи, че така съм ги омразила. Цял живот все черно нося. Чу ли?! Да не забравиш какво съм поръчала! Няма да плачеш!

Не стана точно така, но… поне успях да се сбогувам с нея, да й подържа ръката, преди да умре и съм сигурна, че знаеше че съм там, защото ме стискаше силно и шепнеше името ми… Винаги се е страхувала да не умре сама…

Но аз ще я запомня жива, все нещо работеща и как тихичко си пее най-тъжните песни на света. Не ги обичах тези песни, като малка, защото караха баба да плаче. Ще запомня как, като се върна премръзнала вечер, ставаше посред нощ, за да си легна аз в топлото легло, ще запомня как ме чака на пейката пред портата и брои минутите кога ше се появя, ще запомня как е плакала и се е радвала с мен за всичко в живота ми, ще я запомня как търси с очи моите, за да е сигурна че всичко е наред, защото казваше, че очите ми не могат да я излъжат и още от портата познаваше, ако нещо не беше наред…

Ще я запомня!

Искам един ден и аз да съм такава баба за внуците си и те да бъдат моя свят, така както ние бяхме за баба!

Дали баба си почива в момента? Едва ли! Със сигурност е организирала всички ангели и дяволи и им е намерила работа, че да не ги хваща критическата или депресията, каквото и да е това…

Follow Me:

Related Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *