Водещи новини - дясно Общество

РИМ-Добрич: Копнеж, мечта или истина… А може би просто Жена…

Осмомартенски поздрав за всички дами

С черни очи черешови, с тънка снага тополова…

Ако прелистим пожълтелите страници на възрожденския печат, можем да прочетем следния текст, написан от Константин Фотинов през средата на XIX век и изразяващ вижданията за ролята и мястото на жената в патриархалното общество: „Женски прилежания и попечения ни първо хранят и обличат… Жената е сичко домашно устроение и украшение… Со една реч жената е първа и последна причина за нашето благоденствие и благочестие”. Поетичното народно творчество е изкристализирало в прекрасни художествени откровения, очертали образа на българката – вечна и красива, с „лице като ясно слънце, с очи черешови, снага тополова…”. Неслучайно чужди пътешественици, дошли от бляскава Европа, с възхита и почуда отбелязват в своите дневници „колко хубави и напети са българките в своите пъстри премени…“. Но за нашите предци красотата е свързана преди всичко с морални добродетели – трудолюбие, доброта, послушание, следване на патриархалните норми и традиционните духовни ценности. Народните умотворения рисуват противоречиви щрихи върху необятното платно на женския портрет. Жената е „къщна кукувица, която краси къщата”, „ангел” и „голям дявол”, „вечна мъка” и „рай”. И макар мъжът „да е главата в къщата”, народният творец признава, че „жената е душата” и мъдро заключва, че „жена трябва и в добро, и в зло”.

През Възраждането, макар и бавно, се променя основното поле за изява на жената. Освен стожер на семейството, тя е вече част и от активния икономически живот. Докато мъжът е на гурбет, жената „управлява домашното стопанство и се грижи за всички работи на мъжа… Живост и сръчност, съчетана с трудолюбие, е отличителната ѝ черта…”. Променят се традиционните представи за бъдещата съпруга. Тя трябва да е „умна, остроумна и хубавичка, образована, да знае писмо и книги български…”, за да бъде „достойна другарка“ на получилите европейско образование интелектуалци. Селските ергени вече предпочитат работили в града девойки, които са „по-работливи, по-уредни и по-просветени и са изучили реда и обноските в къщите на гражданите.” На прехода между консервативното патриархално общество и „модерните времена” българката се преобразява „от глава до пети”. Елегантни рокли от шумяща тафта, кадифени пелерини и изящни аксесоари придават на женския силует очарование и европейска грация. С носталгия тогавашната преса припомня за „онуй честито и отминало време на простото и спретнато обличане” и с ирония коментира „оня див звяр, който опразва джобовете на мъжете и като чума запустява домовете, в които влезе – модата”. С явно неодобрение някои автори пишат, че „жените вече не предат и тъкат, а пият кафе”, отдават се на „унижаващи вънкашни забавления“, „ходят на театро” и „играят вместо български хора полска мазурка и унгарски чардаш”. Стъпка по стъпка се разчупват представи, преодоляват се патриархални ограничения, променят се ценности…„Цивилизацията”, макар и понякога „криворазбрана”, завладява всички сфери на българската патриархалност. „Кроткото и спретнато” девойче постепенно се превръща в изискана млада дама, а нейната „прикя” е вече доброто образование, изискани маниери и безупречна репутация. Все по-дръзка, по-напориста и по-независима българката търси своето ново поприще и се бори за място в обществото.

Двайсети век идва с идеите за равенство между половете, борбата за равноправие и очертава насоките в „модернизирането” на жената. В името на прословутата еманципация българката навлиза смело в професии и пространства, традиционно смятани за мъжки, и става бригадирка, трактористка, машинистка, кранистка…Обществото се гордее с героичния образ на „строителката на комунизма“, възпява я в песни и я възхвалява в писания с помпозни заглавия – „Трудът във фабриките е радост“. В името на семейното благосъстояние мъжът от своя страна „благородно“ „трябва да съдейства и да позволява на жената да работи колкото си ще…“. Смелата стахановка се бори неуморно за постигане на „социалистическия идеал“, а зад грубите работнически дрехи се опитва да съхрани своята чувствена женственост… „Идеалната жена” е „мъжкото момиче”, което е усърдна труженичка, активна общественичка, добра къщовница… „Главата“ на „основната клетка на обществото” очаква от любимата да се придържа към традиционния образ на майка и съпруга, но няма нищо против „нежната“ половинка да участва „равноправно” в издръжката на семейството. А „мъжкото момиче” се опитва да балансира между кариера, майчинство и домакинство и чисто по женски си мечтае за трепетните погледи и изискана галантност на някогашните кавалери… И въпреки всичко, по свой, необясним начин, успява да устои на абсурдното ежедневие, за да продължи да бъде една от най-красивите жени в Европа.

„Мъжко момиче” или елегантна дама, борбена феминистка или скромна труженичка… Векове наред българската жена крачи вярно редом с мъжа. Отворена към света и към новото, тя е част от настоящето. Търсейки себе си, следва нишката на стародавни култури. И вгледана в бъдещето, върви по пътя на вековечни традиции. Така, както са го правили другите преди нея… И ще го правят идващите… За да е все така топъл погледът на майката, и все така изгаряща прегръдката на любимата, и винаги ароматно да ухае трапезата… Многолика и вечна, единствена и неповторяема… Копнеж, мечта или истина… А може би просто Жена…

Лена Кирилова,

Регионален исторически музей – Добрич

Follow Me:

Related Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *