Водещи новини Здраве

Психологът от Добрич Мария Няголова – за домашното насилие и пандемията

България, за съжаление, е една от държавите, в които случаите на домашно насилие през първата половина на 2020 г. бележат ръст в сравнение с предходни години. По информация от края на месец май се отчита, че от началото на извънредното положение, въведено на 13 март, осем жени са били убити от партньорите си, а на горещите линии за докладване на насилие и търсене на помощ са получени значително повече сигнали.

8 жени са били убити. На 8 убити жени има три пъти по толкова, които са жертва на тормоз и насилие. Във варненска болница умира жена с болки в гърдите, но не от прекарания ковид, а от усложнение в белите дробове, причинено от счупени ребра. Умишлено нанесена средна телесна повреда от нейния приятел. Телесната повреда, за жалост, е само част от травмата, която е нанесена за цял живот.

Все още в България не са създадени достатъчно добри условия и механизъм, който да дава сигурност при подаване на сигнал. Дори  жертвите на насилие да са намерили сили и кураж у себе си да потърсят анонимна телефонна линия, не се чувстват сигурни  в последващата защита. Кризисните центрове се броят на пръсти. Все още липсва механизъм за събиране и анализ на статистически данни за случаи на насилие над жени, фемицид или убийства на жени и момичета, свързани с пола.

Каква е природата на хората, които стават насилници? Какви са причините? Какво може да се направи, за да намалят огромните щети върху психиката на толкова много жени и деца? Много въпроси, на които няма еднозначен отговор.

Домашното насилие се среща във всички страни по света, без да пощади която и да е социална класа, възрастова група или пол. Няма определен сегмент от обществото, на който да се припише насилието. Макар че тенденцията насилието в семейството да е по-често в семейства от по-ниските социални слоеве, не е изключено този факт да отразява съпротивата за разкриване на насилието в семействата от средната и висшата класа. Съществуват различни теории за поведението на насилника – подобен опит в детството /наблюдаваният  в семейството модел на поведение се превръща в собствен, тъй като дори да е патологично, това поведение е добре познато и носи някаква сигурност/. Има биологична теория, социокултурална.

Теорията  на социалната дезинтеграция като причина за увеличаване на случаите на насилие става особено актуална днес. Според тази теория при остри социални промени се  разрушават ценностите, стандартите и социалните роли, които до момента са ръководили социално приемливото поведение и хората се объркват от липсата на опорни пунктове, около които да организират собствения си живот. Основните фактори са – повишаване на процента на дисфункционалните семейства, бързи социални промени, промяна на системата от ценности. 

Друг фактор – неадекватно лидерство на всички равнища – лидерите се относително неефективни в установяването на смислено и подредено социално поведение. 

Неадекватни възможности за развлечение – наличните  възможности за такива групови занимания са малко или трудно достъпни. В чести форми на развлечение се превръща пиенето и употребата на наркотични вещества.

 В настоящата обстановка, в която се намираме , възможностите за развлечение бяха драстично намалени, което генерира недоволство, лесно преминаващо в агресия при емоционално нестабилните хора.

Вероятно във времето на пандемия ескалацията на насилието се дължи на влошаването на финансовото състояние, чувството  за неудовлетвореност и тревожност, страхове, свързани с бъдещето и възможностите за справяне. Принудителното оставане вкъщи може да има положителен ефект при добре функциониращи семейства, но при дисфункционилните проблемите се задълбочават, конфликтите стават повече, насилието преминава границите.

Крайната граница, зад която няма нищо, е смъртта. Пътят до тази граница е дълъг и със сигурност има много възможности да не се извърви докрай. Но, както насилникът има определени черти и върви по някакъв зловещ сценарий, така и жертвата също е белязана с миналия си травматичен опит /вероятно от дисфункционално семейство с наличие на насилие/. 

Децата в семейства, където се проявява насилие, са жертви, без да имат възможност да направят какъвто и да е било съзнателен избор – за това са отговорни възрастните хора. За съжаление, много възрастни хора са емоционално незрели и не могат да се справят с родителската роля на подкрепа и даване на сигурност на детето.

