Акушерката Еда Екрем от Добрич: Да чуеш първия плач на бебето – това е щастие
Еда Екрем е на 23 години от Добрич. От близо две години работи като акушерка в АГ-отделение в Многопрофилната болница за активно лечение /МБАЛ/. Завършва образованието си през 2019 година във Филиала в Шумен на Медицински университет-Варна. Работи в Родилна зала, в същото време е и операционна акушерка. Разговаряме с Еда по повод днешния Международен ден на акушерката.
Г-це Екрем, каква е причината да изберете професията на акушерка, какво Ви привлече в нея?
От малка съм си мечтала да работя в болницата, в която съм родена. Честно казано, това ми беше една мечта, която успях да реализирам. Харесва ми това всеки ден да прекарвам времето си с бременните жени, да говоря с тях. И децата ме привличат, обичам ги. Харесва ми да израждам бебета. Това да водиш едно успешно раждане не може да се сравни с абсолютно нищо. Удовлетворението е огромно.
Покриват ли се очакванията Ви от студентската скамейка и реалността в болницата в Добрич?
Абсолютно. След като завърших доста се чудих и бях притеснена дали ще мога да се реализирам, дали ще имам тази възможност. Дали ще попадна в такава среда, в която да успея. Но благодарение на началника на АГ-отделение д-р Ивайло Петев и възможностите на МБАЛ-Добрич аз мисля, че се реализирам много добре. Аз съм в такава среда, в такъв колектив, в който всички ми обръщат внимание. Още в самото начало имах малко или много нужда от помощ и никой в отделението не ми я е отказвал. Много съм доволна и не съжалявам, че започнах работа в МБАЛ-Добрич.
Кои са най-тежките моменти в професията Ви?
Тежко е сега във връзка със ситуацията с коронавируса понеже се налага да работим с маски. И най-вече това, че ти дори и да си с маска трябва да запазиш усмивката си и да продължаваш да си работиш и нищо да не те спира.
Какво е чувството, когато поемате новия живот в ръцете си?
Това, общо взето, не може да се сравни с нищо. Аз работя и като операционна акушерка. Но това да влизам в Родилната зала, да хвана бебето и да го изродя е съвсем друго нещо. В смисъл самата операционна зала не ме влече толкова колкото едно нормално раждане. И след раждането да видиш усмивката на лицето на майката, да хванеш бебето, да чуеш първия му плач – това е щастие.
Смятате ли, че обществото отдава заслуженото на хората, в чиито ръце се появява новият живот?
Смятам, че да. Защото всеки ден в моята практика се сблъсквам с различни пациентки и мисля, чете оценяват доста добре нашата работа, това, което правим и се грижим за тях. И са ни благодарни.
Какво ще пожелаете на колегите си по повод празника?
Пожелавам им, на първо място, да са живи и здрави. Аз понеже съм човек, който никога не се отказва пред каквато и трудност да съм изправена, пожелавам същото и на моите колеги. Да продължават напред и да не се отказват от професията си.
