Водещи новини - дясно Култура Общество

Кървавият четвъртък на 1945 г. – спомени от 29-годишната почернена българска царица Йоанна

През 2021 година се навършват 76 години от първите произнесени присъди на сформирания при смяната на режима в страната Народен съд.

1 февруари 1945 г. е денят, в който само за броени часове смъртта застига регенти, депутати, офицери, министри, общественици (с днешна дата – цветът на българската интелигенция, а в онези години – врагове на народа) – жертви на Първи състав на Народния съд на бъдещата Народна република България.

Осъдени на смърт от Народния съд са трима регенти, 67 депутати, министри, генерали и полковници. Техните присъди са изпълнени още в същия ден. Много от близките на подсъдимите са принудително изселени . Според доклад на Държавна сигурност за девет месеца в страната са изселени 28 131 души, а хиляди са убитите.

С надеждата все по-малко да са незапознатите с историята, за да не живеят в обречена повтаряемост на грешките от миналото, публикуваме част от издадените през 1964 година спомени на Нейно Величество Царица Йоанна, останала вдовица на 29 години, с две малки деца, след бурните събития през 1945 г.


“Присъдата на процеса на регентите и на министрите бе произнесена в четири часа следобед. Беше четвъртък, който в България още се нарича Кървав четвъртък. (…) Списъкът започваше с името на моя девер Кирил. Чух четенето по радиото. До мен беше Мария Луиза (на 12 години), която веднага разбра и избухна в отчаян плач. Отиде по-късно да го каже и на брат си, който също беше много привързан към чичо си и плакаха дълго заедно.

…На осъдените преди да ги убият бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията.

…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска”. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепа с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица”. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.

…В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови” ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце…

…Изглежда, че на всеки убит (проф. Ал.) Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит…

…Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там не се узна повече нищо.

…На следващия ден след екзекуцията на регентите… ми телефонираха от София. Тримата комунистически регенти желаеха да дойдат да изкажат съболезнованията на правителството за смъртта на моя девер Княз Кирил! Не успях да отговоря, че не желая да виждам никого. Вече бяха тръгнали и трябваше да ги приема. Не знаеха какво да кажат. Измънкаха: „Ваше Величество, поднасяме ви нашите съболезнования…” Каза след няколко минути: „След като Вие, господа, сте си направили труда, използвам случая да ви предам, че, не можейки да приема това, което стана, желая да замина, да напусна страната. Останаха слисани. Не очакваха подобен отговор. „Ще трябва да говорим за това с министър-председателя”, отговориха… Минаха 15 дни. Ганев се появи: „Нося ви отговора на министър-председателя. Той от името на правителството моли Ваше Величество да остане. Вашето заминаване ще направи лошо впечатление в страната”. Отговорих: “Ако е за страната, ще остана, но повтарям на вас, господа, че считам моето решение само за отложено”. Ганев настоя: „Необходимо е за доброто на България”.

… Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя Съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „Кървавия четвъртък”. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години.

Вече нямаха значение доводите за моя живот, а средствата да спася техния. Един от регентите беше дошъл да ми държи следната реч: „Вие можеше да бъде доволна…”. „От какво?”. „Че не ви убиха”…

Царица Йоанна, “Спомени” 1964 г.

снимки: bulgarianhistory.org

Follow Me:

Related Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *