Милена Иванова: Най-много са ме радвали благодарността и успехите на учениците и учителите

Днес е последният работен ден като директор на Езикова гимназия „Гео Милев” в Добрич на Милена Иванова, от 1 февруари излиза в пенсия. Тя бе любезна да даде интервю за Про Нюз Добрич и да разкаже както за трудностите, с които се е сблъскала на поста си, така и за моментите, които са и носили радост и удовлетворение.

Г-жо Иванова, бихте ли се представили за читателите на Про Нюз Добрич?

Бих казала, че целият ми съзнателен живот е преминал в Езикова гимназия „Гео Милев”. През 1973 година постъпих в гимназията и съм от третия випуск. Тогава всички четири паралелки бяха само с немски език. Завърших средното си образование през 1978 година. Същата година бях приета за студентка по Немска филология в Софийски университет. Паралелно изучих и втора специалност – Английска филология. През 1983 година бях назначена като учителка в Езикова гимназия. Като учител вече работя над 37 години. Директор станах на 19 юли 1994 година. Директор съм била 26 години и половина.

С какви чувства предавате поста директор на Езикова гимназия и излизате в пенсия?

С надежда, успокоение, защото мисля, че постът отива в едни добри ръце. Т. е. на наша възпитаничка, която от шест години е заместник директор.

Вие сте започнали като учител по времето на първия директор Йордан Парушев. Какво научихте от него? Високо ли беше вдигната летвата и как се справихте когато започнахте като директор?

Летвата наистина беше много висока. Аз не станах веднага директор, когато г-н Парушев се пенсионира през 1990 година. Той беше човек, който виждаше с 10 години напред. И неща, които ние в нашата гимназия сме ги правили, 10 години по-късно станаха факт. Например ученическо самоуправление, участие на ученици в педагогически съвети и други дейности. От г-н Парушев се научих, всъщност не зная дали съм успяла, да бъда точна, стриктна и въпреки всичко толерантна.

Вие преподавате по немски език. Как се породи у Вас интересът към езиците?

Той винаги си е съществувал. По принцип моите родители също бяха учили немски език, макар че навремето само по два часа. Аз по принцип бях избрала този език. За щастие откриха Езикова гимназия с немски език в нашия град и влязох в нея, между другото с първи резултат. Но ако беше в друг град нямаше да ме пуснат и аз нямаше да искам да се разделя с тях.

 Какви разлика виждате между първите випуски, когато гимназията се е утвърждавала, и сегашните поколения ученици?

Разликите са много, разбира се, защото и времената са различни. Навремето, когато аз съм била ученичка, имаше четири паралелки със 106 ученици от шест области – Добрич, Силистра, Разград, Русе, Търговище и Шумен. Подборът беше много елитен. Но аз не съм привърженик на това, че училището трябва да бъде елитно, а че всяко дете може да бъде научено. Дори и не толкова елитното дете. Сега, например, ние приемаме само ученици от града и евентуално няколко от областта и някой друг от Варна. Бяхме със 150 ученици, сега ще бъдат 125, защото намалиха нашите паралелки. Децата са различни, но ние като учители много-много не го забелязваме. Защото ние постоянно сме с тях и заедно с тях някак си се абдейтваме. И на нас не ни прави впечатление, че някой имал оранжева или зелена коса, или обица на носа. Просто ние свикваме с това. Може би, обществеността не винаги свиква, защото всеки е казал: „Ама аз едно време като бях ученик как беше”. Но 20-30 години по-късно не може да бъде същото и ние трябва да се приспособяваме. За това става въпрос и сега с дистанционното обучение. Ние за три дни се понаучихме какво да правим. И нашите ученици дори понякога ни помагаха, защото не всички колеги бяха готови за това предизвикателство.

Кои бяха трудните моменти в работата Ви като директор на Езикова гимназия през годините?

Когато постъпих – през 1994 година, периодът беше много кризисен, нямаше пари. На всичко отгоре нямаше делегирани бюджети, всичко минаваше през общината. Трябваше да се правят ремонти, да се купуват компютри. Това бяха най-трудните моменти, когато съм ходила, както един приятел казваше – графиня-просекиня, и съм набирала пари от къде ли не, за да направим някои неща. Дали дистанционното обучение е труден период – мисля, че не е чак толкова. Трудно е било, може би, когато сме правили големи ремонти. Или когато на времето преди да се газифицираме трябваше да ни се доставя нафта. Говоря пак за 90-те години. Тогава не се знаеше на другия ден дали ще има нафта и дали парното ще работи. Тичала съм по улицата, за да видя рано сутринта дали пуши, за да знам дали може да проведем учебния процес или да затваряме училището.

- А кои моменти през годините Ви носеха най-голяма радост и удовлетворение?

Най-много ме е радвала благодарността на учениците и това, че те са постигнали някакви успехи. Както и успехите на колегите, които са получили награди.

Предполагам, пътували сте много до Германия. Какво Ви харесва там? Имате ли много приятели?

Да, имам много приятели в Германия. Ходила съм много пъти там, повечето служебно. Дори много от най-близките ми приятели са точно там. Харесват ми редът, чистотата, това всеки ще ви го каже, това е клише. Но искам да кажа, че немците са истински приятели. Те не казват един мой приятел, те казват моят приятел. Аз нямам никаква бариера с езика или в общуването и в Германия се чувствам наистина добре, сред свои приятели и съмишленици.

С какво ще се занимавате от тук-нататък, какви предизвикателства очаквате в бъдеще?

Искам първо да успокоя всички мои ученици от моята група втори език от 12 клас, че аз ще продължа да ги обучавам до края на годината. От там нататък нека да видим – ако се отворят границите да имам време и за малко пътешествия. Аз се занимавам и с преводи така че не мисля, че ще ми бъде скучно и няма да има какво да правя от тук нататък.

Какво ще пожелаете на колегите си и възпитаниците на гимназията?

Ще пожелая много творчество, дух, упоритост, ентусиазъм. И да пазят Гео Милевския пламък.