Има 2 деца в България, които станаха реални жертви на подобен процес. Без да могат да се защитят сами, без да имат ресурсите да заявят за своето страдание.

Темата е тежка, но много важна. Медиите, социалните служби, всички, които по някакъв начин станат свидетели на насилие, са социално отговорни. Ако не за жените, които все пак имат избор, колкото и трудно да достигат до решение. Децата нямат избор. Никое дете не трябва да преживява гледката как баща им удря майка им. Не трябва да лежи в леглото си и да трепери, докато се върне пияният родител и не е ясно какво ще се случи оттам нататък. Никое дете не трябва да преживява да бъде изгонено на студа заедно с майка си и братчето си, защото пияният му баща е изревнувал майка му или пък е забелязал, че тя предприема мерки да се спаси. В тези семейства ролите родител/дете са объркани, размити, разменени:

– детето е принудено да стане родител на потърпевшия възрастен (най-често единия родител), на брат или на сестра – трябва да се грижи, да поеме отговорност за тях. Става психолог на наранения си родител. Става отговорно за нуждите на друг човек в семейството, а това е непоносимо тежко бреме.

Още много примери могат да се дадат от терапевтичния опит на всеки един психолог, психиатър, психотерапевт.

Ковид 19 промени комуникацията, влоши интерперсоналните връзки, които не са били добри, скова хората в страхове за себе си, близките си, неясния страх от бъдещето. Точно в тази ситуация жертвите на насилие, омаломощени от всичко, което преживяват, губят още повече сили. Надявам се, че при голяма част от тях ще настъпи обратната промяна – прилив на енергия и сили да се противопоставят и да вземат дълго отлаганото решение. Въпреки несигурността от новото начало /в повечето дисфункционални семейства жертвата е манипулирана да мисли, че не може да се справи сама, постепенно са ограничени контактите й и т.н./. Хубаво е да има съответните служби и възможност за настаняване веднага, защото страхът от фатално посегателство е съвсем реален. И има случаи на такъв изход. 

 Оттам нататък ще започне дългият процес на лечение, възстановяване на ресурсите за справяне – и това е пътят на избавлението, на отговорността пред децата, пред тяхното бъдеще. Ако в семейството има системно насилие, от какъвто и да е характер, детето е пряка жертва. Във всички случаи е по-добре да живее с един родител, отколкото с двама, които се карат и бият.

Решенията се вземат много трудно, още повече от хора, които нямат самочувствие и са повярвали, че не могат да се справят сами.  Овластяването, възвръщането на вярата, че са способни да се справят е важен етап от възстановяването. Работата с психолог би могла да подпомогне този процес. Вземането на решение е най-трудната част, този процес понякога продължава твърде дълго.

Много хора произлизат от т. нар. токсични семейства – няма как да се върне времето назад, няма как да бъдат „наказани“ виновните. Целта е носещият подобни травми човек да работи върху чувствата и преживяванията си, за да се научи да разбира какво чувства и да го назовава. Ако една жена произлиза от дисфункционално семейство със злоупотреба на алкохол, тя би била много чувствителна към пиенето на партньора си – дори то да е в рамките на социално приемливото. Ако двамата си споделят и тя си даде сметка за това, много скандали биха могли да бъдат избегнати.

Осъзнаването и „изхвърлянето“ на част от тежестите, които жертвата на насилие носи, ще отнеме голяма част от напрежението, следват етапите на същинското лечение на травмите.

Целта на това осъзнаване не е за да се оправдае извършителят на насилието, нито за да задейства неадекватна емпатия, която да „бетонира“ ролята на вечна жертва. Не е и за да се отхвърли близкият, ако има нужда от помощ. Целта на осъзнаването е „поправяне“ на счупеното, лекуване на травмите и изграждане на здравословни граници. В ролята на възрастен, осъзнал и разбрал миналото, това е напълно възможно, детето вече е пораснало.

Ако за Ковид 19 вече има ваксина и напредък в протоколите за лечение, за другата – тихата и забележима само с драстични случаи пандемия от насилие няма ваксина и няма лекарства. Цялото общество е отговорно за справяне с този проблем.

Мария Няголова – психолог и психотерапевт

Follow Me:

Related Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *