Почина най-възрастният ветеран от Втората световна война в област Добрич

Георги Симеонов от с. Бранище си отиде месеци преди да навърши 100 г. В последното си интервю, дадено за Про Нюз Добрич, ветеранът пожела младите никога да не разбират какво е война

На 99-годишна възраст си отиде най-възрастният ветеран от Втората световна война в област Добрич Георги Симеонов, който живееше в село Бранище със снаха си Цеца Симеонова, след като синът му преди 6 години починал.  

Ветеранът, носител на много медали, имал 4 деца, от които само един днес е жив. Има три внучки, двама правнука и правнучка.

Последното си интервю той даде за Про Нюз Добрич в навечерието на 9 май тази година. Посрещна ни на крака и с впечатляващ с детайлите си разказ за събитията отпреди 77 години. На раздяла си пожелаваме да се видим пак на рождения му ден през декември, когато дядо Георги трябваше да започне своята стогодишнина.

За съжаление, не я доживя. Починал е вчера. Погребението му е днес от 14 часа в гробищния парк на Бранище.

Светла да е паметта му!

Екипът на Про Нюз Добрич поднася съболезнования на семейството и близките му!

Припомняме Ви част от разказа на Георги Симеонов за фронта, където той отива през 1944 г. на 22-годишна  възраст, за да бъде разузнавач:

„Една година служих в града, втората година ни пратиха на румънската граница. Там останахме до май 1944 г. След това ни мобилизираха и ни изпратиха в граничните войски в Кранево, за да охраняваме Черноморието. Цялото лято стояхме там. През есента казаците прогониха немците от Русия и те стигнаха до българската граница. Руснаците проведоха преговори с българското ръководство. Уволниха запасняците, но ние бяхме редовна армия. Пуснаха ни у дома, като трябваше през есента да се уволним. Вместо това, ни извикаха обратно. Попълниха 44-и полк, който беше на турската граница, с нас – 21-и и 22-и набор от граничните войски. Така образуваха 46-и полк“, връща лентата назад Георги Симеонов. Така на 12 декември 1944 г. се прибира за няколко дни да се ожени. И на рождения си ден, 17 декември, тръгва към фронта.

 „В Сърбия, село Пертате до Лясковец, образуваха състава на полка. Тръгнахме на запад. Отидохме в Ниш. Там ни натовариха на влака и до Белград. Там слязохме на гарата до река Сава. Мостът беше бомбардиран, скъсан, но минахме. Закараха ни в Земун, на един голям площад, където имаше голяма сграда, бивша казарма. Останахме там две вечери, а на третата падна сняг до колене. Получихме заповед да тръгваме към южната страна на Сърбия, защото сърбите бяха изпуснали фронта на Винковци. Не може да се върви, до коленете имаше сняг. Тръгнахме. Пуснаха пред нас 12 коня, които ни проправяха пътека, разбиваха снега“, разказва дядо Георги. Връща спомените за това как посрещнали 1 януари 1945 г. в село Карловец на брега на Дунав. „Два дни стояхме там, на третия тръгнахме към Нови Сад. От там трябваше да се качим на влака, за да пътуваме на запад. Като стигнахме се оказа, че трябва да чакаме ред, за да се качим на платформата. Насядахме из града под саджака, нямаше другаде къде, наредени по двама-три, покрити с платнищата. Но сутринта тръбата изсвири, събраха ни и ни закараха в Нови Сад. Един фермер, който отглеждаше крави, ни даде една бъчва мляко, за да си правим попара“, продължава разказа си Георги. Казва, че прясното и кисело мляко, които някои фермери им давали, били най-хубавата храна на фронта. Обикновено се задоволявали с къшей сух хляб. Колко сме гладували, спомня си ветеранът с насълзени очи.

Най-възрастният ветеран от област Добрич помни кошмара на Втората световна война

Разказва как получил прякора Дърваря: „Това става на 8 януари 1945 година. Бях с другар от Горни Цибър, Ломско. Там имаше вързани три лодки, с които носеха дърва от гората. Аз съм лодкар от детските ми години в Румъния. Откачих едната лодка, качих се на нея и извиках Тошко да си вземем дърва, за да си опънем палатка, за да се пазим от дъжда, но той не пожела. Хвърлих две дървета в лодката и се върнах. Оттам ми излезе прякора Дърваря. Тошко обясняваше, че съм герой, защото съм ходил в немско, за да взема дърва“.

Разказва как помагал на руските патрули, съпровождал арестуваните, които напускат Сърбия през южния фронт, как подпалили фермата, в която се приютили, защото искали да се стоплят в мразовития 1 март 1945 г. За сраженията с немската армия дни по-късно, за руските танкове, които им върнали надеждата.

Георги е ранен на 31 март по пътя за Германия. Куршумите попаднали в мускула на десния крак и коляното на левия крак. Като влязохме в Клагенфурт, Австрия, Германия капитулира. Дойдоха дипломати, които се срещната с командването на нашата армия, след което на втория ден си тръгнахме към дома. Италианските войски слизаха от Алпите и се предаваха.

„Сърбите дойдоха да обезоръжават италианските войски, но те не искаха да се предават. Хвърляха коли, камиони, мотори в реката“, припомня си Георги Симеонов. Тогава българските войници потеглили към дома. “Трябваше 10-12 км да се върви, но ние ранените бяхме натоварени на каруци. Здравите се качиха на влака и си заминаха. Ротният командир каза: „Те са нашите момчета, те ни спасиха“, и остана с нас. По четирима души бяхме в каруца и се прибрахме до Белград. Там ни качиха на влака. Ротният казваше: Момчета, не бой те се. Отиваме си в България, там ще ни посрещнат с почести, с викове „Ура!“.

Радвахме се, че се прибираме у дома. Мнозина плачеха, докато се прибирахме с каруците към София. Но радостта беше за кратко, защото бяхме гладни, жадни, със скъсани дрехи, ботуши, въшливи. Когато пристигнахме, се оказа, че са ни забравили. Бяха строили една рота да вика „Ура!“ и това беше. Прибрахме се в Добруджа, свалихме багажа и си отидохме по домовете. Нямаше посрещане“, спомня си ветеранът.

„Като се върнах, първото, за което мама ме попита, беше дали имам въшки. Не ме пуснаха при жена ми, която скоро трябваше да роди“, разказва той. Върнал се в село Полковник Дяково на 12 май.

Питаме го какво е войната, а той отговаря „войната е играчка плачка“. Пожелава на младите хора никога да не чуват за война.